Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2018)
Допълнителна корекция
Еми (2019)

Издание:

Автор: Винс Флин; Кайл Милс

Заглавие: Роден да оцелява

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 21.01.2016

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-374-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8348

История

  1. — Добавяне

60.

Човекът от Сикрет Сървис чакаше в сянката на няколко изящно оформени дървета. На петстотин метра зад него президентският дворец светеше в жълто, зелено и бяло. Навсякъде гъмжеше от служители на пакистанските спецчасти, облечени в парадни униформи, но въоръжени с автомати, които нямаха никакви церемониални функции. Освен танка, който Рап бе видял по-рано, имаше не по-малко от пет бронирани машини, три от тях — с картечници.

— Наредиха ми да ви заведа до страничния вход — каза мъжът.

Рап не го познаваше, но нервното поведение на младежа подсказваше, че много добре знае с кого си има работа. Колман и Рап го последваха с наведени глави, като се опитваха да не привличат вниманието. Можеха да минат за двама от многото американци, патрулиращи в района.

Рап огледа охраната в двора, докато вървяха покрай оградата. Не биеше прекалено на очи, за да се създаде приветлива атмосфера за делегацията на Съни Уика, но все пак беше стабилна. Самата ограда бе висока около два метра, с решетки на около педя една от друга. Можеше лесно да се прескочи, но при толкова огнева мощ наоколо, ако някой успееше да се прехвърли, едва ли щеше да има човешки вид от другата страна.

Уорч стоеше опрял гръб в металните пречки и оглеждаше систематично района. Пенсионираният заместник-директор на Сикрет Сървис беше около шейсетте. Осветен откъм гърба, както бе сега, лицето му нямаше как да се види добре, но личеше, че има много по-малко коса и много по-широка талия, отколкото в годините, когато охраняваше президента.

— Надебелял си в този частен бизнес — отбеляза Рап, когато се приближи. Водачът му се отдалечи мълчаливо към главния вход.

— А пък ти съвсем си се смахнал в това Управление, ако си мислиш, че можеш да нахълтваш така на моя територия. Винаги когато се появиш, се случва някаква гадост, Мич.

Никой не подаде ръка на другия. Можеше да събуди подозрения, ако някой ги наблюдаваше. Уорч само кимна на Колман. С него също се познаваха отдавна.

— Хутани ще бъде отровен — каза кратко Рап.

Уорч остана мълчалив няколко секунди, докато осмисли информацията.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Кой ще го отрови?

— Тадж.

Уорч го погледна скептично:

— Да бе, да. Той едва върви, без да се спъва в собствените си крака. Нали затова Хутани го е сложил начело на ИСИ.

Рап остана втренчен в него, без да каже нищо.

— Добре де, добре. Имам правомощия само за американската охрана, но мога да говоря с колегата от пакистанска страна. Не съм сигурен, че ми има доверие, но сигурно ще ме послуша, ако има потенциална опасност. Знаеш ли как са го замислили?

— Може би.

— Кажи ми повече подробности. Ще бъде полезно.

— Няма да замесваме пакистанците, Джак. Двамата с теб ще решим проблема.

— Аха. Айрини ми каза нещо такова. Виж какво, Мич, навсякъде гъмжи от охрана и положението е напечено. Тук е като в барутен погреб. Не е хубаво да палиш кибрит.

— Винаги съм те харесвал и уважавал, Джак, но точно в момента изобщо не ми дреме какво мислиш. Вкарай ме вътре. Веднага.

Уорч се подвоуми, но след няколко секунди бръкна в джоба си. Рап не очакваше някоя глупост от негова страна, но все пак постави ръката си по-близо до оръжието, скрито под сакото му. Залогът беше твърде голям, за да поема рискове.

Бившият агент на Сикрет Сървис извади ламиниран пропуск със снимка.

— Този тип прилича най-много на теб от всичките ми хора. Изтеглих го и ти ще влезеш на негово място. — Погледна Колман. — Съжалявам, Скот. Ти ще се набиваш на очи. Нямам нито един рус.

— Мич… — опита се да протестира Колман.

— Върни се в колата и дръж под око Дрейк. Гледай да не се уплаши и да не духне.

— В колата? Не трябва ли да съм по-близо? Мога да те прикривам…

— Стига си спорил, Скот. Ако мине добре, ще изляза през главния вход. Ако нещо се прецака, нито ти, нито някой друг може да ми помогне.

Рап погледна пропуска, преди да го окачи на врата си, за да запомни името.

— Хайде, Джак.

Минаха през строго охранявания сервизен вход и Уорч го преведе отстрани на детектора за метал. Започна да му се кара за някаква измислена издънка достатъчно високо, за да разберат всички, че са заедно, и достатъчно гневно, за да не посмее никой да го прекъсне. Когато се отдалечиха от пропускателния пункт, понижи глас и сведе глава, за да не могат да прочетат устните му, ако някой ги наблюдава с оптически прибори.

— В момента положението е „първо стреляй, а после питай“, Мич. При тази терористична каша в страната Хутани ясно даде да се разбере, че вечерята трябва да мине без издънки. Ако се случи нещо, момчетата от охраната и целите им семейства ще свършат в някоя яма. Доколкото виждам, всеки е с пръст на спусъка и готов да стреля.

— Това какво означава за твоите хора?

— Дадена ни е доста голяма свобода. Началникът на охраната на Хутани знае, че присъствието ни може само да му помогне. В най-добрия случай може да ни използва като допълнителна огнева сила. В най-лошия — като изкупителна жертва.

Влязоха в президентския дворец през невзрачна врата, изолирана от помпозността и церемониалността на главния вход. Този път Уорч поздрави пакистанския войник от охраната, като се обърна по име и попита как е едно от децата му. На Рап никой не обърна внимание.

Продължиха по широк коридор, минаха покрай още петима-шестима пакистански войници и мъж със сребърен поднос в ръце и подозрително бдителен вид. В дъното на коридора влязоха в стая, пълна с монитори. Двамата мъже, които наблюдаваха кадрите от камерите, веднага скочиха на крака. Уорч им махна към вратата:

— Хайде малко да си починете.

Докато те излизаха, Рап заподозря, че първоначалните възражения на Уорч са били само показност. Американците изглеждаха подготвени за пристигането му и не беше трудно да забележиш, че всички пропускателни пунктове се обслужват от пакистанци, с които шефът на охраната бе в приятелски отношения.

Когато двамата охранители излязоха и затвориха вратата, Рап се приближи до най-големия от мониторите. На него се виждаше пищно украсена зала, пълна с елегантни хора, които похапваха ястия, подредени на маса в центъра. Съни Уика стоеше заедно с Хутани, жена му и още няколко души. По-интересен обаче бе Тадж, който явно полагаше усилия да се навърта все около Карл Ферис. Сенаторът се разхождаше с пълна чаша уиски и вече изглеждаше пиян.

Бяха чудесна двойка, идваща сякаш направо от ада. Чуждестранен шпионски цар, искащ да унищожи ЦРУ, и самолюбив американски сенатор, преследващ абсолютно същата цел. Доколко навътре в целия план беше Ферис? Струваше ли си да се занимават специално с него? Едва ли. Той бе глупак, а Тадж имаше достатъчно ум, за да го държи в неведение. Пакистанецът вероятно само използваше егото и жаждата му за власт. А Ферис имаше и от двете в изобилие.

Рап позна още няколко конгресмени, но никой от тях не беше достатъчно важен или опасен, за да го помни по име. Хората на Уорч също личаха, дискретно застанали покрай стените. Не се виждаше пакистанска охрана, но Рап веднага заподозря защо.

— Всичките ли келнери са от ИСИ?

— Да. И вбесяват оня гадняр, главния готвач. Обучават се от месец, но някои все още не могат да различат виличка за десерт от дупка в земята.

— Когато се почне, най-напред извеждаш Съни и хората й.

— Кое да се почне, Мич?

Рап не отговори на въпроса.

— Къде ще сервират десерта?

С помощта на компютърната мишка Уорч превключи картината на трапезарията. Единствените хора там бяха няколко души кухненски персонал и мъж с униформа на готвач, който крещеше на някакъв тип, опитващ се да изправи лъскава ледена статуетка.

— Това ли е Обаид Мари?

Уорч кимна:

— Единственият човек тук, от когото хората ми се страхуват повече, отколкото от мен. Халоса един тип от спецчастите с тиган по главата, задето бутнал някаква ваза с цветя. За малко не го зашемети.

— Странно как му се е разминало безнаказано.

— Има пълна протекция. Изглежда, че е някаква голяма звезда сред готвачите. Хутани го обожава.

Мари удари младежа, оправящ ледената фигура, и се запъти към една двойна врата. След няколко секунди се появи на монитора, следящ кухнята.

— Бих искал да се запозная с него.

— С Мари ли? Повярвай ми, не искаш. — Уорч погледна часовника си. — Слушай, Мич, ще започнат да настаняват гостите около масата след по-малко от две минути. После имаш петнайсетина, докато почнат да сервират супата. Ще ми кажеш ли какво става тук?

— Заведи ме при Мари. Ще ти разкажа по пътя.

* * *

Влязоха в кухнята и Рап спря за момент. Обърна пропуска си със снимката към тялото и огледа строгия ред в помещението. Обаид Мари управляваше кухнята си като африкански диктатор и една от изричните му заповеди бе никой от обслужващия персонал да не припарва вътре, освен за да вземе нещо за сервиране. Това означаваше, че няма хора от ИСИ. Всички освен двамата американци бяха професионални готвачи. И доколкото можеше да се види, всичките се страхуваха до смърт от началника си. Само единици дръзнаха да вдигнат за секунда очи от онова, което режеха, бъркаха или аранжираха.

Никой освен Мари не говореше и той изглеждаше толкова вглъбен в тази си дейност, че не забеляза приближаването на Рап и Уорч. Най-сетне чу стъпките им и се завъртя. Остана като вцепенен за миг, после размаха големия си нож към тях:

— Какво правите тук? Вън! Вън! Чухте ли?

Всички като по команда спряха работа — проблем, който Рап бе предвидил.

— Шеф Мари? Аз съм Мич Келър.

— Какво? Защо идвате в моята кухня? Какво ме интересува кой сте?

— Брат съм на Томас Келър.

По-рано Рап беше търсил в интернет и откри, че Келър е един от най-известните американски готвачи.

Мари свали ножа.

— От „Френч Лаундри“?

Рап се усмихна и кимна:

— Помоли ме да ви предам неговите най-добри пожелания, ако имам възможност. Догодина планира посещение в Пакистан и много иска да се запознае с вас.

Подаде ръка на Мари, който, все още объркан, понечи да я стисне. След като вълнението премина, кухненският персонал отново се беше съсредоточил върху задачите си. Затова никой не забеляза как Рап, вместо да се ръкува, сграбчи главния готвач за тестисите и ги стисна силно.

Мари се преви на две, като шумно издиша. Отново всички се втренчиха в тях.

— Шеф? Добре ли сте? — престори се на разтревожен Рап.

Подхвана Мари под мишница и го изправи. Готвачът се опитваше да каже нещо, но точно както беше планът, от болка и изненада не можеше да издаде звук.

— Сигурно му прилоша от горещината — каза Уорч на персонала, докато Рап отвеждаше шефа им към хладилната стая. — Ще се оправи. Не спирайте работа. Трябва да спазим графика.

Ето защо е лошо да третираш подчинените си като роби, замисли се Рап. Никой нямаше куража да попита какво става или да вземе нещата в свои ръце. Когато го нямаше Мари да им крещи заповеди, бяха готови да слушат всеки, който им предложи план и прояви достатъчно авторитет.

Уорч изтича да отвори масивната метална врата, влезе след Рап и Мари и затвори след себе си.

— Вие… — измънка готвачът. — Луд ли сте? Знаете ли кой съм аз? Президентът Хутани…

Рап му зашлеви плесница, с която едва не го повали на земята.

— Мич… — предупреди го Уорч.

— Ако не ти харесва, Джак, можеш да излезеш.

— Просто искам да ти спестя куршума или пандиза.

Мари вдигна ръце, за да се предпази, но Рап ги блъсна надолу и го хвана за престилката.

— Знаем всичко за плана ви с Тадж.

— Какво? Луд ли сте! — Мари погледна Уорч. — Махни го от мен. Не знам за какво говори. Дори не познавам Ахмед Тадж! Работя за президента.

— Нима? Защото научих, че с Тадж сте от едно и също градче. И двамата сте учили в медресето, основано с дарения на баща му. Но малко хора знаят за това, нали? Защото училището е изгоряло и всички учители са загинали.

— Не е вярно! Кой ви каза?

— Кабир Гадаи.

В очите на готвача пролича истински страх, но той отново се опита да отрича, и то още по-енергично.

Всички като него бяха еднакви. Свикваха с властта и изпадаха в паника, щом я изгубят.

— Къде е отровата?

— Отрова? Няма…

Рап стисна готвача за гърлото, за да го накара да замълчи, и пребърка джобовете на униформата му. Имаше вероятност шишенцето да е скрито някъде в кухнята, но едва ли. Прекалено лесно някой можеше да се натъкне на него.

Някой плахо почука на вратата на хладилника и Уорч я открехна леко.

Рап чу тих глас и стисна още по-силно гърлото на Мари.

— Добре ли е шефът?

— О, да, добре е — убедително отговори Уорч. — Беше му прилошало от горещината в кухнята, но сега се съвзе. След мъничко ще дойде.

Когато Уорч затвори вратата, Рап вече бе приключил с претърсването, но не намери нищо.

— Моля те, кажи ми, че информаторът не те е излъгал — каза Уорч.

— Млъквай, Джак.

— Стига, Мич. Този тип е световноизвестен и Хутани го почита, сякаш слънцето свети от задника му. Ти ще се чупиш, но аз ще опера пешкира накрая. Трябва да издържам внуци в училище, а дъщеря ми се омъжва идния месец.

Рап бе убеден, че Гадаи му е казал истината и че този, който лъже, е изпотеният от страх мъж на пода. Но след като нямаше доказателства, а времето изтичаше, имаше само един вариант за действие — да нахълта в трапезарията и да пръсне черепа на Тадж пред очите на половината свят.

— Пусни ме! — изрева Мари и замахна с юмрук.

Рап лесно парира удара и в този момент забеляза нещо необичайно. Ъгълчето на нокътя на палеца на готвача бе изпилено с остър връх. Рап го разгледа за миг, после заби коляно в гърдите на Мари.

— Мич! — каза Уорч зад гърба му. — Престани. Трябва да се махаме, преди някой да разбере какво е станало.

Рап дръпна нагоре левия ръкав на Мари. Разбра, че е на прав път, защото готвачът изведнъж събра сили и почна да се мята. Рап блъсна главата му в бетона достатъчно силно, за да го замае, но не толкова, че да го зашемети. Чу изпъшкване, но не от Мари, а от Уорч.

Намери онова, което търсеше, от долната страна на предмишницата на готвача. Миниатюрното найлоново мехурче бе невидимо, оцветено със същия оттенък като кожата на Мари и залепено без видими граници. Единственият начин да го различиш беше по течното му съдържание.

— Намерих я. Под ръката му.

— Слава богу — отдъхна си Уорч.

След като замайването от удара на главата в бетона попремина, Мари заскимтя.

— Планът остава същият — каза Рап, като го вдигна на крака. — Само че ще сипеш това не на Хутани, а на Тадж.

— Няма да го направя. Ахмед Тадж е велик мъж. Той ще създаде един нов Пакистан, който ще…

Рап беше чул достатъчно врели-некипели за създаването на ислямска свръхсила от Гадаи и нямаше нерви да слуша повече. Бе получил информация за Мари в последния момент и събрана само от публично достъпни източници, но не изглеждаше този тип да има някакви истински убеждения. Не беше нито религиозен фундаменталист, нито политически радикал. Не, Мари беше просто един жалък малък човек, опитващ се да подобри социалното си положение.

Рап погледна големите късове месо, висящи в дъното на хладилника. Видя една празна кука, хвана Мари с две ръце и го повлече натам. Когато се приближи на около метър от куката, вдигна готвача.

— Спри!

Ако не бяха в хладилната камера, викът на Мари щеше да се чуе в целия дворец. Рап обаче не спря. Засили се и блъсна пакистанеца в стената, омазана със засъхнала кръв.

Мари запелтечи неразбираемо. Краката му бяха омекнали и той се свлече на земята. Рап клекна до него, хвана го за косата и изви главата му към себе си.

— Решавай, Обаид. Ще направиш ли каквото искам от теб, или да те оставя да висиш на тази кука?

— Ще…

— Какво „ще“?

— Ще го направя.

Рап го изправи на крака и го блъсна към вратата. Мари залитна, но Уорч го хвана. Оправи дрехата му и избърса сълзите, които бяха започнали да се стичат от очите му.

— Спокойно, шеф. След няколко минути всичко ще свърши.