Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (10)

9.

Фермата, Западна Вирджиния

Рап отново стоеше пред килията, в която лежеше Луи-Филип Гоулд. И отново Стан Хърли го гледаше.

— Искаш ли да ти пазя пистолета?

Това бе забележима промяна в поведението на приятеля му. Само преди няколко дни Рап бе готов да даде пари, за да влезе и да екзекутира французина. Сега имаха нужда от него. Хърли може би повече от всеки друг.

— Изключи камерите, Стан.

— Айрини беше много категорична по този въпрос. Каза да не се изключват.

— Не ме карай да повтарям, старче.

Хърли изруга тихо и седна на компютъра в дъното на коридора. Не беше голям специалист по компютрите и му трябваха няколко минути, докато намери с мишката съответната програма. След малко пак се обърна към Рап:

— Картината остава, но не записва. Трябва да го оставиш жив, Мич. Но ако не можеш, направи го в упор и не се цели добре. Така ще можем да кажем на Айрини, че съм се опитал да ти взема пистолета.

Рап се опита да овладее емоциите си и отвори вратата. Тук не ставаше дума за него или за миналото му. Правеше го заради работата си и безбройните хора, които можеха да загинат, ако не си я свършеше.

Бившият френски легионер седеше странично на единственото легло в килията, с гръб към бетонната стена. Беше малко по-нисък от Рап, със средно дълга тъмна коса, събрана зад ушите. Синините на лицето му от последната им среща бяха почти изчезнали, но на дясната му буза се виждаше хирургичен шев.

— Ще ме убиеш ли сега?

Въпреки френския си произход той нямаше дори лек акцент.

— От теб зависи.

— Клаудия и Ана добре ли са?

Това бяха жената и дъщерята на Гоулд. Причината, поради която Рап не му беше пръснал черепа още преди години.

— Какво ти пука за тях?

Премерената чаровна усмивка, която винаги можеше да се види на лицето на Гоулд, помръкна. Изглежда, че не искаше да се задълбава прекалено в темата за семейството — онова, което беше отнел на въоръжения мъж, стоящ пред него сега.

— Пука ми — каза след малко.

— Когато те държах с пистолет, опрян в главата, обеща, че ще се откажеш от този бизнес. Че ще бъдеш добър съпруг и баща, какъвто можех да бъда аз.

— Парите ми трябваха.

— Не ме лъжи, Луи. Следим банковите ти сметки — дори онези, които си мислеше, че си скрил добре в Емирствата. Искал си да се върнеш в занаята, а сега ме убеждаваш, че ти пука за семейството ти. Не си ли мислил какво ще стане, ако нещата се прецакат? Не ти ли хрумна, че хората, които са те наели, могат да убият семейството ти? Или си пропуснал да помислиш за тази опасност?

Гоулд мълчеше. Гледаше мрачно. Вътре в себе си Рап се надяваше наемният убиец да стане от леглото. Хърли беше готов да го прикрие, но щеше да му бъде много по-лесно, ако Гоулд даде повод.

— Айрини ги откри в Нова Зеландия и ги постави под закрила в Гърция — продължи Рап. — Ако не го беше направила, дъщеря ти щеше да е мъртва.

Гоулд кимна изразително:

— Благодаря.

Използваше точните жестове и тон, за да избегне сблъсък, в който знаеше, че не може да победи. Да се каже, че реакциите му бяха премерени обаче, бе твърде опростено. Те бяха естествена част от инстинкта му за съхранение. Гоулд умееше да се представя за такъв, какъвто имаше нужда да бъде.

През годините мнозина бяха наричали Рап психопат, но те нямаха представа за какво говорят. Той правеше необходимото, за да защитава невинните хора от фанатиците. Ако опасността изчезнеше, щеше да прибере оръжието на тавана и да си намери друга работа. Гоулд убиваше по много различни причини. За пари, разбира се. Но имаше още нещо. Като много други наемни убийци той изпитваше патологична нужда да доминира над хората около себе си.

При всички тези уточнения не можеше да се отрече, че притежава уникални умения. В професионалните среди бе разпространено мнението, че Гоулд е сред най-добрите четирима в занаята. И след като Рап уби втория най-добър шест месеца по-рано, французинът със сигурност заставаше на почетната стълбица.

— Лео Обрехт — каза просто Рап.

— Очистихте ли го?

— Не беше приоритет.

— Досега.

Рап кимна.

— Какво искаш да знаеш за него?

Последния път, когато бяха обсъждали темата, Гоулд бе всичко друго, но не и искрен. Беше невъзможно да проведат качествен разпит, защото Рап нямаше никаква допълнителна информация. Сега обаче ЦРУ бе съставило пълно досие на банкера. Много по-лесно щеше да отсее истината от лъжите.

— Охранителната система на имението му е по-сериозна, отколкото ти описа.

— Казах ти каква беше последния път, когато съм ходил там.

Вероятно беше прав. Обрехт бе достатъчно умен, за да разбере, че положението му се влошава, и имаше логика да затегне охраната си.

— Разкажи ми за него.

— За Лео ли? Интересен тип. — Гоулд небрежно опря крак в ръба на леглото. — Държи контролния пакет акции в малка банка, която е собственост на рода му повече от сто години. Преди Лео да поеме нещата, е имала сравнително доходен бизнес и доста подбрана клиентела. Сега доходите са много големи, а клиентите — изключителни.

— Престъпници.

— Да. Наркобарони, корумпирани политици, диктатори, данъчни измамници, каквито се сетиш. Хора, които захранват портфейла на Лео и са готови да платят допълнително за анонимност.

Рап вече подозираше това. „Шпаркасе Шафхаузен“ бе черна дупка. Проблемът за Обрехт беше, че не можеше да се крие в толкова дълбок мрак. Самата тъмнина те издава.

— Това пак не обяснява твоята роля — каза Рап. — Как един продажен банкер, занимаващ се с избягване на международните финансови регулации, е станал свръзка на наемен убиец?

Гоулд сви рамене:

— Лео е престъпник в кръвта си. Ако може да спечели хиляда долара законно и десет незаконно, ще предпочете десетте. Вашите хора разбраха ли, че поръча убийството на собствения си баща, след като научи, че смята да продаде банката и да го отреже от наследството?

— И на кого възложи поръчката?

Небрежната усмивка се върна на лицето на Гоулд:

— Мисля, че вече знаеш отговора на този въпрос.

Гоулд беше прав. Рап знаеше отговора на този въпрос и на още много други. Досега всички отговори на наемния убиец съвпадаха с истината.

— Обрехт е спрял да излиза от имението си — каза Рап. — Явно управлява банката дистанционно.

— Не се изненадвам. Колкото и да обича адреналина от живота на престъпник, за него това е само игра. Той е страхливец, който обича да вижда гибелта на други хора, но сам не поема прекалено големи рискове. Сигурно знае, че сте го хванали на мушка — този тип разполага с точна информация. Ако успееш да го хванеш, попитай го откъде я получава. Аз не можах да разбера.

— И как да успея?

— Да го хванеш ли? Защо мислиш, че знам?

— Защото си убил последната си свръзка, след като си го хванал да те краде.

Обезоръжаващата маска потрепна.

— Хайде, Луи, наблюдаваме те от години. Знаем всяко твое убийство, всяко място, където си живял, и всяка жена, с която си спал, още от онази бавачка, която баща ти е наел. Когато ти казвам, че нямаш време за игрички, трябва да ми вярваш.

— Виж какво, Обрехт е друга работа. Той…

Рап извади глока от кобура под ръката си и го насочи между очите на Гоулд.

— В такъв случай за какво си ми?

Гоулд говореше празни приказки и двамата го знаеха. Първото, което е трябвало да направи, след като се е свързал с Обрехт, е било да измисли начин да се отърве от него, когато се наложи. Рап бе правил подобни планове за Хърли, Томас Стансфийлд и дори Кенеди в началото на кариерата си — бе изучавал схеми на домовете им, системата им за охрана, маршрутите им за пътуване и личните им навици. Би било непредпазливо да не го направи. А макар да бе социопат и пълен боклук, Гоулд не беше небрежен.

— Може би имам някои идеи как да се проникне в имението му.

Глокът се върна в кобура.

— Какво печеля, ако ти помогна?

Рап си беше мислил, че нищо не може да го разсмее в присъствието на Гоулд, но глупостта на този въпрос му доказа, че греши.

— Харесал съм ти едно сенчесто място в гората навън. Хубава мека пръст. Това, което печелиш, е шанс да не свършиш заровен там и засипан с чувала вар, който купих вчера.

— Искам гаранции.

— Сбъркал си си професията.

— А Кенеди какво мисли?

Рап скръсти ръце на гърдите си. Не виждаше причина да лъже.

— Тя мисли, че може да бъдеш полезен. Ако помогнеш да пипнем Обрехт, иска да ти предложа договор и да те пратя вкъщи.

Маската на безразличие отново се пропука, този път по-видимо. Това бе предложение, което всеки разумен човек би приел. Да излезе от нелегалност, да се събере със семейството си и да продължи да се занимава със занаята, който го кара да се чувства жив. Въпросът беше колко разумен бе Луи Гоулд.

Рап отвори вратата.

— Къде отиваш?

Рап не отговори, а мълчаливо излезе в коридора. Хърли се обърна и го погледна с изражение на леко разочарование върху прорязаното си от бръчки лице.

— Какво? — сопна се Рап. — Ти ми каза да не го убивам.

— Да, но не очаквах да ме послушаш. Освободих си следващите три часа за остъргване на мозъка му от стената. Сега какво ще правя цял следобед?

— Ей! — извика Гоулд, когато вратата се затвори. Изтича при нея и надникна през процепа на три четвърти от височината й. — Хайде, пичове, не ме оставяйте така. Кисна тук цяла вечност. Скуката ме убива. Дайте някое списание. Вестник. Каквото и да е.

Хърли взе един брой на „Вашингтон Поуст“ и го пъхна през процепа, след което дръпна вратичката.

— Сега млъкни. — Обърна се към Рап. — Мога да пусна противопожарните пръскачки в килията. Ще кажем, че има повреда.

— Не. Не го тормози. Да му дадем време да обмисли шансовете си.

— Както искаш. Междувременно Айрини иска да говори с теб.

— Тук ли е?

Хърли поклати глава:

— В кабинета си.

— Да ходя пак в Лангли? Сутринта бях там.

— Настоя.

Рап издиша раздразнено, но после сви рамене:

— Чух, че Маркъс има затруднения с картата, която му дадохме да направи. Мога да използвам случая, за да му помогна.

* * *

„Да ти го начукам, дъртако.“

Луи Гоулд събра листата, пръснати по пода, като се стараеше да запази спокойно изражение за пред камерите.

Ако се вярва на това, което беше чувал, Стан Хърли е бил кораво копеле по времето, когато хората са отчитали времето със слънчеви часовници. Сега, вместо да играе бинго в някой старчески дом, продължаваше да се прави на голяма работа. Щеше ли да бъде толкова отворен, ако я нямаше стоманената врата между тях и Мич Рап да го пази? Тогава щеше да подмокри памперсите.

Гоулд се върна на леглото с вестника и го разлисти. Стараеше се да показва само вял интерес, въпреки че посещението на Рап го бе напомпало с адреналин.

Рап беше недосегаем и повечето хора се бяха примирили с този факт. Гоулд бе един от малцината, опитали да го убият и оцелели, за да разказват — и дори той трябваше да признае, че човекът извади късмет. Два пъти.

Рап не беше просто недосегаем, той бе неусмирим. Гоулд следеше цялата достъпна информация за поръчковите му убийства и имаше няколко, които дори той не можеше да разбере как са извършени. Най-вече едно в Дамаск. Самият удар беше постижим, но да се измъкнеш жив след това, изглеждаше невъзможно. Всичко, което знаеше за този занаят (а то бе повече от всеки друг), подсказваше, че тялото на Рап би трябвало да е станало гощавка за лешоядите някъде около сирийската граница с Ливан.

Гоулд прекара следващите няколко часа, като прочете всички статии във вестника, който Хърли му бе подхвърлил, в случай че дъртакът реши да го разпитва за тях по-късно. Не че имаше голяма вероятност, но нямаше да оцелее толкова дълго, ако не изпипваше щателно нещата.

Накрая, след като подреди грижливо всички рубрики на вестника на купчина до себе си, той отвори страницата, която го интересуваше през цялото време — малките обяви. Ако беше отворил направо на тях, щеше да събуди подозрения. Сега започна да ги преглежда, като не сваляше отегченото изражение от лицето си.

Ако съдеше по засилените мерки за сигурност, които Рап бе споменал, Лео Обрехт явно знаеше, че ЦРУ иска да се добере до него. Швейцарският малоумник сигурно очакваше, че като участва в плана за уличаване на Рап в корупция, това ще повдигне самочувствието му. Сега се криеше зад телохранителите си, подсмърчаше като малко момиченце и търсеше как да се спаси.

Банкерът сигурно разполагаше с подробна информация за случилото се в Кабул, тоест знаеше, че Гоулд е задържан от ЦРУ. Прокаженият му мозък със сигурност бе стигнал до заключението, че американците ще се опитат да вербуват наемния убиец да им помогне да хванат бившата му свръзка. И в това щеше да види възможност.

На трета страница Гоулд намери онова, което търсеше — позната емблема, отпечатана в ъгъла на обява за търсене на личен асистент. Той погледна за момент камерата, закрепена малко под тавана, и се отдръпна по-назад на леглото, преди да почне да чете.

„Кандидатът трябва да бъде готов да започне веднага. Работата ще се извършва предимно в дома на собственика в Швейцария. Личното и професионалното досие на кандидатите ще се проверява чрез Интерпол. Искаме да използваме най-очевидния път за отсяване. Одобреният кандидат може да очаква заплата от 150 000 евро. Моля, изпращайте автобиографии на [email protected].“

Гоулд хвърли вестника на пода и затвори очи, като се престори, че се опитва да заспи. В действителност щеше да лежи буден цяла нощ, втренчен в тъмния таван, премисляйки различни сценарии и детайли.

Същата обява на различни езици бе публикувана във вестници и списания по целия свят. Това беше прост шифър, който Обрехт многократно използваше, за да му възлага различни задачи.

„Кандидатът трябва да бъде готов да започне веднага.“

Задачата трябваше да бъде изпълнена възможно най-скоро.

„Работата ще се извършва предимно в дома на собственика в Швейцария.“

Обрехт знаеше, че Рап ще се опита да го ликвидира, и бе готов да помогне на Гоулд по всеки възможен начин.

„Искаме да използваме най-очевидния път за отсяване.“

Това означаваше, че ако участва в планирането на удара, Гоулд трябва да използва очевидна стратегия, която хората на банкера да могат да разкрият.

„Одобреният кандидат може да очаква заплата от 150 000 евро.“

Възнаграждението щеше да бъде най-голямото, което някога бе получавал — петнайсет милиона евро.

„Моля, изпращайте автобиографии на [email protected].“

Имейлът щеше да бъде активен, за да не се връщат молбите за кандидатстване, но всъщност това бе най-простата част от цялата обява. Ако се премахне всяка втора буква, се получаваше името на мишената. Рап.

Единственото изречение, което Гоулд не можеше да разбере, бе това за Интерпол. Това не беше предварително уговорена кодова дума и нямаше контекст, който да му помогне да разшифрова значението й. Обикновено Гоулд избягваше всеки непреценен риск и неясноти, но в този случай нямаше значение. Петнайсетте милиона също нямаха. Единственото, което имаше значение, беше той да бъде човекът, който ще убие Мич Рап.

Така най-сетне щяха да го признаят за такъв, какъвто винаги е знаел, че е. Най-добрият в занаята.