Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (42)

41.

Главната квартира на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

— Мич добре ли е? — попита Дюмон. — Изглежда умрял.

— Още не — каза Рап, изтегнат на дивана в кабинета на Кенеди.

Не си беше дал труда да отвори очи при влизането на младия хакер. След повече от четиридесет и осем часа безсъние ги чувстваше като пълни с пясък.

— Сигурен ли си? — настоя Дюмон. — И миризмата е същата.

И повече от четиридесет и осем часа, откакто не се беше къпал, припомни си Рап.

— Какво откри? — попита Кенеди, докато Рап се наместваше в седнало положение.

Неш седеше на един стол насреща. Той бе свеж като морковче, с грижливо изгладен камуфлажен панталон и фланелка с яка. Каквото и да ставаше, Неш винаги имаше вид на бивш бойскаут, какъвто беше.

— Не е много — призна Дюмон. — Информацията е старателно заличена.

— Не очаквахме такъв отговор — измърмори Рап. — Сигурен ли си?

— Мич, ако обичаш. Аз уча ли те как да застрелваш хора?

Рап само се намръщи. В сегашното му настроение всеки друг, който се бе заял с него, щеше да си изпроси боя. Но този хлапак му беше слабост. Дюмон винаги му напомняше за Стивън, малкия му брат. Но с афроприческа.

— Възможно ли е да крият информация от нас? — попита Неш. — Данте Неки не изглеждаше щастлив, че ни дава ключа от царството.

Дюмон поклати глава:

— Файловете са изтрити в деня, когато е загинала Изабела Акорсо. Имат програма за безвъзвратно заличаване на данни. Много ефективна и много професионална.

— Проучихме биографията на Акорсо и нищо не подсказва, че може да е била замесена — каза Кенеди. — Мисля, че можем с пълна сигурност да приемем, че е била заплашена и принудена да изтрие файловете, след като е предала копието. Единствената причина да имаме листа с графика вероятно е, че е бил заключен на място, до което не е имала достъп.

— Като стана дума за графика — добави Неш, — следващият файл не трябва ли да бъде пуснат днес?

Кенеди кимна:

— След десет минути.

— Мислиш ли, че ще се случи? — попита Рап. — Ако аз държах файловете, щях да искам първо да разбера какво съдържат и чак след това да ги разпространявам. Да контролираш информацията е много по-полезно от това да я разпращаш.

— Аз бих ги пратил — каза Дюмон с типичния си самонадеян тон. — Знам какво ниво на кодиране използваше Рик и ви уверявам, че не беше нещо тривиално. Дори с нашите неограничени възможности ще ни трябват години, за да ги дешифрираме. Даже десетилетия.

— Искаш да кажеш, че файловете просто ще продължат да се изпращат? Който ги е взел, ще продължи да изпълнява плана на Рик за унищожаване на Управлението?

— Не съм казал това. Мисля, че изпращат файловете, за да открият чрез тях човека, който ги разпространява. Онзи, който притежава ключа за дешифрирането им.

— Възможно ли е? — попита Рап.

— Със сигурност. Всеки път, когато тази мистериозна личност изпрати файл, писмото прескача през голям брой електронни адреси по целия свят, докато стигне получателя. След всяко изпращане можем да го локализираме с все по-голяма точност.

— Колко изпращания са необходими, докато достигнат до този човек? — поинтересува се Кенеди.

— Зависи от технологията, с която разполагат.

— Но е сигурно, че в определен момент този, който държи файловете, ще намери онзи, който държи ключа за разкодиране — намеси се Неш. — И тогава ще може да прочете всичко, което Рик е знаел.

— Да.

— Колко ще отнеме? — попита Рап.

— С достъп до системата на АНС, вероятно три изпращания.

В стаята настъпи тишина. След няколко секунди Кенеди пак заговори:

— Маркъс, не искам пред никого да повтаряш въпроса, който сега ще ти задам. Разбра ли?

— Разбрах.

— Ако файловете са в ИСИ, колко време ще им отнеме?

— Не съм специалист по тяхната система — отговори Дюмон след кратко замисляне, — но предполагам, че след четири изпращания. Едва ли повече от пет, а трябва да са пълни тъпаци, ако не успеят след шест.

— Трябва да вземем мерки никой да не събере файловете с ключа за разкодирането им — заяви Неш. — Нали разбираш какво зависи от това, Маркъс? Животът на хората ни и на още много невинни цивилни.

Дюмон видимо се смути и Рап изпита неохотно уважение към колегата си, след като Неш веднага смени реториката си. Хубаво беше да мотивира Дюмон, но не трябваше да го разтревожи дотолкова, че да го парализира.

— Ти си най-добрият в този занаят, Маркъс. Знаеш го и ние го знаем. Каквито ресурси искаш, ще ги получиш. Ако искаш Юта, ще ти дадем ключа от АНС. Ако искаш сто милиона, само кажи къде да ги стоварим. Нали, Айрини?

— Няма други задачи — съгласи се тя. — Това не е първият ни приоритет, Маркъс. Това е единственият ни приоритет.

Дюмон кимна:

— Имам една идея, но искам да узрее в главата ми.

Неш погледна часовника. До изпращането на следващия файл на Рикман оставаха две минути. Той стана, постави ръка на рамото на младежа и го изпрати до вратата.

— Хайде да слезем в стаята ти и там ще ми разкажеш какво ти е хрумнало.

Когато двамата излязоха, Рап се премести на стола, където бе седял Неш. С Кенеди зачакаха мълчаливо алармата, известяваща за получен имейл от Рикман. Когато я чуха, Кенеди завъртя лаптопа към Рап и отвори прикрепения файл.

Този път не беше видео, а подробно досие на Фаран Хотаки, който бе помагал на ЦРУ в борбата с „Ал Кайда“ и осуетяването на опитите на талибаните да върнат страната му в XI век. За Рик не беше проблем да се сдобие с тази информация — той беше връзката с Хотаки. Досието съдържаше имена, дати, снимки и номера на сметки — и всяка от тези подробности бе достатъчна Хотаки да се раздели с главата си.

— Можем ли да се свържем с него? — попита Рап.

Кенеди извади информацията за Хотаки на компютъра.

— Дали сме му сателитен телефон, който би трябвало винаги да носи със себе си. Има предварително уговорено съобщение, с което да го предупредим, че е разкрит и трябва да се оттегли на безопасно място.

Рап грабна телефона от ръцете й и започна да набира.

— Какво правиш?

— Познавам Хотаки. Били сме се заедно. Ще приеме съобщението, което го кара да подвие опашка и да бяга, като оскърбление.

При всяко позвъняване, чуващо се през пращенето от смущенията, гневът и чувството за безсилие на Рап се засилваха. Най-сетне чу познат глас.

— Да.

— Разкрит си.

— Мич? Ти ли си?

— Слушай внимателно, Фаран. Трябва веднага да се оттеглиш в локация „Делта“. Разбра ли? „Делта“. Ще изпратим наши хора да те вземат.

— Това няма да стане.

— Не можеш ли да тръгнеш? Колко време ти трябва, за да се скриеш? Мога да се кача на самолета до половин час.

— Радвам се да те чуя, Мич — продължи Хотаки с вбесяващо безгрижен тон. — Откога не сме се виждали? Две години? Как си, добре ли си?

— Ще говорим за това, когато те доведем в Щатите.

— О, не. Имате красива страна, но моят дом е тук.

— Харесваш каменисти пущинаци? Какво ще кажеш за Аризона? Ще ти намерим мизерна къща на границата, близо до територията на наркокартелите. Няма да усетиш, че си на чуждо място.

— Много си щедър, но какво би направил ти, Мич? Ако не Афганистан, а Америка беше завладяна от радикалисти? Щеше ли да се съгласиш европейците да те евакуират и да ти осигурят нов дом и хубава пенсия? Не. И аз като теб съм сам. Близките ми са мъртви. И аз съм дал клетва да спра убийците им.

— Добре, забрави за къщата. Какво ще кажеш за работа? Много опасна и с много мизерно заплащане? Мога да ти гарантирам, че до една година ще си мъртъв.

Хотаки се изсмя:

— Много бих искал да се сражавам пак заедно с теб, Мич. Но трябва да откажа. За мен беше чест да те познавам.

Връзката прекъсна и Рап хвърли слушалката с такава сила, че телефонът падна от бюрото.

— Рикман променя метода си точно както предполагахме — каза Кенеди, докато Рап крачеше нервно из кабинета й. — Със Сафави избра важен кадър и не ни даде възможност да действаме. Хотаки е точно обратното. Сравнително маловажен кадър с…

— Маловажен кадър? — изкрещя Рап. — Той е важен човек, Айрини! Проливал съм кръвта си заедно с него. Гледал съм как брат му умира в ръцете му.

— Разбирам те, Мич, но се запитай защо Рикман е избрал точно този афганистански боец. Няма спор, че е смел мъж, но е също толкова безспорно, че ролята му за нас е незначителна. Бих казала, че го е набелязал заради чувствата ти към него. Рик иска да те нарани. И да те изкара от равновесие.

Рап спря да крачи и се опита да не мисли за Хотаки за момента.

— Ако сега ИСИ стои зад изпращането на файловете, за кого конкретно говорим? Това прилича на дело на Дурани, но лично го видях как умира.

— Какво би казал за Ахмед Тадж?

— Бих казал, че никога не ме е впечатлявал с нещо.

— Впечатлих ли те с нещо, когато за първи път се срещнахме?

Интересен въпрос. Рап веднага бе разбрал от очите й, че е интелигентна жена, но дали би предположил, че е способна на това, което я беше видял да прави после? Абсурд. Тя се криеше зад тази спокойна, любезна външност по-добре от всеки друг.

— Искаш да кажеш, че е по-способен, отколкото показва?

— Нямам доказателства. Но знаем, че ИСИ функционира прекалено гладко под ръководството на този човек, за когото всички смятат, че не е подходящ за поста си.

Рап се замисли за тази теория и си даде сметка за последствия, които сега не бе в състояние да осмисли напълно. Ако файловете на Рикман попаднеха в ръцете на банда джихадисти, това би било катастрофа, но не Армагедон. Вероятността изобщо да успеят да ги дешифрират беше нищожна, но дори да успееха, щяха просто да ги пуснат в интернет наведнъж. Удар с невъобразими последствия, но милостиво бърз. ИСИ беше съвсем друга работа. Те имаха огромен шанс да разчетат файловете. Нещо по-лошо, имаха ресурса да ги използват максимално ефикасно. Щяха да запазят информацията за себе си и да я използват, за да подкопаят разузнавателните усилия на Америка, да посеят семената на раздора между Съединените щати и техните съюзници. През близкия четвърт век Управлението нямаше да знае на кого може да има доверие.

Кенеди извади един лист и го постави на бюрото.

— Погледни това.

Рап набързо прегледа имената. Само около две трети му бяха познати, но те му стигаха, за да разбере какво означава подредбата в списъка.

— Хората в горната част са агенти без голямо значение за нас, за които Рик със сигурност е знаел. Най-долу са изключително важни сътрудници, които вероятно не са му били известни.

Кенеди кимна:

— Но не съм сигурна, че има голяма полза от това.

— Фаран Хотаки е почти в началото. Това е потвърждение.

— Да, но Седящия бизон и иранският посланик са към края. Все още не можем да определим как Рик е разбрал за тях. На пръв поглед изглежда невъзможно.

— В нашия занаят трудно можеш да си абсолютно сигурен в нещо. Особено когато е замесен Рикман.

— Виждаш ли в списъка нещо, с което не си съгласен?

— Мислиш да започнеш да евакуираш хората?

— Не съм сигурна, че имам друг избор. Ще започнем от горе и тихо ще караме надолу.

— Не можеш да изтеглиш всички. Така ще свършиш работата на Рик вместо него. Ще сринеш цялата ни шпионска мрежа. Къде ще поставиш линията?

— Още не съм решила.

Рап взе химикалка и почна да преглежда списъка. На седмото име спря и го задраска.

— Ганан е мошеник, който източи един милион от нас, а не ни е дал нищо в замяна. Нека гори.

Спря пак към средата.

— Прифти ни дава добра информация и мисля, че може да ни осигури още много. Ръководи доста сериозна мафиотска групировка в Албания — дребни престъпления като контрабанда на цигари и рекет, но печели добри пари. Кажи му да не прави нищо, докато не изясним нещата тук. Хората му ще го пазят.

Върна й списъка.

— За останалите съм съгласен, но сигурна ли си, че идеята е добра? Видеото с изтезанията на Рикман вече уплаши доста хора и трябва да положим много усилия, за да ги убедим да не избягат в най-близкото американско посолство. Ако плъзне слух, че евакуираш информатори, ще ни наводнят всякакви отрепки, на които някога сме дали дори само десет долара.

— Не, не съм сигурна, че идеята е добра. Рик сигурно е очаквал този ход. Даже може би е бил в състояние да напише този списък по памет. При всеки ход, който правя, се чудя дали не се набутвам още по-навътре в капана му.

Кенеди отиде при машината за унищожаване на документи и пусна листа в нея.

— Трябва да прекратим това, Мич. Още сега. Защото утре може да е късно.