Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (53)

52.

Ратракът^[1] руско производство бе спрян и леденият свят беше осветен само от далечно сияние. Пътуването по импровизираното шосе им бе отнело близо девет часа и на три пъти се наложи да си прокопават път през преспи, прекалено дебели за предната лопата на машината.

Кабир Гадаи се взря през стъклото, докато очите му свикваха с мрака. От стръмните насипи от двете страни на пътя се свличаше сняг, но не толкова, колкото преди час. Снежинките все още се сипеха силно, но вече падаха вертикално с предсказуема скорост. След като бурята бе утихнала и бяха изгасили машината, сега преобладаващият шум беше от петимата мъже, натъпкани зад него.

Ако съдеше по километража и прекъсващия джипиес сигнал, източникът на бледата светлина бе селото на Павел Кадцин на около половин километър на изток от тях. Както им бе станало практика напоследък, нямаха време да съберат подробна информация за района. Бързаха да изпреварят Централното разузнавателно управление на американците и за пореден път Гадаи трябваше да поема рискове, недопустими при нормални обстоятелства.

Според информаторите му от ФСБ в селото живееха десетина семейства, някои от които имаха деца. Твърде заети с интернет измами, жителите не правеха нищо, което би могло да предизвика териториални спорове, и плащаха сериозен рекет на мафията и полицията. В комбинация с изолираното им местоположение това означаваше (макар да нямаше гаранция), че едва ли поддържат засилена охрана.

— Аз ще тръгна по пътя — каза Гадаи, докато хората му слизаха от машината.

Това бе най-простият от трите плана за атака, които беше измислил. За съжаление беше и най-опасният. При тази ограничена видимост обаче предимствата оправдаваха риска. Дори секунда забавяне увеличаваше опасността от сблъсък с американците.

Гадаи запали ратрака и потегли напред. Хората му го следваха от разстояние, позволяващо да останат в тъмното.

Очакваше на входа на селото да няма никаква охрана, но забеляза някакъв мъж, който изтича срещу него. Часовоят носеше пухено яке и панталон в ярки цветове, изпъкващи на белия фон на снега. Непохватно смъкна автомата, който носеше през рамо, и го насочи по посока на Гадаи. Това потвърди очакванията на пакистанеца по отношение на сигурността. Несъмнено мъжете от селото се редуваха да дежурят без оглед на способностите и подготовката им.

Гадаи смъкна страничното стъкло на машината и извика поздрав на руски на предпазливо приближаващия се мъж. След като се увери, че няма опасност, насочи вниманието си към групата постройки отпред. Снимките, които беше видял, се оказаха точни. Селото имаше П-образна форма, с по четири сгради от всяка страна на заснежената улица и една в края. Всичките бяха двуетажни, дървени и с ламаринени покриви. Виждаха се един ратрак и няколко моторни шейни, но нямаше признаци да са използвани наскоро. Никоя от машините не можеше да се изрови от снега достатъчно бързо, за да се използва за бягство, а да тръгнеш да се спасяваш пеша в този пущинак, беше самоубийство.

Когато се приближи на няколко метра, руснакът му извика. Гадаи се усмихна, за да го успокои, но също и на собствения си късмет. Имаше само една размазана снимка на Павел Кадцин и очакваше, че ще трябва да говори с часовоя, за да провери дали случайно не е той. Но този имаше изразени азиатски черти и нямаше да се наложи.

Гадаи взе пистолета от скута си, насочи го през отворения прозорец и дръпна спусъка. Улучи руснака точно между очите и той се свлече на земята, без да издаде звук.

Хората на Гадаи се появиха след няколко секунди. Изтичаха покрай ратрака и се разпръснаха в добре координирана формация. Той скочи от машината и се затича към първата сграда отляво, докато хората му отиваха към другите.

Вратата беше отворена и Гадаи влезе. Озова се в голямо помещение с износени дивани и кухненски бокс, пълен с мръсни чинии. Отляво имаше стълби и той тръгна по тях, като опипваше стената, за да се ориентира в мрака. Чу приглушен писък отвън и се забърза разтревожен, че обитателите на къщата може да се събудят.

Предположението му се оказа правилно. Когато влезе в една стая на долния етаж, завари мъж, отчаяно търсещ оръжие в една ракла. Руснакът се завъртя, когато Гадаи настъпи една скърцаща дъска, и инстинктивно закри лицето си с ръка. Беше само по слипове. Пакистанецът го хвана за дългата коса и го извлече така гол на снега отвън.

Мъжът запелтечи нещо на руски, но Гадаи не го слушаше. Огледа горните прозорци на къщата за евентуална опасност, но не видя нищо притеснително. Войниците му изкарваха хората от домовете им, като ги държаха постоянно на прицел. Навън се събраха мъже, жени, деца, дори няколко бебета, напълно облечени, голи или по пижама. Пакистанците ги подредиха в редица на колене и застанаха зад тях с готови за стрелба автомати. Някои от руснаците крещяха гневно, други молеха за живота си. Децата плачеха, вече разтреперани и със зачервена от свирепия мраз кожа.

— Кой от вас говори английски? — попита Гадаи.

Пленниците им се спогледаха, но никой не каза нищо. При нормални обстоятелства той би ги оставил просто да стоят така и да мръзнат, но сега нямаше нито време, нито търпение за това. Въпреки топлите дрехи той самият започваше да страда от кучешкия студ.

— Още веднъж ще попитам. Кой говори английски?

— Какво искате?

Гадаи се завъртя към мъжа, който бе заговорил. Руснакът беше добре облечен, но дъщеря му, вероятно около шест, стоеше само по фланелка. Той я бе прегърнал с една ръка, за да я топли, и се опитваше да я успокои, за да не хленчи.

— Искам Павел Кадцин. Ти ли си?

— Не. Павел не е тук. Замина преди няколко седмици.

За професионален престъпник руснакът беше смехотворно некадърен лъжец.

Гадаи вдигна пистолета и се прицели в момиченцето. Мъжът се опита да го закрие с тялото си, но заради студа движенията му бяха твърде бавни.