Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (34)

33.

Главна квартира на ИСИ, Исламабад

Кабир Гадаи почука тихо и влезе в кабинета на директора. Тадж седеше на бюрото си и зяпаше втренчено празната стена. По-младият мъж веднага спря, като застана на максималната дистанция, възможна в помещението. Яростта на Тадж имаше ясно определени степени и гробовното мълчание бе признак за последната от тях — гняв толкова силен, че не може да бъде овладян. Гадаи го беше виждал така само веднъж преди и в резултат седем души от Южното крило бяха екзекутирани заедно със семействата си.

Слава на Аллах, Гадаи идваше с добри новини. Предполагаше, че яростта на Тадж се дължи на операцията „Обрехт“, извършена, докато той беше в Рим. Въпросът беше кое е по-безопасно: да попита какво е станало или изобщо да не повдига темата.

— Нещата с Изабела Акорсо минаха изключително добре — съобщи, като се стараеше да звучи смирено. — Точно както бяхте планирали.

Тадж остана втренчен напред и не помръдна. Не беше възможно да не е чул. Гадаи започна да се притеснява, че с нещо е ядосал директора на ИСИ. Опита се да си спомни, но не се сети за нищо. Това обаче нямаше значение. Важно бе само онова, което си мислеше Тадж.

Мълчанието се проточи до непоносимост. Никой не знаеше със сигурност какво се е случило с предишния асистент на Тадж. Обезобразеното му тяло бе открито от бездомници, ровещи в боклука, и смъртта му бързо бе обявена за нещастен случай. От какво точно естество, никой не се опита да определи.

Ако това бе писано и на него, Гадаи предпочиташе да научи по-скоро — за да има възможност да се защити, преди яростта на Тадж да се разпали още. И ако се наложи, да моли за милост за синовете си.

— Как е минала операция „Обрехт“, господин директор? Предполагам, че също успешно?

Очите на Тадж засвяткаха и Гадаи едва потисна импулса да се дръпне назад, където щеше да се блъсне в стената.

— Обрехт е мъртъв — най-сетне каза Тадж. — Рап е жив.

Гадаи не даде израз на облекчението си. Той нямаше пръст в планирането на тази операция и дори бе посочил не един възможен проблем.

ИСИ разполагаше с всякаква възможна информация за Мич Рап — вероятно дори повече, отколкото имаше в самото ЦРУ. От тези документи личеше, че американецът се е измъквал от сигурна смърт безброй пъти и всеки път е оставял труповете на онези, които са си мислили, че победата им е сигурна.

— Ами Гоулд? — попита Гадаи.

— Също убит.

Гадаи кимна. Той бе предупреждавал също да не убиват Абдул Каям. Въпреки че афганистанският генерал знаеше прекалено много, за да попадне в ръцете на ЦРУ, със смъртта му ИСИ губеше най-лесния начин да примами Рап. А можеха да използват Каям, за да го примамят на терен, който контролираха: Кайта, Северен Вазиристан или някое място в Афганистан. Там американецът щеше да се озове сам и заобиколен от многократно превъзхождащ го враг.

Разбира се, да изтъква тези факти сега, би било крайно неразумно. По-добре беше да наблегне на положителното.

— Гоулд и Обрехт бяха трудни за предвиждане играчи и рано или късно трябваше да се отървем от тях, господин директор. Рап свърши тази работа вместо нас, като ни позволи да останем в сянка. А в крайна сметка, той е само един човек.

Тези думи накараха Тадж да се завърти рязко към него.

— Аз също съм само един човек, Кабир. Понякога един човек стига, за да промени хода на нещата.

— Не мисля, че сравнението е подходящо. Рап е прост изпълнител, ограничен от едно неефективно и страхливо правителство. Вие сте гениален мъж, който съвсем скоро ще води една от най-могъщите държави на света.

— Не ми се подмазвай, Кабир. Знам какво си мислиш. Каям.

— В никакъв случай — с лекота излъга Гадаи. — След бягството на Рап от Швейцария вече е пределно ясно, че бяхте прав. Ако бяхме оставили генерала жив, рискът би бил твърде голям.

Тадж присви очи, но за щастие, предпочете да не се задълбава в темата.

— Разбрах, че си взел файловете на Рикман.

— Да, господин директор. И са заличени от компютрите на кантората.

— Включително резервните копия?

— Да.

— А жената?

— Двете с дъщеря й са мъртви. Властите го третират като нещастен случай. Според източниците ни не е започнало криминално разследване и не се планира.

Тадж кимна и като че ли се поуспокои. Оцеляването на Рап несъмнено беше опасно, но с помощта на файловете на Рикман можеха да го неутрализират. Без подкрепата на американския президент и инфраструктурата на ЦРУ нищо не можеше да направи.

— Успя ли да отвориш файловете? — попита Тадж, макар че със сигурност знаеше отговора.

— Закодирани са.

— Не получи ли шифъра от кантората?

— Нямаха такъв. Но инструкциите за изпращане на файловете не са кодирани. Впрочем следващият трябва да се изпрати утре. Нашите специалисти смятат, че това е начинът за достъп до информацията.

— Как така?

— Мислим, че човекът, който дешифрира и разпространява файловете, е някакъв компютърен престъпник. Адвокатите не би трябвало да могат да прочетат съдържанието им, защото биха предупредили властите. От друга страна, престъпникът няма достъп до всички файлове накуп, защото би могъл да се възползва от тях за свои цели. Става дума за комбинация от две организации — една законна и една противозаконна. Така работи системата на Рикман.

— Можете ли да откриете този компютърен престъпник?

— Мислим, че да. Чрез имейл адреса му.

— Мислите? — Тадж значително повиши глас. — Ако не се доберем до информацията във файловете, все едно нищо не сме научили. Нищо не сме постигнали. Имаме инструмента да смажем цялата шпионска империя на Америка, а не можем да го използваме. Открий този човек, Кабир. Открий го час по-скоро.

— Да, господин директор. Но искам да знаете, че ще бъде свързано с някои компромиси.

Тадж го погледна подозрително:

— Какви компромиси?

— Погледнато повърхностно, имейл адресът му е регистриран в Сингапур, затова мисля, че с голяма увереност можем да приемем, че той не е в тази страна. Това е просто портал. След като пристигне там, имейлът се препраща на различни адреси по целия свят в рамките само на няколко секунди и така оставя следи, които много трудно могат да бъдат проследени.

— Но не е невъзможно.

— Не, господин директор, не е невъзможно. С всяко изпращане на файл ще се приближаваме все повече и повече, докато накрая…

— Какво? С всяко изпращане? Какво искаш да кажеш, Кабир?

— Че трябва да продължим да изпращаме файловете по графика на Рикман.

Тадж остана мълчаливо втренчен в подчинения си за няколко секунди.

— Това е опасна игра — каза след малко. — Не знаем какво има на тези файлове и кой е крайният получател.

— Съгласен съм, господин директор, но мисля, че целта оправдава риска.

— Колко файла трябва да изпратим, преди да открием човека, когото търсим?

— Няма как да знаем, но се надяваме, че не повече от пет. Освен това знаем, че всеки изпратен файл ще бъде удар срещу ЦРУ. Тъй че ако са повече от пет…

— Пътят към могъществото не минава през нескопосани атаки срещу ЦРУ, Кабир. Трябва да разбием организацията им. Да създадем двойни агенти, да шантажираме информатори и политици. Да обърнем шпионската мрежа, за която са пръснали стотици милиарди долари, срещу тях самите.

— Да, господин директор. Но увреждането на способността на Америка да се защитава и вътрешният хаос, който ще причинят тези файлове, не е излишна вторична стратегия.

Тадж се намръщи, давайки да се разбере, че не би приел нищо друго освен пълна победа.

— Значи ме съветваш да изпратим файла, предвиден за утре, и да продължим, докато открием човека, който ги дешифрира?

— Да, господин директор. Убийството на президента Хутани е след по-малко от седмица. Дори да не открием шифъра за файловете, това би бил най-разумният начин за действие. Така вниманието на ЦРУ — и на Мич Рап — ще бъде насочено другаде.

Тадж само кимна. Не искаше да даде разрешение гласно. Показваше ясно, че единствено Гадаи е отговорен за задачата. Успее ли, няма да получи награда. Това влиза в работата му. Провали ли се обаче, може да очаква тежко наказание.