Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (32)

31.

Рим

Когато видя училището на дъщеря си през предното стъкло на автомобила, Изабела Акорсо имаше чувството, че ще повърне. Пребори се с гаденето единствено защото си спомни, че Бианка веднага отговори на съобщението й. Въпреки това през целия път не спря да си представя полицейски ограждения, линейки и тяло, проснато върху окървавен бял чаршаф.

Зави толкова рязко, за да влезе в паркинга, че за малко не закачи бордюра, но в следващия момент видя момичето, облегнато на сградата. Бианка стискаше раницата до гърдите си и на спокойното й при нормални обстоятелства лице имаше загрижено изражение. Изабела не даде никакво обяснение защо иска дъщеря й да излезе веднага от клас. Как можеше да обясни?

— Мамо? — каза момичето, когато отвори вратата и се качи. — Какво е станало?

— Нищо.

Изабела потегли бързо и за пореден път погледна в огледалото.

— Кажи ми, мамо. Плашиш ме. Защо си тук? Защо не си на работа?

Изабела усети сълза, стичаща се по бузата й, и я избърса, като се опитваше да скрие бушуващите си емоции.

Мъжът, когото срещна днес, беше истински злодей. Тя разбра това още щом видя черните му очи. Нямаше нещо, което не би направил, за да постигне това, което иска. Бе готов да убие дъщеря й и хиляда други деца като нея, без да му мигне окото. Нямаше друг избор, освен да следва заповедите му абсолютно точно.

— Татко добре ли е?

— Разбира се, миличко.

Изабела не знаеше това със сигурност, но нямаше причина бившият й съпруг да не е добре. Бяха разведени от четири години. Той не беше лош човек, но се премести да работи в Швеция, а любовта им не беше достатъчно силна, за да запази брака им при това голямо разстояние.

— Да не би защото татко ще се жени пак?

Изабела се усмихна:

— Не. Нямам нищо против Агда. А ти?

— И аз нямам. Какво значение има? И без това почти не го виждам.

— Той ти е баща, Бианка.

— Знам. И го обичам. Но той е там, сещаш се. А ние сме тук.

Това бе една от причините Изабела да е толкова близка с дъщеря си. Може би прекалено близка. Един ден момичето щеше да порасне и да си тръгне. Да започне собствен живот. Да има собствено семейство.

Засега обаче бяха заедно. И Бианка беше жива и здрава.

— Нещо в работата ли е станало? — продължи да разпитва Бианка. — Да не би да са те уволнили? На коледното парти господин Чиприани каза, че кантората не може без теб. Чух го.

Изабела очакваше темата за работата и не издаде лекия прилив на адреналин, докато ускоряваше по двулентовото шосе.

— Нямам проблеми в работата. Стига си се тревожила. Всичко е наред.

— Не, не е.

Изабела се опита да се усмихне, но по-скоро се озъби. Бе изпълнила всички заповеди на мъжа — заличи всички следи на анонимния клиент от главния компютър. Не можеше да направи нищо за оригинала на инструкциите, които бяха при главния съдружник, и зловещият мъж прояви разбиране. Не й се стори това да го ядоса.

Как можеше да бъде сигурна? Кой беше този човек? Защо тези файлове бяха толкова важни за него? Приличаше на арабин или индиец, беше облечен така, но извън това тя не знаеше нищо за него. Дали беше наркотрафикант? Имаше ли нещо общо с хероина, който се произвеждаше в Близкия изток? Ако да, какво й влизаше в работата? Хората искат хероин. Няма как да спреш търговията.

— Мамо, къде отиваме? Вкъщи ли?

Изабела кимна:

— За да се преоблечем. Мислех да отидем на ресторант довечера. Какво мислиш за „Ла Стива“?

Това беше любимият ресторант на Бианка, но през последните няколко години парите не стигаха и вече не ходеха там. Ограниченият бюджет не й се отразяваше добре — в днешно време младите момичета трябва винаги да са в крак с модата, а това е скъпо начинание. Бианка обаче никога не се оплакваше.

— Супер звучи. Но какъв е поводът?

Изабела за малко не се разплака, но запази самообладание. Поводът беше, че дъщеря й е жива.

— Скоро ще пораснеш и може вече да нямаме достатъчно време, което да прекарваме заедно — отговори адвокатката с малко свито гърло. — Стори ми се добра идея. Ще си поприказваме.

Бианка, изглежда, не повярва на тези обяснения, но си даде сметка, че няма да измъкне нищо повече от майка си, докато пътуват. Несъмнено вече планираше строг разпит, щом отворят първата бутилка вино.

Продължиха мълчаливо и Изабела усети първите пипала на съмнението. Дали арабинът наистина си беше тръгнал, или щеше да се върне за още нещо? Възможно ли бе да не е наркотрафикант? Дали беше терорист? Дали, като не отиде в полицията, Изабела не поставяше в опасност живота на други хора?

Отпред някакъв камион излизаше от странично отклонение. Наклони се рязко, като почти застана на две гуми, когато бетонните колони, с които бе натоварен, се разместиха. Изабела рязко натисна спирачките и инстинктивно протегна ръка пред дъщеря си, когато тежката машина навлезе в нейното платно.