Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (52)

51.

Изглеждаше, като че ли Ирина Шульова управлява машината изцяло на спомени. Мощните фарове осветяваха само замайващ тунел от снежинки, хвърчащи срещу тях като изстреляни от оръдие. Силните чистачки се движеха като луди върху предното стъкло, но единственият резултат от дейността им бе електрическо бръмчене, допълващо воя на вятъра.

Според метеорологичната прогноза на ЦРУ бурята щеше да продължи цяла нощ и температурата да спадне още. С отчитане на вятъра студът щеше да се усеща под минус двайсет градуса. Не най-идеалните условия за тактическа операция за Рап.

Преди няколко години бе осъзнал този пропуск в уменията си и заедно с двама свои приятели от САС премина двумесечно обучение в Антарктида. До ден-днешен си го спомняше като шейсетте най-мъчителни дни в живота си — едва виждащи се замръзнали инструменти, рошави впрегатни кучета и постоянна хипотермия.

Бе успял да завърши първи сто и петдесет километровия самотен преход през снежната пустош. Още си спомняше коментара на инструктора:

— Много си некадърен със ските, но имаш мощен мотор.

Още по-пресен беше споменът как върхът на десния му палец бе почернял от измръзване и просто падна. Тъканите се възстановиха, но все още нямаше пълна сетивност.

— Не трябва да се тревожите! — изкрещя Ирина, за да надвика околния шум. — Утре се очаква антициклон. Синьо небе и безветрие. Очаква ни идеален ден за екскурзии и снимки.

Това съвпадаше с прогнозата, която беше получил, но ако нещата не се прецакат много непоправимо, щяха да са се махнали, преди видимостта да се увеличи на повече от километър.

— Звучи супер.

— Как са приятелите ви?

Рап погледна назад Дюмон, притиснат между Колман и Уикър. В сумрака беше трудно да се каже със сигурност, но младежът изглеждаше малко по-малко зелен, отколкото преди.

— Добре са. Нямат търпение да видят красотите на тайгата.

Рап не видя добре, но огромната качулка се помести напред-назад, вероятно в кимване.

— Има ли нещо конкретно, което бихте искали да направите с приятелите ви? Виждам, че носите ски. Трябва да се внимава за лавини, но има полегати склонове, които са безопасни. След тази буря очакваме поне два метра пресен сняг.

Жената говореше малко припряно и смесваше думите, макар и на приличен английски. Нервността й може би се дължеше на тревогата за клиентите, пристигнали с толкова опасен полет, но Рап подозираше, че има и друга причина. Дори за не особено интелигентен човек беше ясно, че петимата не са висши служители от „Проктър ънд Гембъл“. Така Ирина се оказваше сама в пустошта с група хора, каквито вероятно е познавала по времето, когато баща й все още е служил в армията.

— С какво точно се занимавате? — попита тя; мълчанието очевидно бе твърде тягостно.

— Разработване на продукти.

— Какви продукти?

— От колко време живеете тук? — рязко смени темата Рап.

— Откакто съм родена. Следвала съм в Санкт Петербург, но в града никак не ми хареса. Прекалено много хора, прекалено много коли. Сгради, които скриват небето. Не мога да си представя да живея другаде освен тук.

Рап се канеше да зададе още някакъв въпрос, свързан с личния й живот, но в този момент тя посочи напред:

— Стигнахме. Това е главната сграда. Водачите ми са сготвили вечеря и има напитки, ако искате. Ако сте уморени, мога направо да ви покажа бунгалата.

— Всичките ли водачи са в главната сграда?

— Да.

— С колко хора работите?

Рап съзнаваше, че въпросът му е прекалено директен, но нямаше време за общи приказки.

— Имам само двама постоянни — отговори Ирина. — През активния сезон стигат до шест.

— Ами хайде да пийнем по чашка с тях — предложи Рап. — Бих искал да се запознаем.

— Разбира се.

Ирина се успокои малко и беше разбираемо. Според разузнавателната информация на Неш двамата водачи в компанията й бяха братя около трийсетте, родени и отрасли в района. Единият беше бивш войник, а другият бе работил осем години на нефтена платформа. Не бяха за подценяване.

Тя спря пред дървена сграда и преди да слезе, Рап се обърна към хората си отзад:

— Ирина ще ни запознае с водачите си.

Колман кимна едва забележимо. Надяваха се всичко да мине гладко, но още по-важно бе да мине бързо. Времето летеше.

Когато Рап слезе, снегът веднага защипа кожата на лицето му, а докато стигне до грубо одяланата врата, брадата му се заскрежи. Вътре сигурно беше четири-пет градуса, но в сравнение с вън му се стори тропическа жега.

— Главната сграда е малко недодялана — извини се Ирина. — Но не се тревожете. Направихме основен ремонт миналата година.

Скромната топлина идваше от мръсна печка на дърва в единия ъгъл. Стаята беше приблизително с размери десет на десет метра, с тоалетна в дъното. Вратата за там бе отворена и Рап се увери, че вътре няма никого. Двамата водачи стояха до ниска масичка с напитки и храна. Изглеждаха страховито, както можеше да се очаква.

Дюмон веднага отиде при тях, усмихна им се любезно и без да каже нищо, грабна бутилка водка. Действията му бяха продиктувани от преживяния по време на приземяването ужас, а не някакъв предварителен план, но свърши добра работа за отвличане на вниманието. Колман използва възможността да провери късовълновия радиоприемник до единствения прозорец на сградата. Уикър и Макгро заеха позиции до вратата.

— Алексей, Степан — каза Ирина, — запознайте се с Мич Крамър.

Тримата се здрависаха и размениха любезности. После Рап посочи картата на стената. ЦРУ разполагаше с едромащабна карта и подробни сателитни снимки, но тази изглеждаше малко по-подробна.

— Е, къде сме?

Ирина посочи по средата, докато хората й сипваха напитки на гостите.

— Ето тук. Утре ще тръгнем по тази плитка долина на север. Вълчата глутница е в края на това плато. Мисля, че когато времето се изясни, ще има добра възможност за снимки.

Рап не обърна внимание на туристическия маршрут. Вместо това проследи котите за надморска височина до пунктирана линия, свършваща на петдесетина километра на изток.

— А това какво е? Път?

— Нещо подобно — отговори Ирина. — Води до малка комуна. Поддържат пътя сравнително добре, за да могат да получават доставки.

— Каква комуна? Някакви занаятчии или художници? Жена ми обожава керамика.

— Не. Живеят доста изолирано. Няма да се приближаваме до тях.

Лъхна ги вълна от мраз и Ирина се обърна към Уикър и Макгро, които бяха отворили вратата.

— Навън е опасно в такова време. Ако искате да отидете в бунгалото, ще изпратя някого от хората си да ви заведе.

— Няма нужда — каза Уикър. — Ще излезем да изпушим по цигара навън. Няма да се отдалечаваме.

— Тук не е Америка. Може да пушите вътре.

Уикър се усмихна и двамата излязоха.

Ирина даде знак на един от водачите да отиде с тях, но Рап го спря:

— Оставете ги, ще се справят. Защо не ми сипете нещо за пиене? Една водка.

Водачът погледна Ирина и тя поклати глава. Отново му посочи вратата. Ако се съдеше по изражението й, тя се чудеше какво става и по този начин смяташе да разбере. Вероятно нямаше как да го избегнат, но на Рап не му се искаше да се стига до това.

Той отново препречи пътя на Степан, но този път го блъсна назад. Руснакът го погледна изненадано и понечи да го хване за якето. Беше едър като мечка, типичен мъж за тази част на света — над метър и осемдесет, над сто и двайсет килограма, с дебели ръце, покрити с тъмни косми и татуировки. Противник, когото е най-добре да неутрализираш бързо.

Рап хвана палеца му и го изви назад, като в същото време изрита руснака под коляното. Направи хватката само с половината от обичайната си сила — достатъчно, за да го повали, но не толкова, че да му причини трайни увреждания.

Степан остана без въздух, но изглеждаше повече стреснат, отколкото наранен. По-голям проблем беше също толкова якият му брат, който се хвърли да му помага. Едва направил две крачки, забеляза, че Колман държи насочен към главата му пистолет със заглушител. Това беше достатъчно, за да го спре, но нямаше гаранция, че ще мируват дълго.

— Ирина — каза Рап, — фирмата е ваша, нали?

Тя стоеше като вцепенена, втренчена в пистолета. След няколко секунди успя да отговори:

— Да.

— Вие командвате и животът на тези мъже е ваша отговорност. Разбирате, че няма как да ни надвиете, нали? Единственото, което може да се случи, е хората ви да пострадат.

Тя каза нещо на руски и Алексей помогна на брат си да се изправи на крака. Двамата се оттеглиха при масичката с напитките.

— Нямаме нищо ценно — каза тя, като още се опитваше да разбере какво става. — Какво искате от нас?

— Искам да си легнете сега. Искам утре сутринта да поспите до късно. Таксата за екскурзията вече е платена и ще ви преведем още петдесет хиляди долара за покриване на щетите.

— Щети?

В този момент влезе Макгро.

— Използват уоки-токита за комуникация, а късовълновата радиостанция е свързана с антена отзад. Прекъснахме всички жици, а в момента Уик демонтира сателитната им чиния.

— А моторните шейни?

— Добре поддържани и заредени с гориво. Натоварихме екипировката на петте най-нови, а останалите повредихме. Ключовете са на стартера. — Макгро погледна часовника си. — Уик каза, че ще сме готови за тръгване след четири минути и половина.

Рап обожаваше да работи с екипа на Колман. Нямаше мрънкане, нямаше двоумене, нямаше вглъбяване в излишни детайли или гонене на времето. Той отново се обърна към Ирина:

— Е, споразумяхме ли се?