Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (22)

21.

Швейцария

Скот Колман се качи на върха на каменистото възвишение и скочи надолу по стръмния склон. Бедрата му горяха и сърцето му сякаш всеки момент щеше да се пръсне от бясното тичане.

— Приближавам позицията ти — каза, като се стараеше да не звучи задъхано.

Въпреки суровата тренировъчна програма, измислена и приложена от безмилостния му инструктор норвежец, той едва се справяше със стръмния наклон и тежката раница. Възрастта се отразява тежко на мъжете с неговата професия, но той предпочиташе това пред другата алтернатива.

— Прието, Скот. Тъкмо се чудехме къде се бавиш.

Една от типичните хапливи забележки на Уикър. Ще го види, щом наближи петдесетте.

Полянката, на която излезе Колман, бе с диаметър не повече от десетина метра и заобиколена от нагъсто растящи дървета и още по-гъст храсталак. Макгро бе скрит до едно дърво в северния й край и почти не се забелязваше с камуфлажните дрехи и шапка. Бе въоръжен с модифицирана ловна пушка, която предпочиташе за стрелба от къси разстояния, и наблюдаваше през оптичния мерник „Шмит и Бендер“.

— Какво виждаш, Бруно?

— Боклук.

Колман отиде в източния край на полянката и спря, когато забеляза сивата стена около имението на Обрехт. След като внимателно премести няколко клонки, видя какво имаше предвид Макгро. Бяха се набутали в една падина между хълмовете. От мястото на Колман се виждаха само стената и покривът на къщата. Главната порта беше скрита от поглед, твърде далеч на юг.

— Имаш ли видимост към двора?

— Почти никаква.

— Колко войници виждаш?

— Максимум двама. От време на време.

Колман изруга приглушено и извади далекомер. До стената бяха 450 метра. Нещо по-лошо (ако можеше да бъде по-зле), вече не бяха на завет. Ветрецът, който подухваше от дясно наляво на върха на възвишението, тук се усилваше като във фуния до осем възела.

Да определиш позицията им като тактически провал, беше грубо подценяване на ситуацията. Ако бяха дошли не с толкова екипировка, а с чанта студена бира и шезлонги, щяха да бъдат също толкова полезни.

— Можеш ли да улучиш някого от двамата? — попита Колман.

— Вероятността е осемдесет на двайсет. И вятърът се усилва.

— Уик?

Колман знаеше приблизително позицията на снайпериста, но не погледна към него. Уикър имаше изработено специално за него укритие, наподобяващо дърво, с телескопични изкуствени клони, които не можеха да се разпознаят дори от няколко метра разстояние. Камуфлажът му бе модифициран с изкуствени листа и истинска кора, съвпадащи напълно с вида дърво, в което се криеше. Дори карабината му беше боядисана в съответната шарка специално за тази мисия.

— Аз съм малко по-високо от Бруно, но мерникът ми е нагласен според предишната ни позиция. Бих могъл да сваля един от войниците, но зависи дали ще улуча подходящ момент. Вероятността е около трийсет процента.

Колман се върна по средата на поляната и започна да вади нещата от раницата си. В най-добрия възможен случай хората му трябваше да преодолеят девет добре обучени мъже и не по-малко от двеста метра открит терен, за да стигнат до четириметровата гладка стена. Планът му харесваше още по-малко сега, отколкото когато Рап го предложи за първи път.

Дори да се беше опитал обаче, по никакъв начин нямаше да може да го промени. Колман нямаше никакви задръжки да спори с Кенеди и от време на време дори влизаше в пререкания с Хърли. Но Рап беше съвсем друга работа. Да се караш с него, бе като да размахаш пръчка пред гнездо на стършели. Не само че нямаш шанс, а и ще бъде болезнено.

Той извади от раницата си малък монитор и изчака картината да изсветлее достатъчно, за да види имението от птичи поглед. Кадрите се предаваха от кръжащия бавно отгоре безмоторен самолет на Маркъс Дюмон.

Охраната в двора на имението все още бе нащрек, но нищо в действията на войниците не подсказваше, че подозират каква буря се готви навън.

Той включи микрофона, закрепен под брадичката му, и без да отмества поглед от мъжете, срещу които можеше да се наложи да се бие, каза:

— Още ли нищо ново, Стан?

— Мммхммм.

Колман остави монитора на земята и извади автомата си от калъфа му. Чудесно. Отрядът му се състоеше от болен от рак старец, мотаещ се в чакалнята, двама снайперисти, забутани на ниски стрелкови позиции, и Мич Рап, който пълзеше в тунел заедно с наемния убиец, ликвидирал семейството му.

Поредният прекрасен ден в служба на Централното разузнавателно управление.