Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (4)

3.

Исламабад, Пакистан

Айрини Кенеди прегледа имейла на таблета, който държеше в скута си, за да се запознае с последните подробности около ситуацията в Истанбул. Дали Седящия бизон ще оцелее, или ще умре, допреди време ключов проблем за ЦРУ, сега нямаше значение. Важното беше, че неговият случай бе поредното доказателство, че най-лошият очакван от нея сценарий се сбъдва. Все повече й се струваше, че така е устроен светът. Ако нещо може да се прецака, винаги се прецаква. Ужасно, катастрофално.

Тя затвори таблета и го остави на седалката до себе си. Втренчи се право напред в размазаното си отражение. Бронираното стъкло на лимузината беше матово и скриваше шофьора пред нея, а слънчевите улици на Исламабад се виждаха в сумрак. Тя знаеше, че отпред има две коли, а отзад — не по-малко от три, пълни с въоръжени до зъби добре обучени мъже. Улиците бяха частично изпразнени за конвоя й и над тях летеше боен хеликоптер „Кобра АН-1“, толкова близо, че от роторите му колата й вибрираше.

Съвременен Пакистан е основан през 1947 г., отрязан от населения с мюсюлмани регион на Британска Индия. В следващите десетилетия беше станал шестата по население страна в света, с над 180 милиона жители. Но докато Индия се модернизираше и демократизираше, през по-голямата част от съществуването си съседката й изнемогваше под властта на диктатори и религиозни екстремисти.

Страната бе на ръба на фалита. Силни фундаменталистки течения клатеха властта, безброй терористични организации се бяха настанили и северът бе почти изцяло в техни ръце.

При съсипана икономика, увеличаващата се жестокост на терористите и истерията около заплахата от Индия нищо чудно, че обикновените пакистанци бяха готови да търсят ред и стабилност от всяка организация, готова да ги залъгва с такива празни обещания.

За съжаление тези организации бяха армията и пакистанският разузнавателен апарат. И двете бяха засилили влиянието си до такава степен, че цивилното правителство (дори с помощта на Съединените щати) вече не можеше да ги държи под контрол. Хаосът в Пакистан бе на път да се превърне в невъзможна за управление ситуация. Надвиснала катастрофа, която Кенеди вече се съмняваше, че може да бъде овладяна.

При нормални обстоятелства тя би настоявала пред властите във Вашингтон да предприемат политика на ограничаване. По редица причини в Пакистан това беше невъзможно. Придвижването на американски войски и доставки беше от ключово значение за войната срещу тероризма. Страната имаше една от най-големите и най-недисциплинирани армии в света. Но тези два проблема бяха нищо в сравнение с факта, че пакистанското правителство притежаваше над сто ядрени бойни глави.

В много отношения Пакистан беше учебникарски пример за непредвидени последствия от американската външна политика. Щатите бяха излели милиарди долари в тази държава, за да противостоят на руснаците при нахлуването им в Афганистан, но в антикомунистическото си настървение не бяха забелязали, че парите се отклоняват за ядрената програма на Пакистан.

Това самоунищожително поведение продължаваше до ден-днешен. Американците още хвърляха пари в страната, която бе създала — и още тайно поддържаше — талибаните. Страна, която продаваше ядрена технология на Либия, Иран и Северна Корея. Страна, която укриваше Осама бин Ладен, а сега приютяваше най-опасните терористични организации в света.

Простата истина беше, че все по-некадърните бюрократи във Вашингтон не искаха да вземат трудните решения, необходими, за да бъде спечелена войната срещу екстремизма. Пакистан щеше да продължава да иска американски долари с обещания, че ще държи ядрения си арсенал заключен, а американските политици щяха да продължават сляпо да му ги дават, надявайки се, че така ще закрепят положението достатъчно дълго, за да оцелеят до следващите избори.

Но дали беше достатъчно? Опасността, произтичаща от ядрената програма на Пакистан, имаше много страни: инцидент, който Индия можеше да възприеме като нападение, попадане на бойна глава у някоя от многобройните терористични организации или дори преврат, при което целият арсенал можеше да премине в ръцете на фундаменталистко правителство.

И в центъра на всичко стоеше организацията, помещаваща се зад невзрачната врата, към която се приближаваше конвоят й. Пакистанското междуведомствено разузнаване, или ИСИ.

Шофьорът й не намали въпреки чакащите отпред мъже с кучета и ниски колички с огледала за проверка за експлозиви. Вместо да се притеснят от летящия към тях автомобил, те се дръпнаха и козируваха. Несъмнено щяха да го представят като жест на уважение — признание, че американец с нейното положение стои над стандартните процедури. В действителност беше признание, че ако я накарат да спре, ще направят колата й уязвима за нападение с гранатомет.

Когато влязоха зад оградата, Кенеди спусна прозореца и загледа безупречно окосените морави, фонтаните и грижливо поддържаните тухлени постройки. Винаги се удивяваше, че комплексът прилича повече на студентско градче, отколкото на главна квартира на една от най-опасните и потайни шпионски служби в света. Може би един ден някой от наследниците й щеше да дойде и да го завари населен с младежи, носещи раници, пълни с учебници. Надяваше се да дойде този момент. Но точно сега този идиличен свят й се струваше на стотици години в бъдещето.

Водещата кола се отдели напред и лимузината спря пред голяма модерна постройка, пред която стоеше един-единствен човек. Той бързо се приближи, отвори вратата и й кимна любезно, когато слезе.

— Директор Кенеди. Добре дошла. Аз съм асистентът на генерал Тадж, Кабир Гадаи.

Подаде й ръка и тя я пое. В докосването му имаше нещо особено, също и в усмивката му. Според досието на ЦРУ Гадаи беше изключително добре образован умерен мюсюлманин, наскоро навършил трийсет и четири. Водещ играч на крикет в колежанския отбор, след завършването си бе служил пет години в казармата, от които две — в специалните части. На всичкото отгоре, жена му беше красавица, а децата му получаваха само отлични оценки. Преуспял човек във всеки смисъл на думата.

С изключение на атлетичното му телосложение, нищо друго не подсказваше за военното минало на Гадаи. Костюмът му приличаше на „Брукс Брадърс“, стилно оформената му коса стигаше малко под ушите, а на безспорно красивото му лице нямаше мустаци, каквито предпочитаха повечето му колеги.

— Моля да ме последвате — каза и я поведе към огромно кръгло фоайе, пазено само от един телохранител, който дори не ги погледна.

Гласът на Гадаи кънтеше леко, докато разказваше за архитектурата, основаването на ИСИ от един британски офицер през 40-те години на XX век и огромното значение на организацията, която той оптимистично описваше като нескончаем успех на Пакистан.

Разбира се, внимаваше да избягва всякакви спорни теми, за да остане този кратък урок по история само в рамките на развлечението за гостенката, докато пътуваха с асансьора към последния етаж. Не спомена, че огромното разрастване на организацията е финансирано с долари, чието официално предназначение е било за подкрепа на муджахидинската съпротива срещу съветската армия. Или за „Южното крило“, рехаво организирана структура от бивши служители на ИСИ, отговарящи за връзките с терористичните групировки. И разбира се, не засегна факта, че властта на ИСИ толкова се е разраснала, че един бивш пакистански президент веднъж я нарече държава в държавата.

Вратата на асансьора се отвори и Гадаи я поведе по пищно украсен коридор, специално разчистен за посещението й. Кабинетът на Ахмед Тадж беше в дъното и Гадаи я покани в преддверието.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас — каза, преди да отвори вратата на директора. — Надявам се да се видим пак скоро.

Кенеди се усмихна любезно и влезе в кабинета.

Ахмед Тадж веднага се изправи зад бюрото си и излезе да я посрещне с протегнати напред ръце.

— Много се радвам да ви видя, Айрини. Благодаря, че дойдохте. Надявам се, че пътуването не е било прекалено уморително.

— Хубаво е човек да се махне за малко от кабинета си, Ахмед. Сигурна съм, че отлично ме разбирате.

— Така е — каза със съчувствие той.

Махна към комплект канапета и дивани пред една от трите каменни камини. Кабинетът бе претруфен, в пълен контраст с модерната архитектура на сградата. Беше поне четири пъти по-голям от нейния, със скъпа дървена облицовка на стените. По етажерките имаше наредени множество снимки и други сувенири, но малко истински книги.

— Чай?

— Да, с удоволствие.

Кенеди наблюдаваше Тадж, докато той сипваше чая. Беше в силен контраст с обстановката, която, Кенеди знаеше, бе дело на предшественика му. По настояване на пакистанския президент парламентът беше избрал сегашния директор на ИСИ не заради решителността или хитростта му, а заради невероятната му посредственост.

Талантът на Тадж в областта на военното снабдяване, както и умението му да балансира между амбициите и тайните планове на началниците си му бяха позволили да се издигне до генерал във военновъздушните сили. В сравнение с младия си асистент обаче, Тадж бе далеч от съвършен. Костюмът му беше със средно качество, бе висок едва около метър и шейсет и пет и коремът му изглеждаше малко по-голям при всяка тяхна следваща среща. Никога не се беше отличавал с особена спортна форма и успехът му в университета навремето бе добър, но не феноменален. Най-съществената разлика обаче беше, че докато Гадаи я гледаше право в очите и говореше с ясен, уверен тон, Тадж мънкаше, забил поглед в пода.

Отначало, когато разбра за избирането му, Кенеди се изненада и си помисли, че това вероятно е мълчаливо извинение за фиаското с Осама бин Ладен. По-късно научи, че Тадж притежава едно качество, от което президентът имаше нужда. Беше контролируем.

Дали това беше добре, или не, трудно можеше да се определи — както при всичко, свързано с Пакистан. ИСИ беше разделена на множество фракции. Не беше необичайно едно от подразделенията й да преследва определена терористична групировка, а в същото време друго да я финансира. Тази липса на съгласуване отслабваше организацията и беше добра за цивилното правителство, но освен това допринасяше за опасния хаос, в който Пакистан постепенно затъваше.

Мич Рап обобщаваше положението в ИСИ като избор между организираната и дезорганизираната престъпност; по неговите думи: дали предпочитате да се борите срещу мафията, или срещу пасмина надрусани улични бандити.

— Радвам се, че се съгласихте да дойдете — каза Тадж, когато сипа чая и се настани срещу Кенеди. — Мисля, че една лична среща е за предпочитане, за да решим този проблем веднъж завинаги.

— И аз така мисля.

Тя взе чашата си и отпи глътка, давайки да се разбере, че не смята да казва нищо повече.

— На миналата ни среща отправихте редица обвинения.

— „Обвинения“ звучи доста силно, Ахмед. Бих казала по-скоро „опасения“.

Той сведе мътните си очи към масата.

— Добре, опасения. Боя се, че се оказаха основателни в по-голямата си част.

— Така ли? — каза тя, като се стараеше да не изразява емоции.

— Да. Упълномощен съм да ви съобщя, че успяхме да изясним нещата около вашия човек Джоузеф Рикман.

Тя не коментира. Остави мълчанието да се проточи, докато той се почувства длъжен да продължи:

— Той не е умрял на онзи запис, който се разпространяваше в интернет.

Кенеди се престори на изненадана, макар да знаеше, че Рикман бе срещнал смъртта си както много други мъже преди него — от ръката на Мич Рап.

— Извинете ме, не ви разбрах.

— Бил е докаран в Пакистан. И по-точно в частното имение на Ахтар Дурани.

— Заместник-директорът на отдела ви за външно разузнаване? С каква цел?

— Видеозаписът, на който се симулира смъртта му, е имал за цел както вие, така и аз да спрем да го търсим. Бил е закаран в дома на Дурани и държан там, докато съобщи на Ахтар всичко, което е знаел за операциите на ЦРУ.

— Искате да ми кажете, че вие не сте знаели за това? — попита Кенеди, като вкара нотка на скептичност в гласа си.

— Абсолютно нищо — заяви Тадж. — Изглежда, че Дурани е искал да използва тази информация, за да увеличи властта си и да ме измести от директорската позиция.

Разбира се, че в неговите очи изглеждаше така. Всъщност Дурани беше един обикновен главорез. Не точно глупав, но не достатъчно умен, за да измисли такъв сложен план. Не, през цялото време нещата са се ръководили от Рикман. Той е оставил Дурани с илюзията, че владее нещата, а всъщност е използвал него и организацията му, за да проваля операциите на ЦРУ по целия свят.

— Да разбирам ли, че сега незабавно ще ми предадете Рикман?

Тъмната кожа на Тадж придоби по-блед оттенък.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че е мъртъв.

— Както и Дурани. В прессъобщението, което четох, пишеше инфаркт.

— Всъщност изглежда, че и двамата са били застреляни от подчинения на Дурани Вазир Касар, който е проникнал в имението му заедно с неизвестен съучастник. Разбира се, ще предадем тялото на Рикман на посолството ви веднага щом уредим всички формалности.

Кенеди отметна тъмната си коса зад едното ухо и се облегна назад на дивана. Разказът на Тадж обясняваше прямотата му. Операцията срещу Дурани бе извършена изключително професионално и той не знаеше самоличността на съучастника на Касар. Нямаше друг избор, освен да предположи, че ЦРУ има пръст в убийството и че Кенеди вече знае за заговора на Дурани. По-добре беше да признае и да хвърли цялата вина върху убития, отколкото да го хванат в лъжа, вменяваща вина на цялата ИСИ.

— Правилно ли ще е, ако предположа, че мъжете, които бяха убити в Швейцария, са били агенти на ИСИ?

— Да — призна Тадж с виновно изражение. — Хора на Дурани. Интересували са се от банкера Лео Обрехт, който, както знаете, беше замесен в случващото се. Онзи, който е избягал, беше Касар. В момента го издирваме, но досега безрезултатно.

Търсенето им щеше да си остане все така безрезултатно. Касар беше в Америка. Бе отказал предложението за работа на Кенеди и вместо това избра нова самоличност, американски паспорт и достатъчно пари, за да започне нов живот.

— Каква информация е дал Рикман на Дурани, преди да бъдат убити? Имало ли е нещо повече от онова, което видяхме във видеото?

— За съжаление не знам. Всички компютри от дома на Дурани бяха изчезнали. Предполагам, че са взети от Касар и неговия човек. Претърсихме щателно имението, но не открихме нищо съществено. В момента проверяваме интернет активността на Дурани, банковите му сметки и известните му сътрудници. Уверявам ви, че ще направим всичко възможно, за да разнищим плана му и да установим дали е дал сведения на някого от хората си. Не ми е известно за друго изтичане на информация, защото предполагам, че неговата е била ограничена до вашата мрежа в Афганистан. Надявам се, че този инцидент вече е минало.

Кенеди запази мълчание. За съжаление и неговите, и нейните надежди не бяха оправдани. Геният на Рикман и дългогодишният опит в шпионажа му даваха достъп до информация извън тясното му поле на действие. И случаят със Седящия бизон доказваше, че поне част от тази информация е попаднала в неподходящи ръце.

— Благодарна съм ви за прямотата, Ахмед.

— Разбирам сериозността на тази ситуация и приятелското отношение, което показвате към страната ни. Вината за този инцидент е изцяло наша и мога само да се надявам, че ще оцените моите и на президента Хутани усилия да ограничим пораженията.

Кенеди реши да не коментира това смотолевено извинение и смени темата:

— А Каям?

Генерал-лейтенант Абдул Рауф Каям бе дал заповед за нападение срещу Мич Рап, в резултат от което загина един от хората на Рап, а също двайсет и един афганистански полицаи.

— Опитваме се да го открием, но ще бъде трудно. Доколкото разбрах, той се опасява, че господин Рап го издирва, и затова е избягал в планината.

Информацията на Тадж съвпадаше с нейната. Рап бе накарал комисар Абдул Сирадж Захир от афганистанската полиция да намери Каям, но Захир му съобщи, че генералът е изчезнал в планините и е прекъснал всякакви електронни комуникации. Разбира се, Захир беше садист и психопат, сменял страна в афганистанския конфликт повече пъти, отколкото можеше да брои, затова кой можеше да бъде сигурен?

— Моят проблем, Ахмед, е, че афганистанската полиция обвинява Мич, задето бил нападнал хората й без повод. Мога ли да разчитам да използвате контактите си, за да изчистите нещата? Слуховете и вълненията пречат на хората ми да си вършат работата.

— Разбира се. Веднага ще се заема.

Кенеди се съмняваше, че ще направи точно така, но ако беше отказал да изпълни молбата й, можеше да използва това срещу ИСИ в бъдещите им преговори.

— Искам да бъде ясно… — започна тя, но замълча, защото в този момент вратата на кабинета се отвори.

Щом зърна мъжа, който се показа, Кенеди веднага стана. Тадж направи същото, но не изглеждаше изненадан като нея.

— Не мисля, че сме имали удоволствието да се запознаем — каза президентът Саад Хутани, като стисна ръката на Кенеди и махна към дивана. — Моля да ме извините за прекъсването.

Тя отново седна.

— Няма нужда да се извинявате, господин президент. За мен е чест.

Хутани беше с една глава по-висок от началника на разузнаването и изглеждаше, че го превъзхожда във всяко отношение.

— Нямам много време, но искам лично да ви уверя, че имам пълно доверие на Ахмед.

— Благодаря, господин президент — измънка Тадж.

Хутани го потупа по гърба, сякаш не го беше чул.

— Би ли ни извинил за момент, Ахмед? Бих искал да поговоря насаме с директор Кенеди.

— Разбира се, господин президент.

Тадж се изниза навън и затвори вратата. Хутани се настани срещу Кенеди и я погледна изпитателно. Настоятелността в погледа му беше както стъписваща, така и очаквана. Години наред преди да влезе в политиката, той бе един от водещите генерали на страната. Малко необичайно за Пакистан, беше станал президент след избори, а не с държавен преврат. Откакто бе на поста, беше успял да надделее над министър-председателя и парламента и да издейства повече власт за собствения си пост. В много отношения се беше превърнал в нещо като диктатор, но диктатор с проамериканска политика, доколкото това бе възможно в тази част на света.

Кенеди седеше и мълчеше. Някои от най-могъщите мъже в света се бяха опитвали да я смутят с погледа си и в такива случаи тя бе установила, че е най-добре да не реагира. Политиците бяха същества, управлявани от страстите си, и най-ефикасният начин бе просто да поемеш енергията, без да отстъпваш територия.

— Бих искал да ви поднеса личните си извинения и да ви помоля да ги предадете на президента Алекзандър.

— Разбира се, господин президент.

Той се усмихна:

— Чувал съм, че човек трудно може да ви смути, и изглежда, че тази информация е вярна.

— Господин президент?

— Искам честна оценка, директор Кенеди. Колко сериозно пострадаха отношенията ни?

— Знам, че нашият държавен секретар ще идва на посещение в Исламабад скоро. Мисля, че тя е най-подходящият човек, на когото да зададете този въпрос.

— Да, но сега вие сте тук, затова питам вас.

Кенеди се чувстваше неудобно в такава позиция. Тя не беше политик и нямаше желание да става такъв. При все това би било политически неправилно да не отговори на въпроса на пакистанския президент.

— Първо Бин Ладен, а сега един от хората ви отвлича наш висш оперативен работник в Афганистан и го изтезава за информация — започна тя, като внимаваше да споделя само обществено известната информация. — Намираме се в труден период от американско-пакистанските отношения. Период, който мисля, че всички бихме искали да остане в миналото.

— Наистина е трудно. Но забравихте да споменете за вашите агенти от ЦРУ, които нагло избиват наши граждани. А също, че вашето посолство закриля пакистански граждани, уличени в шпионаж от вашия Джо Рикман. Освен това тези постоянни нападения с безмоторни самолети. Не ми е лесно да приема никое от тези неща. Аз съм отговорен пред пакистанския народ.

— Президентът Алекзандър ясно заяви, че програмата ни с безмоторните самолети може да бъде значително редуцирана, ако сметнете за необходимо.

Усмивката на политика леко помръкна. И двамата знаеха, че той използва безмоторните самолети срещу фундаменталистите, сражаващи се срещу режима му, а не срещу онези, които заплашват Съединените щати. Това бе още една подробност, която Конгресът очевидно не можеше да разбере. Засега по отношение на трупането на политически точки за тях беше все едно какви терористи ще ликвидират.

— Вие не сте наивна жена, директор Кенеди. Разбирате, че се опитвам да превърна Пакистан в съвременна държава. Тадж е разумен мъж и по-интелигентен, отколкото може би подозирате. Но много от враговете ни не са разумни. Дори много от мъжете, работещи за тази организация, не са. За съжаление хората като Дурани и вашия Мич Рап са ценни заради способността си да разбират враговете терористи и ако е необходимо, да използват срещу тях същата жестокост.

— С цялото ми уважение, господин президент, Мич никога не е изменил на мен или на родината си.

— Тогава той е уникален човек. Уменията, които той и Дурани притежават, със сигурност произтичат от амбицията. Тадж просто бе изпуснал Дурани от поглед. Това е класическа грешка, наистина — да съдиш за разумността на другите въз основа на своята. Уверявам ви, повече няма да го допусне.

— Да очаквам ли в такъв случай, че с наследника на Дурани ще се работи по-лесно?

Хутани се намръщи:

— Трябваше да направим някои компромиси. Новият човек не е своеволен като Дурани, но пак е много силен. Трябва да може да контролира определени елементи в ИСИ. Елементи, за чието изкореняване ще е необходимо време.

— Сигурна съм, че сте избрали най-подходящия човек. Нямам търпение да се запозная с него — каза Кенеди, като се опита да звучи искрено.

— Сътрудничество и стабилност, госпожо директор. Така ще е най-добре и за двете ни страни. Пакистан има нужда от икономически растеж и образование. Това са единствените неща, които могат да спрат влиянието на радикалите. Когато човек има хубав живот, много ще се замисли, преди да го постави в риск. Когато няма нищо, от друга страна, може да се превърне в звяр.

Кенеди кимна и отпи глътка от вече изстиналия чай.

— С удоволствие ще предам посланието ви на президента Алекзандър, господин президент. Знам колко цени приятелството ви и дружбата между нашите два народа.