Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (40)

39.

Исламабад

— Ама, господин президент, аз…

— Млъкни и слушай! — изкрещя Саад Хутани.

Тадж закрепи слушалката между ухото и рамото си, докато слушаше гневната тирада на пакистанския президент. Разбира се, от време на време трябваше да измънква плахо или да се съгласява, за да симулира интерес, но всъщност преглеждаше имейлите си.

— Искам на онзи продажен журналист да му се затвори устата, разбра ли? Няма да позволя нашите вестници да разпространяват лъжи.

Преди пет дни пакистанските талибани бяха нападнали едно девическо училище, ползващо се с голяма подкрепа от Хутани. Той даже лично бе присъствал на откриването му, където възхваляваше основаването на един нов Пакистан. Имаше дори шампанско и онзи абсурден западняшки ритуал с рязане на лентички. Сега от сградата бяха останали само обгорени развалини, заобиколени с надупчените от куршуми тела на момичета, които би трябвало да си седят вкъщи под надзора на бащите и братята си.

— Отговори ми, Ахмед!

Тадж се намръщи. Беше помислил, че въпросът е реторичен и глупакът ще продължи да крещи безкрай, без да казва нищо съществено. Това беше дарба на всички политици, но този конкретно бе достигнал неочаквани висоти.

— Господин президент, никога не е имало съмнение, че пресата ще потули случая. В момента статията, която ви тревожи, е пред мен и въпреки че всички факти са изложени, не намирам нищо, което да подсказва неуважение към вас или вашето правителство. Просто…

— Какво неуважение? Не можеш ли да четеш, Ахмед? Написана е така, че да изглеждам безсилен. Как изобщо е възможно да се случи такова нещо? Твоя работа и на Южното крило е да контролирате тези събития.

Интересен избор на думи. Не „да предотвратявате“, а „да контролирате“. И Тадж наистина точно това правеше. Той лично бе планирал и дал заповед за нападението. Тя беше част от деликатния баланс, който се опитваше да създаде. Въпреки че убийството на Хутани (което щяха да припишат на американците) трябваше да събуди пакистанския национализъм, мъртвият президент не трябваше да бъде прекалено популярен. Трябваше да го представят като добър човек, който не е бил достатъчно подготвен за задачата си. Народът трябваше да разбере, че Пакистан се нуждае от по-силен водач. От някого, способен да постигне реда, който демократите толкова години не успяваха да въдворят.

— Смъртта на Ахтар Дурани създаде период на слепота, господин президент. Уверявам ви, че наследникът му вече е встъпил в пълните си правомощия. Но поемането на поста нямаше как да мине гладко и талибаните знаеха това. Възползвали са се от краткия ни период на слабост.

— Оправдания!

— Извинете ме — измънка Тадж, като симулира лека уплаха. — Правя всичко възможно…

— Трябва да се погрижим за репортера, Ахмед. Незабавно. Няма как да заличим случилото се заради твоята некадърност, но можем да се справим с последствията.

— Статията вече е публикувана, господин президент. Няма как…

— Тя ще окуражи и други медии! — изкрещя Хутани. — През последните два дни излязоха две статии, критикуващи връзката ми с атаките на американски безмоторни самолети, а един коментатор си позволи публично да се противопостави на светското образование. Ако няма последствия, не се знае какво още ще си позволят.

Хутани искаше да впечатли Запада със свободата на пресата, но само ако тя подкрепя управлението му. При първата поява на несъгласие обаче се обаждаше на човека, когото бе назначил заради слабохарактерността му, и очакваше от него да се превърне в убиец.

— Какви последствия имате предвид, господин президент?

— Тук нямаме нужда от преса, каквато има при американците, Ахмед. Не ни трябват журналисти, които денонощно сеят лъжи и полуистини, търсейки само лична изгода. Пакистан се нуждае от честни и патриотични медии, отдадени на постоянния напредък на родината си. Тази активност в последно време е опасен прецедент.

Тадж се усмихна. Разбира се, политикът никога не би дал конкретна заповед. Трябваше да си остави вратичка да отрича. Ако се разчуеше за натиска върху пакистански журналисти, щеше да хвърли цялата вина върху Тадж и ИСИ.

— Частните медии зависят от парите от реклами, господин президент. Ще накарам хората си да говорят с компаниите, подкрепящи тези издания, и да ги попитат дали е в техен интерес да насърчават такъв вид журналистика.

Последва разочаровано мълчание. Хутани несъмнено искаше журналиста мъртъв и Тадж напълно го разбираше. След като той стисне властта в юмрука си, такъв човек би станал свидетел как умират всичките му близки, преди да бъде убит като животно, каквото беше. Сега обаче не беше моментът да се забърква в такива противоречиви действия. За да вземе властта, имаше нужда от пълната подкрепа на американците, а това нямаше да се случи, ако убива журналисти.

— Уверявам ви, че ще бъде много ефикасно — продължи Тадж. — Няма медийна компания, която може да си позволи да й излезе слава на антипатриотична, а и много от рекламодателите им са с голям процент собственост на армията или ИСИ. Повече няма да печатат критики за вас и ако действаме внимателно, може да ги накараме и да оттеглят вече публикуваните статии. Или поне да пуснат пояснителен материал, изтъкващ трудностите в борбата срещу тероризма и даващ примери за ефективните стъпки на администрацията ви в това отношение.

— Ако това препоръчваш, съгласен съм — измърмори Хутани, като се въздържа от искания, които по-късно можеха да бъдат свързани с него. — Но очаквам резултати, Ахмед.

На вратата се почука и влезе Кабир Гадаи.

— Мисля, че ще останете доволен — каза Тадж, като даде знак на асистента си да се приближи. — Убеден съм, че ще решим проблема без излишни рискове за вас и правителството.

— Утре сутрин, Ахмед. Искам да ме запознаеш с детайлите на плана утре сутринта.

— Ще кажа на хората си да организират среща.

Връзката прекъсна и Тадж остави слушалката.

— Понякога нашият президент се държи като истерична жена.

Гадаи се усмихна и седна.

— Какви новини ми носиш, Кабир? Разбра ли какво има във файла на Рикман, който изпратихме?

— Мисля, че да.

Гадаи извади плик със снимки и Тадж почна да ги разглежда. Разпозна Лондон и двама от мъжете, стоящи зад полицейска барикада — един от МИ6 и един от ЦРУ. Но иначе снимките не му говореха нищо.

— Това са кадри от камери за наблюдение в близост до резиденцията на иранския посланик. Според нашите информатори той и семейството са били отведени от охраната на посолството малко след полунощ. Предстои да бъде транспортиран в Техеран.

— Възможно ли е да е имало заплаха срещу него? Може да го правят за негова сигурност.

— Отначало и аз си помислих това.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Виждате ли мъжа с черния шлифер? Онзи, чието лице винаги е обърнато настрани от камерата? Мисля, че това е Мич Рап.

Тадж разстла снимките пред себе си и се вгледа във въпросния мъж. Лицето му не се виждаше, но по някакъв странен начин точно това караше образа му да изпъква. Насред Лондон и по време на добре осветена полицейска акция нямаше дори една-единствена снимка, на която чертите му да личат ясно.

Тадж се облегна назад и погледна заместника си.

— Казваш, че Кемал Сафави е агент на ЦРУ?

— Много вероятно. След тази случка дипломатическата кореспонденция между Иран и Съединените щати значително се активизира. Дори засякохме разговор между аятолаха и президента Алекзандър. Това е първият случай, когато двамата разговарят лично, доколкото ни е известно.

Тадж почувства как на челото му изби пот. Ако той имаше толкова високопоставен агент, само един или двама от най-приближените му хора щяха да знаят за това. Кенеди не работеше по много по-различен начин. Ако Рикман е имал достъп до такова ниво на секретност, какво друго можеше да има скрито във файловете му? Какво е знаел за израелците? За различни американски политици и съюзници? Какво е знаел за Пакистан?

— Това е тежък удар срещу Съединените щати — каза Гадаи с характерната за него нотка на гордост в гласа. — Затоплянето на отношенията между Иран и Америка е един от крайъгълните камъни на стратегията на Алекзандър в Близкия изток. Той се надяваше да издигне шиитски бастион срещу експанзията на сунитските милиции.

— Не се радвай толкова, Кабир. Загубата на Сафави навреди на Америка, но ако ние имахме достъп до тази информация, вместо да сме принудени да я огласяваме, щяхме да притежаваме инструментите да привлечем един от най-високопоставените агенти на ЦРУ на наша служба. Той беше умерен политик, ползваше се с голяма популярност и имаше сериозни амбиции. Кой знае колко полезен можеше да ни бъде, за да държим иранците на мястото им. Това не е победа, а пропусната възможност. Никога не забравяй това.

— Слушам, господин директор — отговори Гадаи и подобаващо сведе очи.

Тадж трябваше да обуздава арогантността на младежа и изтъкването на отрицателната страна на ситуацията беше добър начин да го направи. Въпреки това нямаше как да не се радва на този провал. Партньорството между Иран и САЩ значително би разширило западното влияние в Близкия изток. Това бе естествен съюз, станал невъзможен заради силните — но в повечето случаи безсмислени — разногласия между двете страни. Сега този пожар отново щеше да се разпали.

— Въпросът, който ме вълнува, Кабир, е дали след изпращането на файла имаме някакъв напредък в търсенето на човека, който може да ги дешифрира.

— Да, абсолютно. — Гадаи бързо се окопити от упрека на шефа си. — Хората ми успяха да проследят пътя му дори по-далеч, отколкото очакваха първоначално. След изпращането на още два файла може вече да знаем къде е човекът.

— За кога е предвидено следващото изпращане?

— За утре.

Тадж кимна замислено. Само можеше да гадае какво ще има в следващия файл. Какви поражения можеше да нанесе на нацията, която си мислеше, че има право да владее целия свят.

— За съжаление нямаме друг избор. Имаш разрешение да действаш.