Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (36)

35.

В околностите на Ханя, Гърция

Миниатюрната кола под наем се задъхваше нагоре по стръмното и Рап постоянно поглеждаше датчика за температурата. Когато стрелката навлезе в червения участък, той спря отстрани на пустия черен път.

Беше абсолютно тихо и когато слезе, Рап усети само топлината на гръцкото слънце върху гърба си и подуши слаба миризма на химически експлозив, все още просмукала се в косата му.

Пожълтялата трева, с която бе покрит хълмът, блестеше на светлината и на фона й наситенозелените маслинови дръвчета, разпръснати тук-там, изглеждаха почти черни. Далеч отдолу се виждаха градът и морето. Много хора смятаха това място за рая на земята и в такъв ден трудно можеше да спориш.

Рап продължи пеша. Извади цигара от кутията в джоба си. Вдигна запалката, но изведнъж чу необичаен звук в тишината. Собственото си дишане.

Той спря. Присви очи и погледна нагоре по пътя, после — цигарата. Наклонът не беше по-голям от трийсет процента и надморската височина бе достатъчно малка, за да може да различи отделни платноходки в морето.

Преди две години Рап бе участвал в петдесеткилометров планински маратон в Колорадо. Беше първи, но половин километър преди финала отби встрани от трасето, за да избегне камерите, чакащи да запечатат победителя. Сега нямаше да се тревожи, че ще го снимат или ще му искат интервю. Колкото и да се напъваше, късмет би било, ако се вреди в челната петица.

Рап се загледа към морето и отново се замисли за Стан Хърли. В много отношения той бе велик човек. Смел, предан, патриот. Един от малкото хора, с които Рап винаги се бе чувствал абсолютно сигурен. На света не съществуваше нещо, което да разконцентрира Стан.

При всичко това би било грешка да го идеализира. Хърли бе зарязал три съпруги и само две от петте му деца отговаряха на обажданията му. Беше изживял живота си на ръба на нормалността, без никаква отговорност за себе си или хората около него. Той беше вероятно най-добрият приятел, когото Рап някога е имал, но също така саморазрушителен, агресивен и както веднъж изтъкна Ана, много лош пример.

Смесените отношения на любов и омраза, които двамата мъже бяха имали, клоняха повече към омраза. Рап още помнеше как веднъж заяви, че ако някога усети, че се превръща в Стан Хърли, ще си тегли куршума.

И сега какво? Живееше сам в мизерен апартамент във Вашингтон, прекаляваше с цигарите и алкохола в опит да скрие яростта, която бушуваше под повърхността. И се задъхваше, докато изкачваше възвишение, което би трябвало да преодолее на спринт.

Старецът беше мъртъв. Ана беше мъртва. Гоулд беше мъртъв. Миналото му сякаш внезапно му бе отнето. И сега трябваше да реши какво ще прави занапред. Дали още повече да се изолира? Да изгуби още повече идентичността си? Или да рестартира програмата? Беше на четиридесет и четири и вероятно му оставаха още дълги години живот.

Рап смачка кутията и я хвърли между дърветата. Пак тръгна нагоре. Странно, но сега дишането му не звучеше толкова шумно. Въпреки смъртта на Хърли неизбежните последствия след провала на операция „Обрехт“ и предстоящата поява на поредния файл на Рикман той се чувстваше малко по-леко. Можеше да се наслади на тази илюзия, докато още я имаше.

Когато видя фермата, забави крачка. Със сигурност в момента имаше поне един оптически мерник, насочен към главата му. Сградата беше каменна, варосана в ослепително бяло, със сини прозорци и яркочервен покрив. Беше изолирана и лесна за отбраняване, но достатъчно близо до туристическия град, за да може присъствието на чужденец да не събуди подозрения. Украсата отвън бе правена предимно с естествени материали и наоколо бяха разхвърляни всякакви играчи — от розов триколесен велосипед до куклена къщичка, избеляла от слънцето.

От северната страна на къщата излезе мъж. Вървеше уверено, но така, че винаги да има едно дърво между себе си и неочаквания гостенин. Шортите, фланелката и сламената шапка бяха подходящи за този курортен район. Единственото нетипично в облеклото му бе това, че вместо джапанки носеше стабилни обувки. Някоя риза с дълъг ръкав, скриваща изпъкналите вени на бицепсите и предмишниците му, би била за предпочитане, но това беше маловажно недоглеждане.

Хърли го беше открил в Афганистан при Зелените барети. Рап си го спомняше като необичайно умен младеж със силна воля, компенсираща посредствените му физически способности. Боб, не… Бен. Бен Картър.

— Здрасти — извика младежът.

Държеше ръцете си далеч от пистолета, който несъмнено носеше в кобур на гърба, но изглеждаше уплашен. Всъщност уплашен до смърт.

Озадачен, Рап посегна леко към своето оръжие, но бързо осъзна проблема и спря. Картър се беше привързал към жената и детето, които бе натоварен да охранява.

— Не съм дошъл за това, Бен.

Бившият войник издиша облекчено.

— Извинявайте, господин Рап. Никой не се обади, за да ни предупреди, че идвате.

— Тя вътре ли е?

— Да. С дъщеря си.

Рап мина по чакълестата алея, заобиколи посипана с пясък дъска за писане и почука на вратата.

Жената, която му отвори, беше същата красавица, каквато я помнеше. Трийсет и шест годишна, кръглото й лице бе все така гладко и със същите светнали бадемови очи. Тъмната й коса беше малко по-дълга и на устните й имаше усмивка, която той досега никога не бе виждал. На лицето й бързо се изписа тъжното изражение, което Рап познаваше от миналия път. Онзи път, когато бе допрял пистолет в главата й.

— Ще ме убиете ли? — попита Клаудия Гоулд на английски със силен акцент.

Рап заслужаваше репутацията си, но понякога му се искаше тя да не го следва толкова неотлъчно.

— Не.

— Дошъл сте, за да ми съобщите нещо за Луи.

— Да.

Тя затвори очи за момент и явно положи усилия да не заплаче. Когато ги отвори, направи крачка встрани, за да го пусне в къщата.

— Искате ли нещо за пиене? — попита машинално.

— Не, благодаря.

Клаудия носеше бански костюм от две части и ефирен саронг, вързан на кръста. Рап бързо отмести очи.

— Хайде, казвайте.

При последното си идване в дома й Рап бе пожалил живота на мъжа й. Още тогава беше очевидно, че допуска сериозна тактическа грешка, но не съжаляваше. Беше се случило в етап от живота му, когато имаше нужда да запази човещината си.

— Мъртъв е, нали?

Рап кимна.

Клаудия заговори на френски, родния си език.

— Вие ли го убихте?

— Не.

Очите й се замъглиха, но все още нямаше сълзи. Може би разбираше, че така ще бъде по-добре за нея. Или пък вече се беше уморила да плаче за мъжа си.

— След онова, което се случи с жена ви. След като се смилихте над нас, мислех, че ще се вразуми. Каква глупачка бях да повярвам, че ще се откаже. Оставих се да ме заблуди.

— Вината не е ваша, Клаудия. Той имаше всичко. Просто не му беше достатъчно.

— Бързо… ли стана?

— Дори не усети куршума — излъга Рап. Нямаше смисъл да й причинява още страдание.

— Bonjour.

Рап се обърна и макар и с мъка, се усмихна на момиченцето, което доприпка с боси крачета в стаята. Беше на седем, с разрошена изрусяла от слънцето коса и бански костюм, подобен на майчиния си. Кремът против слънцето на лицето му не беше размазан добре и покрай носа му имаше бяла черта, ухаеща на кокосово масло.

— Bonjour — отговори Рап. Клаудия беше кръстила дъщеря си на неговата съпруга и той едва събра кураж да изрече името й. — Ти сигурно си Ана.

— Да. А ти кой си?

— Аз съм Мич. И съм приятел на майка ти. Веднъж сме се виждали, но ти беше още бебе.

— Не си спомням нищо от времето, когато съм била бебе.

— Аз също.

— Ще дойдеш ли на плаж с нас? Имаш ли бански?

— По-скоро не. Трябва само да поприказвам няколко минути с майка ти.

— Ще ида да питам Бен дали иска да строим замък. Той много добре прави замъци. Дори прави неща, които приличат на зъби, върху стените.

— Мерлони.

— Какво?

— Зъбците на стените на замъците се наричат още мерлони, а дупките между тях — амбразури.

— Измисляш си. Откъде знаеш?

Тъжната истина бе, че знаеше всичко това, защото мозъкът му беше като енциклопедия по една-единствена тема: войната.

— Веднъж гледах предаване за тях по телевизията.

— Ще питам Бен дали знае как се казват.

Момиченцето изтича навън, а Рап се обърна пак към Клаудия.

— Красиво дете.

— Не я заслужавам. — Тя разпери ръце, за да покаже къщата, за която плащаше Айрини Кенеди. — Нито това.

— Всеки прави грешки. Важно е да искаш да ги поправиш.

Рап извади от джоба си айфон и й го подаде. На дисплея имаше снимка на договор за учредяване на взаимен фонд.

— Събрахме всички пари на Луи в една сметка. Всичко е изчистено, данъците са платени. Вече няма за какво да се притесняваш.

Тя се ококори смаяно:

— Тук пише почти трийсет милиона долара.

Рап кимна:

— Сметката е на името на Клаудия Дюфор. Работим с френските власти, за да ти осигурим нов паспорт, история и всичко друго, което трябва, за да не попаднеш в радара на враговете на Луи. Айрини ти е осигурила постоянно жилище в Южна Африка и с част от парите ти купи къща в Калифорния. Мисля, че на Ана ще й хареса. Наблизо има хубаво училище, а дворът е достатъчно голям, за да настаните един-два коня.

Най-накрая сълзите потекоха. Клаудия го прегърна и се разхлипа:

— Много съжалявам, Мич. Страшно съжалявам за всичко, което ти причиних.