Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (62)

61.

Рап не изпускаше Обаид Мари от очи.

На врата и бузите му още личаха червени белези и той се потеше силно, но тези симптоми можеха да се обяснят правдоподобно с теорията за преживяния сърдечен пристъп. Даже подчинените му да се питаха какво е станало в хладилника и защо трябва един човек от охраната да стои постоянно на вратата на кухнята, никой не го показа.

Мари се трудеше над чиния супа. Внимателно подреди вътре няколко стръка кориандър, после артистично я поръси с червен пипер.

— Държавен секретар Уика — каза на сервитьора, който послушно чакаше до работния му плот.

Младежът взе чинията и тръгна бързо към вратата. Въпреки че беше служител на ИСИ, не обърна никакво внимание на Рап. Така авторитетът на шеф Мари парализираше всеки в негово присъствие.

Той продължи лично да украсява чиниите на най-важните гости, подредени според сложния протокол, към който политиците се придържаха до вманиачаване. Докато Рап се бореше за живота си на места без електричество и течаща вода, народните избраници по света се кахъряха кой ще получи по-добре лъснатата лъжица.

Джак Уорч влезе в кухнята и застана до него.

— Нищо не намерих. Съжалявам, Мич.

Бившият агент на Сикрет Сървис бе прегледал плановете на сградата и разположението на охраната, търсейки път за бягство за Рап, в случай че се наложи да отвлече Тадж. Резултатът беше очакван. Уорч и пакистанците бяха създали непробиваема система за сигурност.

Ако Мари не успееше, най-добрият вариант за Рап бе да влезе в залата и да застреля Тадж в тила, без да използва заглушител. В същия миг щеше да настъпи паника и той можеше да я използва. При късмет — а му трябваше доста — можеше да се слее с тълпата и да се измъкне.

Мари погледна списъка, закачен на полицата пред него, и се вцепени. Когато отново се размърда, първото, което направи, бе да вдигне леко ръкава си.

— Това е — прошепна Рап.

Уорч вдигна ръка пред устата си и даде заповед:

— Имаме сигнал за вероятна опасност. Не предприемайте нищо, но стойте в готовност.

После се отдалечи към вратата на трапезарията. Мари небрежно се чешеше по ръката. Движенията, с които намести опаковката с отрова точно над чинията, бяха невероятно добре тренирани. Въпреки че го очакваше, Рап едва забеляза какво става. След секунди чинията бе украсена и Мари я подаде на сервитьора.

— Ахмед Тадж.

Келнерът я взе, кимна леко и тръгна към трапезарията. Този път Рап го последва. Зае позиция при южната стена, точно зад Тадж. Хутани стоеше до Съни Уика и произнасяше реч за дружбата и сътрудничеството. Уорч бе застанал колкото можеше по-близо до държавния секретар и мълчаливо оглеждаше местоположението на гостите, на хората си и на пакистанската охрана.

Хутани започна да поздравява всеки от гостите поименно точно когато и последната супа бе сервирана. Тадж го гледаше с изражение на респект, кимаше ентусиазирано и се усмихваше любезно, докато президентът описваше новите си виждания за бъдещето на Пакистан. Директорът на ИСИ беше добър актьор — това не можеше да се отрече. Излъчваше същото спокойствие и невъзмутимост като Кенеди, но и безхарактерност, каквато тя нямаше как да докара.

Най-сетне пакистанският президент седна и след няколко приветливи думи към Уика започна да се храни. Стаята се изпълни със звън на лъжици. Рап насочи вниманието си към Тадж. Нямаше никаква представа какво да очаква. Предполагаше, че директорът на ИСИ ще зареже обичайната си сдържаност и ще направи нещо запомнящо се. Неслучайно бе избрал публично място, пълно с американци. Явно целеше показност.

Всичко започна учудващо безобидно. Тадж се закашля, избърса устата си и посегна към чаша с вода. Вдигна я до устните си, но не успя да преглътне. Задържа течността в устата си за миг, после я изплю на масата. Седящият до него помисли, че се е задавил, и го потупа по гърба.

После събитията се развиха като на забавен каданс. Рап премести ръката си по-близо до пистолета. Хората на Уорч постепенно се изтеглиха към Уика, а един от фалшивите келнери тръгна към Тадж. Всички бяха млъкнали и гледаха директора на разузнаването. На този етап лицата им изразяваха загриженост, но не страх. Виждаше се, че той диша нормално, и хората предположиха, че просто е преглътнал накриво. Очакваха всеки момент да се оправи.

Следващото, което Тадж изплю, не беше вода. Беше кръв. Той се хвана за гърлото и се опита да се изправи, но бутна стола си назад и падна върху него. Мъжете от охраната се задействаха. Извадиха оръжията и хукнаха към Хутани и Уика. Истинската паника настъпи, когато Тадж повърна някаква тъмна течност, а охраната започна да блъска хора и мебели в опит да освободи път за евакуация на почетните гости.

Хората хукнаха към най-близките изходи: някои към кухнята, други след Хутани и Уика към арката, водеща в главната зала. Рап устоя на натиска на тълпата и си проправи път към Тадж.

Един пакистански телохранител стигна първи до пострадалия и когато видя Рап, насочи пистолет срещу него.

— Аз съм медик! — изкрещя американецът.

По ирония казваше истината. Имаше професионален сертификат за първа помощ и живо се интересуваше от състоянието на Тадж, макар и не по причината, която би могло да се очаква. Пакистанецът прибра оръжието и му позволи да обърне Тадж по гръб.

При всеки гърч от устата на директора на ИСИ изтичаха нови количества кръв и разкапани тъкани, но мускулите постепенно губеха способността да се съкращават и силата на напъните намаляваше. Бялото на очите му бе станало червено от спукани капиляри и погледът му бе премрежен. В един момент обаче успя да фокусира Рап и на лицето му се изписа ужас. Неочаквано събра сили и го сграбчи за рамото с една ръка.

— Успокойте се, господин директор, ще се оправите. — Рап се освободи от хватката на умиращия и се обърна към телохранителя: — Ако не го закараме в болница до половин час, няма да има смисъл. Разбра ли? Отвън има линейки. Тичай!

Охранителят кимна и започна да вдига Тадж, като отдаде гърчовете му на паника. Всъщност директорът на ИСИ се опитваше да му каже кой е Рап, но отровата бе разяла гърлото му и единственото, което можеше да направи, беше да се дави и да се мята безпомощно, докато го влачат към вратата.

Рап се усмихна и изражението му накара Тадж да буйства още по-отчаяно. Охранителят успя да го задържи, но нямаше значение. Директорът на ИСИ щеше да се удави в собствената си кръв, преди да стигнат до главния вход.

Изходът се задръсти и тълпата хукна в друга посока. Рап отново се озова сред блъсканицата от изпаднали в паника гости. Отдясно видя млада парламентаристка, която беше паднала и не можеше да се изправи в мелето. Той направи няколко крачки към нея, но някой го сграбчи отзад. Рап се завъртя, готов да неутрализира някого от пакистанците, но се видя лице в лице със сенатор Карл Ферис.

— Къде отиваш бе? Изкарай ме оттук, идиот такъв!

Заради алкохола и суматохата трябваше да минат няколко секунди, докато осъзнае кой стои пред него. Рап очакваше, че когато го познае, сенаторът ще се опита да избяга. Но не, нищо подобно.

— Ти какво правиш тук? Не, не ми казвай. Мълчи и просто ме заведи до лимузината ми.

Явно падналата на колене млада конгресменка не го интересуваше. Нито пък фактът, че беше посветил голяма част от живота си в опити да унищожи ЦРУ и лично Рап. Сега, когато беше в опасност, приемаше за даденост, че Рап ще го спаси.

— Не ме зяпай като…

В този момент отзад го блъсна някаква жена, тичаща с обувки, с които по всяка здрава логика тичането би трябвало да е невъзможно. Сенаторът се вкопчи в сакото на Рап, отчасти за равновесие, отчасти за да го принуди да го изведе към вратата.

Бяха застанали до една празна маса. Рап грабна една вилица за салата и я заби в бедрото на Ферис. Политикът нададе пронизителен писък и се строполи. Рап отиде при жената, хвана я за ръката, изправи я на крака и я поведе с неукротимата тълпа към изхода.