Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (2)

1.

Фермата, близо до Харпърс Фери, Западна Вирджиния, САЩ

В тайната квартира Кенеди вече започваше да се чувства като в затвор. Беше участвала в твърде много от тези следоперационни заседания, за да ги брои, но за над трийсетгодишната си кариера спокойно можеше да каже, че са трицифрено число. Острата миризма на цигари, прекалено многото кафе, недоспиването и твърде малкото физическа дейност в комбинация я караха да изпадне в едно твърде познато отпаднало състояние. Вече трябваше да тръгва за главната квартира. Налагаше се. Като директор на ЦРУ не можеше просто да изчезне за една седмица.

Прекарваше дните си почти през цялото време заключена зад шумоизолираната врата в кабинета си на седмия етаж в Лангли в опити да оправи кашата около аферата „Рикман“. И дори това предизвика някои критики. Пораженията бяха сериозни, както винаги става в такива случаи, но въпросът беше колко точно.

Кенеди не упрекваше Рап, че уби Рикман. Докарването му от Пакистан щеше да създаде проблеми, особено след убийството на онова лицемерно копеле генерал-лейтенант Дурани. Ако Рап бе успял да запази Рикман жив, щяха да си имат работа с човек, чийто извратен интелект бе способен да посее много зрънца на съмнението и разногласия, които да разядат ЦРУ отвътре. Не, по-добре беше, че изкараха Рикман от играта. Както обичаше да казва Хърли, „мъртъвците не говорят лъжи“.

Освен това не даваха надеждна информация и точно това търсеше Кенеди през дългите дни заключена в кабинета си. От къщата на генерал Дурани Рап беше взел лаптопа на Рикман и няколко твърди диска. Сега най-добрите специалисти се мъчеха да дешифрират файловете, за да преценят кои информатори, оперативни работници и агенти има опасност да бъдат разкрити. Една операция особено я безпокоеше заради изключителната си деликатност в момента и вече имаше признаци, че нещата излизат от релси — много подходяща метафора в този случай.

— Какво ще правим с него?

Кенеди затвори червената папка върху кухненската маса, свали кафявите си очила и потърка уморените си очи.

Майк Неш постави пред нея чаша пресен чай и седна.

— Благодаря. — След малко тя добави: — Не знам какво да правим с него. Засега съм оставила на онези двамата да решават.

Неш погледна плъзгащата се стъклена врата, зад която в спускащата се нощ седяха Мич Рап и Стан Хърли. Кенеди ги бе накарала да излязат да пушат навън. Неш не беше сигурен, но мислеше, че пият и бърбън.

— Нямам предвид Гоулд. Искам да кажа, съдбата му не ми е безразлична, но в момента повече ме интересува какво ще правим с Мич.

На Кенеди започваше да й писва от това. Беше говорила за търканията между Неш и Рап със служебния психолог и по повечето точки двамата бяха на едно мнение. Рап беше по-старши от Неш с няколко години и наскоро с удивително находчив трик бе успял да прекрати кариерата му като таен агент. Начинът и причините бяха доста сложни, но като цяло това беше благороден жест. Неш бе женен с четири деца и Рап не искаше всичко това да бъде пожертвано заради опасния живот, който някой друг можеше да живее. Неш, от своя страна, се почувства предаден от него. Приятелството им изгуби естествената си непринуденост, след като Рап започна да споделя все по-малко и по-малко оперативни детайли с приятеля си, който сега работеше в Лангли и на Капитолия.

— Знам, че се тревожиш — каза Кенеди, — но трябва да се откажеш от идеята, че можеш да го контролираш. Повярвай ми, двайсет години се опитвам и най-големият успех, който съм постигала, е да му дам някаква обща посока.

Неш се намръщи:

— Накрая ще стане като Стан. Кисел самотен старец, който умира от рак на белия дроб. Погледни го… дори сега не може да откаже проклетите цигари.

— Не съди хората, Майк — уморено предупреди Кенеди. — Той е преживял много. Кога ще се откаже, е само негова работа и на никой друг.

— Обаче Мич… при него е ясно като ден. По този път е тръгнал.

Кенеди се замисли няколко минути, като отпи глътка чай.

— Не всички сме създадени да живеем в чисти спретнати къщурки и да ходим на работа от девет до пет. Той определено не е.

— Не, но всеки път, когато отива на терен, шансовете са против него.

— И аз така мислех преди — усмихна се Кенеди. — После стигнах до едно много просто заключение…

— Какво?

— Той винаги оцелява.