Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (18)

17.

Тежко бронираната врата се отвори и Хърли влезе прегърбен, с походка, с която искаше да изглежда още по-стар, отколкото беше. Този трик обаче не постигна желания ефект да притъпи бдителността на охраната. Войникът зад него вървеше на добра дистанция и държеше пръст на спусъка на автомата „Хеклер и Кох G36“. Стоящият отпред използваше вратата като щит. Десет метра встрани стоеше друг въоръжен мъж с огледални очила. Другите войници наблюдаваха околността и бяха разположени така, че да са максимално ефективни.

Вратата се затвори зад гърба му и той използва силното изтракване като предлог да погледне назад. Стената изглеждаше по-висока от три метра, колкото бяха докладвали от разузнаването, и гладка както отвън. На стратегически места имаше караулни вишки: някои от тях — набързо сковани от дъски и още небоядисани; други — професионално изградени от стомана и бетон.

Нямаше нищо, което би могло да се използва за прикритие. Най-големите дървета бяха с диаметър по-малко от педя. Оставаха само няколко разположени нарядко фонтана и две коли. Опита ли се да бяга през двора — особено при скоростта, която му позволяваше изкуствената бедрена става — нямаше да стигне далеч.

— Господине — каза мъжът зад него на английски със силен акцент, — ако обичате.

Хърли се приближи с накуцване до скенер, изглеждащ като по-усъвършенстван модел на използваните по американските летища.

— Необходимо ли е?

— Извинявайте за неудобството — каза войникът с тон, в който не личеше да съжалява. — Съблечете якето, събуйте обувките и изпразнете джобовете, ако обичате.

Хърли се подчини и тръгна да минава, но мъжът го спря:

— Колана също.

Хърли се усмихна любезно, но изпита известна тревога, когато сваляше колана. Беше правен по поръчка в Азия през седемдесетте. Катарамата бе закрепена за кожата с петсантиметрова метална пластина, заострена от двете страни. Имаше постоянни шевове, но те нарочно бяха направени слаби, за да могат да се скъсат с едно по-силно дръпване. Така можеше да си осигури оръжие, което, макар и смешно, все пак беше по-добре от нищо.

— Много строги мерки за сигурност — отбеляза Хърли, като се опитваше да разсее мъжа, изучаващ вещите му на екрана на скенера.

Коланът му бе обиколил света, беше минавал многократно дори през охраната на израелски летища, но сега не ставаше дума за рутинна проверка.

— Да, господине — каза войникът, без да отмества очи от монитора.

Конвейерът спря за момент и Хърли погледна автомата на охранителя. Би било много ефектен начин да се измъкне — да грабне автомата и да започне да стреля из двора. Но единствено във фантазията му. Дори само да повишеше тон сега, щеше да изгуби всякакъв достъп до Обрехт. Операцията щеше да приключи, преди да е започнала. Не, ако го попитат за колана, ще им каже истината — че го е купил пред един тайландски публичен дом много преди повечето от мъжете около него да са се родили. Какво разбира един турист от закрепване на катарами?

Тревогите му се оказаха излишни. Вещите му излязоха от скенера, без никой да се усъмни в тях. След няколко минути, отново облечен и обут, продължи към къщата.

Стигнаха до широкото мраморно стълбище, водещо към главния вход. Войникът вървеше две крачки пред него. Пистолетът му бе на едно пресягане, но мъжът нямаше да го даде лесно. Дори да го изненадаше, Хърли се съмняваше, че ще успее да му отнеме оръжието. Преди двайсет, даже десет години, не би се поколебал. С едно бързо завъртане на врата, придружено с тихо изпукване на прешлените, щеше да го обезвреди.

Химиотерапията и смяната на бедрената става бяха отслабили организма му много повече, отколкото издаваше. Ако Рап знаеше какво е истинското състояние на здравето му, щеше да го остави в Западна Вирджиния. Но Хърли по никакъв начин нямаше да седи на люлеещия се стол, докато този мръсник Луи Гоулд участва в мисията вместо него.

Влязоха в пищен вестибюл с антикварни мебели и оригинални портрети на хора от няколко поколения назад. Повечето вероятно бяха предци на Обрехт и всички изглеждаха така, сякаш имат забити пръчки в задниците, докато позират. Още едно доказателство, че престъпността е доходен бизнес.

— Изчакайте тук.

— Благодаря. — Хърли влезе в големия салон, където го поканиха. — Знаете ли кога ще бъде на разположение господин Обрехт?

Едно от малкото предимства на напредналата му възраст беше, че изглеждаше нормално да носи слухово апаратче. Неговото предаваше на честотата на Колман и имаше микрофон, улавящ както гласа му, така и околните шумове. Хърли натисна копчето за управление в джоба си, за да може Рап да чуе отговора на охранителя. Нямаше да могат да координират операцията до секундата, но ако Обрехт бе такъв педант, каквато слава му се носеше, вероятно щяха да успеят да се синхронизират с точност до минута.

— Не знам.

— Поне някакъв ориентировъчен час? Трябва да се връщам до…

Вратата се затвори и Хърли остана да зяпа орнаментите от вътрешната й страна. „Тъпак“ — помисли си.

Разходи се из стаята няколко минути, като се преструваше, че разглежда скъпите мебели. След малко се настани на едно кресло близо до западните прозорци. От мястото си виждаше двама войници, но не забеляза нещо, което шпионският дрон на Дюмон да не е записал.

Салонът сигурно беше пълен със скрити камери и микрофони и това малко усложняваше комуникацията. Хърли се изправи и пак натисна копчето за предаване.

— Поне веднъж искам да не се окаже, че цялото бързане е било за нищо — измърмори сърдито, сякаш си говореше сам. — Не знам колко още ще ме остави да кисна тук, докато чакам слънцето да залезе. Като че ли си нямам друга работа.

— Потвърди — чу се гласът на Рап от фалшивото слухово апаратче. — Намираш се на първия етаж, сам в стая, гледаща на запад.

— Да, само това ми липсва.

— Прието. Стой и чакай. Ние сме на три минути от входа на тунела.

Хърли закрачи напред-назад и вместо само да симулира, изпита истинско раздразнение. Беше свикнал да участва реално в операциите, а не да се крие като мишка, докато Рап се промъква в гората, а Колман организира снайперистки позиции. Това го влудяваше.

За утеха си представи как отваря вратата и разбива главата на продажния наемник с някоя скъпоценна статуетка. И как щяха да се опулят Рап и оня жабар, когато нахълтат в стаята и заварят Обрехт вече вързан и със запушена уста.

Задачата му обаче бе съвсем друга. Трябваше само да локализира банкера и да го задържи в стаята, докато двамата по-млади мъже дойдат да го отвлекат. Но това не беше най-лошото. За да създадат още по-голямо объркване, трябваше да се държи като втори заложник, ако охраната на Обрехт се намеси. На теория това би трябвало да му осигури предимството на изненадата, но той се съмняваше, че Рап все още го смята способен да обезвреди някого освен ученичка от скаутската организация.

Той отново седна, втренчи се в един гол участък от стената и пак си спомни деня, в който двайсет и две годишният Мич Рап за първи път се появи в тренировъчния център. Някакъв хлапак от колежанския отбор по лакрос, който не знаеше от коя страна стреля автоматът.

Тогава Хърли бе обърсал пода с тоя сополанко и въпреки десетилетията на приятелство и безбройните операции заедно, с най-голямо удоволствие би го направил още веднъж, преди да умре.