Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (30)

29.

Близо до Джорджтаун, в околностите на Вашингтон

Айрини Кенеди премести лампата за трети път. Най-сетне се принуди да признае пред себе си, че неспособността й да чете секретните документи, разпрострени върху бюрото й, не се дължи на липсата на осветление. Непоклатимата й по принцип способност да се концентрира сега просто й изневеряваше.

Тя свали очилата си и огледа лишения от прозорци кабинет в задната част на къщата си. Не че имаше какво толкова да види. По навик не беше включила основните лампи на тавана.

Сумракът обикновено й създаваше чувство за сигурност. Днес обаче не беше така. Сега дори усилваше чувството й за тревожност и съжаление. Файловете на Рикман все още бяха в неизвестност, и то изцяло по нейна вина. Тя трябваше да го предвиди. Рикман винаги се беше проявявал като неуравновесен характер, но пък бе много добър. Умееше неща, които никой друг не можеше да направи, и тя бе започнала да разчита на способностите му — дори беше допуснала да я заслепят.

За човека, стоящ начело на Централното разузнавателно управление, няма лесни проблеми. Последствията от тях се простираха далеч зад стените на кабинета й. Светът й се състоеше в едно безкрайно ходене по острието на бръснач. Нямаше пълни победи, а само сценарии, в които ползата леко надвишаваше рисковете. В сегашната ситуация, въпреки че внимателно прецени възможните последици, тя бе избрала неподходяща стратегия. Или, както би се изразил Мич, преценката й беше грешна.

Секретният телефон до нея иззвъня и тя неохотно вдигна. Друг минус на работата й беше, че хората рядко я търсеха у дома, за да й кажат нещо хубаво.

— Да.

— Взривиха оградата — докладва Маркъс Дюмон. — Димът заслепява дрона.

— Благодаря.

Тя затвори и топката в стомаха й се стегна още повече. Операцията „Обрехт“ се извършваше изцяло на нейна отговорност. Нито швейцарските власти, нито президентът Алекзандър знаеха нещо. Нямаше време за обсъждане и „не“ не беше допустим отговор. По-лесно беше да си даде оставката, отколкото да иска разрешение.

Кенеди пак посегна към телефона, но дръпна ръката си. Имаше директна връзка със Скот Колман, но тя бе само за краен случай. Кенеди ясно беше определила правилата за действие и Колман щеше да следва указанията й до последната запетая. Рап и Хърли, от друга страна, щяха да правят каквото си искат. Тя нямаше какво да стори и на този етап беше безсмислено да се информира за хода на операцията. Заровете бяха хвърлени.

Вместо телефона Кенеди взе лаптопа, за да провери електронната си поща. Имаше автоматично известяване, в случай че получи ново писмо от името на Рикман. Празната кутия леко я успокои.

Тя обаче знаеше, че няма да е за дълго. Рикман не би допуснал нещо толкова банално като смъртта да го спре. Бе прекалено умен и вманиачен. Не, щом си беше дал труда да измисли толкова сложен план, сигурно го бе направил с всякакви възможни защити. Неосуетим.

Дали съдбата бе отредила Кенеди да стане директорът, под чието управление ще се разпадне цялата разузнавателна система на Америка? Тя ли беше виновна за вербуването и обучението на човека, който ще сломи защитните сили на родината й точно когато светът е най-опасен и непредсказуем?

Афганистан постепенно се връщаше към състоянието, което американците смятаха за феодален хаос, но местните жители приемаха като съвсем нормално. Различни терористични групировки използваха беззаконието и липсата на синхрон като прикритие, но самите афганистанци не бяха толкова опасни, колкото мислеха някои. Те не обичаха външни хора и им трябваше съвсем малък стимул, за да ги обърнеш срещу терористите, искащи да използват страната им за своя база.

Ситуацията в Ирак беше много по-опасна и основна причина за сегашната липса на стабилност в Близкия изток. Истината бе, че много малко се правеше за овладяване на положението с военни средства, а въоръжаването на умерени местни групировки постигаше обратен на желания резултат. Хората, които имат умерени възгледи за нещо, обикновено се сражават с много по-малка настървеност от фанатиците. Те често просто хвърлят доставените им от Америка оръжия и бягат. Или по-лошо, жестокостите, на които стават свидетели, ги карат на свой ред да се превърнат във фанатици. За жалост най-доброто решение от нейна гледна точка бе там да се постави някой жесток проамерикански настроен диктатор. С малко късмет той щеше да създаде такава атмосфера, че и останалата част от региона да се стабилизира.

Не толкова настъпателни, но може би още по-опасни бяха бившите и бъдещите велики сили. Русия се опитваше да възобнови Студената война в опит да си върне уважението, за което копнееше, но нямаше как с тази анемична икономика и корумпирани институции. Китай се стремеше да завладее всяка педя земя, върху която някога е имал претенции, в усилие да отклони вниманието на народа си от забавения икономически растеж и екологичната катастрофа, която тепърва предстоеше.

И оставаше Пакистан.

В ИСИ цареше такъв хаос, че се случваше един отдел да се опитва да унищожи определена терористична група, докато друг я подкрепя. Вътрешните борби бяха обичайно явление и различни служители активно подриваха определени операции, за да злепоставят съперниците си и да се издигнат в кариерата. Директорът поставяше далечни цели, а истинската власт бе в ръцете на заместниците му, които бранеха феодалните си владения с настървението на подивели кучета.

По тази и много други причини усилията за борба срещу тероризма на ИСИ бяха станали твърде неорганизирани и неефективни. Създаваха много проблеми, които със сигурност влияеха пагубно върху региона. Но дали бяха непосредствена заплаха за Съединените щати? Едва ли.

Проблемът бе в това, че ситуацията в пакистанското разузнаване се променяше с темпове, които Кенеди никога не беше допускала, че са възможни. Надим Ашан, благоразумният заместник-директор по анализи и външни отношения, беше под домашен арест. Ахтар Дурани, жестокият, но не особено интелигентен началник на „Външното крило“, беше мъртъв. А Ахмед Тадж бе сменил и двамата с хора, за които нейните анализатори нямаха никаква информация. Южното крило също се развиваше. Отначало специалистите от ЦРУ видяха свиването на Тайния отдел на ИСИ като добър знак. Сега обаче стана ясно, че той просто се е изчистил от по-слабите си агенти и е потънал в още по-голяма секретност.

Тя отвори снимка на Ахмед Тадж на лаптопа и се вгледа в тъмните му, сведени надолу очи. Саад Хутани го беше избрал заради опита му в логистиката, умерените му възгледи и липсата на амбиция. Ако изключим това, ЦРУ разполагаше с много малко информация за този човек. Беше израснал в беден район на страната, където официалните регистри бяха непълни, а средната продължителност на живота — ниска. Затова единствените устни сведения, които можеха да получат за детството му, бяха в най-добрия случай от трета ръка. Баща му беше известен като силно религиозен, опитен търговец, осигурил на Тадж малко по-добър живот от връстниците му. Дори го бе изпратил да учи в Америка.

Документалните сведения, с които разполагаха за Тадж, сочеха посредственост във всички сфери на живота: оценките, извънкласните му занимания, военната му служба. По ирония точно това най-много безпокоеше експертите в ЦРУ. Мнозина предричаха, че ИСИ ще се разпокъса още повече при такъв слаб ръководител. Но се случваше точно обратното. Под управлението на Тадж и привидно слабите хора от обкръжението му изглеждаше, че ИСИ си възвръща дисциплината, която винаги й е липсвала.

Кенеди погледна доклада, който се опитваше да чете, и затвори папката. Това бе поредният анализ на ИСИ под ръководството на Тадж. Още една купчина страници със странни интелектуални упражнения, опитващи се да обяснят ставащия все по-стабилен разузнавателен апарат на Пакистан. Според преобладаващото мнение сега ИСИ се ръководеше от средния ешелон, който само преди няколко години същите анализатори обвиняваха за пълния хаос в организацията.

Всичко, което ЦРУ знаеше за ИСИ в момента, бе пречупено през схващането за слабостта на Тадж. И всяко предвиждане, направено въз основа на това схващане, се беше оказано погрешно. Дали основното им предположение за човека не беше грешно? Дали не виждаха само онова, което той искаше да видят?

Тя взе телефона и набра един номер за трети път в днешния ден.

— Кабинетът на сенатор Ферис.

— Сенаторът върна ли се? Обажда се Айрини Кенеди.

— Съжалявам, директор Кенеди, сенаторът не може да се обади. Предадох му, че сте го търсили, но току-що се върна от Пакистан и графикът му е запълнен. Да му предам ли, че пак сте се обаждали?

— Не. Не е важно.

Кенеди затвори. Информаторите й я бяха уведомили, че Ферис и Тадж са се срещали на четири очи по време на посещението на сенатора в Исламабад. Много й беше интересно какво са обсъждали.

В крайна сметка, нежеланието на Ферис да говори с нея беше много по-красноречиво от всяка полуистина, която би могъл да й каже за срещата си. Кенеди съзнаваше, че заплахите срещу него ще го спрат само временно. Както мнозина от колегите си, Ферис бе готов по-скоро да унищожи ЦРУ, цялата страна и дори себе си, отколкото да допусне когото и да било на пътя на амбициите си.

Вече бе наел цяла рота водещи юристи с пари, чиито източници дори тя не можеше да засече. Сега се беше заел да говори с някои от изтъкнатите политически лидери в страната. Нямаше съмнение, че се опитваше да обърне играта и да продължи похода си към кандидатурата за президентските избори.

При нормални обстоятелства това не би я обезпокоило много, но в този случай Рап беше прав. В сравнение с аферата „Рикман“ този дебел палячо изглеждаше като безобидна шега. Това, което безпокоеше Кенеди повече от увеличаващата се армия от адвокати и пиар специалисти на Ферис, бяха връзките му с Ахмед Тадж. За пореден път този привидно безвреден пакистанец се проявяваше като централна фигура в опасна ситуация.

Тихо почукване по вратата я върна в настоящето и тя затвори снимката на Тадж.

— Влез.

Вратата се отвори и Кенеди присви очи, за да види седемнайсетгодишния си син на фона на ярката светлина от прозореца зад него. Съвсем бе забравила какво прекрасно утро е днес.

— Защо стоиш на тъмно, мамо?

— Малко ме боли глава.

— Сигурно защото киснеш по цял ден в този дрешник — отбеляза той, като се опитваше да скрие загрижеността си с обичайната тийнейджърска духовитост. — Ако знаеш каква приказка е на задната веранда.

— Имаш право. Може да дойда.

Томи не каза нищо, но и не се отмести от вратата. Явно искаше да й каже нещо и Кенеди остана втренчена в него няколко секунди, преди да отмести очи. Това беше тактика, която използваше, за да изтръгва информация при разпит. Сега говореше с детето си.

— Какво те вълнува, момчето ми?

Той сведе очи към обувките си.

— Мич ще дойде ли утре на мача?

След развода й бащата на Томи се беше преместил в друг град и изобщо не се интересуваше от сина си. Рап бе направил много, за да попълни тази празнота, като водеше Томи на мачове, не пропускаше нито един негов рожден ден и го учеше на тънкостите в играта на лакрос.

— Не знам. Сега не е в града.

— Къде е?

— Сигурно някъде на сърф.

Томи се изсмя и отговори на очевидната й лъжа с един цитат от „Апокалипсис сега“:

— Чарли не сърфира.

Беше невероятно умно и проницателно момче. Получаваше пълен отличен без никакво усилие, имаше почти максимален резултат на изпита CAT и всички колежи от „Харвард“ до „Масачузетс“ се конкурираха да го канят. Освен това бе изключително любопитен, което невинаги е добро качество. Беше приел като лична мисия да изучава историята на ЦРУ и бе жива енциклопедия за всяка грешно решение, провал или непредвидено последствие през дългото съществуване на Управлението. Ако това беше форма на юношеско бунтарство, Кенеди го предпочиташе пред алкохола или наркотиците.

— Значи мислиш, че може и да не дойде? — продължи момчето с лека нотка на надежда. — Че може да не се върне навреме?

— Говориш, сякаш това те радва.

Томи отново сведе очи.

— Мич е легенда в лакроса. Много хора още го смятат за най-добрия играч в историята. Знаеш ли, че помни разположението на всички играчи на полета във всички мачове, които е играл? Като че ли твоите хора са му инсталирали чип в мозъка. — Замълча за момент. — Не сте му сложили чип, нали?

— Доколкото знам, не.

— Та така, той е нещо като Уейн Грецки. А пък аз съм средна работа.

Оценката му беше абсолютно точна. Всъщност единствената причина изобщо да стигне до средното ниво бе, че Рап го тренираше от шестгодишен. Кенеди се възхищаваше на хора, способни реалистично да оценят слабостите си, и обикновено се опитваше да им помогне да сведат до минимум ефекта от тези недостатъци. Но сега не говореше с някого от подчинените си.

— Прекалено си взискателен към себе си, Томи. Мич казва, че играеш добре.

— Ох, стига, мамо. Мисли, че съм бавен, неточен и прекалено пасивен.

— Защо мислиш така?

— Защото лично ми съобщи, че съм бавен, неточен и прекалено пасивен.

Кенеди си каза, че трябва да поговори с Рап за това.

— Искал е просто да те мотивира.

— Знам, мамо. Но малко…

Момчето замълча и тя се усмихна съчувствено. Какво можеше да направи хлапето? Беше наследил двата леви крака на родителите си.

— Забавно ли е поне?

— О, да. Момчетата са големи пичове. А вече имаме и мажоретки.

— Тогава просто се забавлявай, Томи. Не се притеснявай какво ще каже Мич. Старай се да впечатлиш само мажоретките.