Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (37)

36.

Главна квартира на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

Айрини Кенеди вдигна очилата на челото си. Опитваше се да прогони образа на Стан Хърли от съзнанието си. По-късно щеше да има време да скърби за него. В момента единствената й отговорност бе да се погрижи да няма повече хора, които ще свършат така.

На бюрото пред нея имаше писан на ръка списък, който бе съставила почти изцяло по памет. Изглеждаше невинно като списък на гостите за рождения ден на сина й, но всъщност беше най-секретният каталог от имена, записван някога на хартия.

В него бяха включени всички по-значителни шпиони и информатори на ЦРУ в Близкия изток, Китай и Европа. Дори някои в Южна Америка и Австралия.

Срещу всяко име имаше три числа. Първото, от едно до десет, означаваше вероятността Рикман да знае за съществуването на въпросния човек. Второто, в обратна скала, беше важността на агента за американската сигурност. И накрая третото беше сбор от първите две.

Онези със сумарен резултат двайсет — хора с неголяма значимост и със сигурност известни на Рикман — вече се готвеха за евакуация. Онези с резултат две — ключови шпиони, за чието съществуване той най-вероятно не е предполагал — щяха да останат на местата си. Въпросът бе докъде да стигне с евакуацията. До петнайсет? До десет? Живота на колко хора можеше да рискува в името на американското разузнаване?

Хърли отново се намеси в мислите й. Този път прошепна в ухото й: „Като си се хванала на тази работа, принцесо, стискай зъби и направи каквото трябва“.

На вратата се почука и Неш надникна в стаята.

— Удобно ли е?

Тя обърна списъка с написаното надолу.

— Тъкмо имам нужда от малко разсейване. Добри новини ли ми носиш?

Той влезе, без да отговори на въпроса й.

— В този момент всяка хубава вест ще ме зарадва, Майк.

— Кафемашината вече работи.

Кенеди се усмихна. Все още нямаше изградено мнение за Неш, но оценката й постоянно се менеше. Беше проучила подробно досието му и откри, че винаги е умеел да се харесва на хората. Бе избран за най-чаровно момче в гимназията, председател на курса в колежа, а в морската пехота се ползваше с почти фанатичната преданост на войниците си.

Това беше дарба, която малцина имаха и която не се научаваше. Кенеди работеше с множество способни хора, но всички имаха някакъв недостатък на характера — най-често бяха непоносими мухльовци, мазни ласкатели или перчещи се каубои. Да не говорим за Мич, който с нищо не си беше спечелил любовта на Капитолия. В най-добрия случай предизвикваше тревога в Конгреса. В най-лошия — страх и омраза.

Кенеди не изключваше и самата себе си от опитите си за трезва преценка. Репутацията й беше на хладна интелектуалка сред хора, слушащи повече интуицията си, отколкото здравия разум. Това бе черта, която караше мнозина да си задават въпроса дали изобщо има нещо, в което тя истински вярва. Отговорът беше „да“. Тя вярваше, че човек трябва да си върши съвестно работата.

Неш бе мрънкало понякога, но много интелигентен, трябваше да му се признае. Откакто Рап го принуди да зареже работата на терен и да се премести на бюро, той се представяше изключително добре. Майсторски галеше егото на надутите пуяци в Конгреса и беше факир, когато трябваше да мотивира хората си. Колкото и различни да бяха двамата с Неш, кой можеше да твърди, че нейният подход е най-правилният? Навремето наставникът й в службата, Томас Стансфийлд, обичаше да казва, че има повече от един начин да одереш котка.

— За съжаление пия само чай. Докъде стигна търсенето на хората, разпространяващи файловете на Рикман?

— Да кажем, че напредваме — отговори Неш, като седна на един от столовете пред бюрото й. — Всички са съгласни с идеята ти, че трябва да е адвокат, но тази категория включва доста хора на планетата.

— АНС дава ли резултат?

— Това е проблемът. Способността на програмата им с изкуствен интелект да филтрира несъществената информация е доста по-слаба, отколкото признават. Улавят всичко — от бейзболен мач между отборите на две адвокатски кантори във Вашингтон до лондонска фирма, която е представяла Дж. К. Ролинг в дело за плагиатство.

— Значи нищо полезно.

— Мислехме, че ще попаднем на нещо интересно в един случай на грабеж в адвокатска кантора в Буенос Айрес, но извършителят се оказа наркоман, когото полицията хванала два дни по-късно, докато се опитвал да продаде лаптопите им. Имаме хора, които денонощно преглеждат информацията. Ако нещо възбуди дори малък интерес, ми го пращат.

— Ами Маркъс?

— Работи по втория етап от търсенето въз основа на предположението, че АНС ще открие нещо, което можем да използваме. Смята, че файловете се разпространяват от някой хакер — достатъчно злонамерен, за да дешифрира и разпраща секретна информация, но и достатъчно хитър, за да скрие следите си. Откриването на такъв човек е точно по специалността на Маркъс.

Кенеди отпи глътка чай. Чудеше се какво може да сподели. Инстинктът я караше да не разкрива тайните си, но ако положението беше толкова тежко, колкото очакваше, Неш трябваше да знае за подозренията й.

— Боя се, че разполагаме с по-малко време, отколкото очаквахме, Майк. Мисля, че сме изправени не само срещу плана на Рик, а и срещу друга, конкурентна организация.

Неш кимна:

— Пакистанците.

Кенеди се зарадва, че е стигнал сам до нейния извод.

— Кажи какво мислиш.

— Изглежда малко вероятно Ахтар Дурани да е единственият човек в Южното крило, който знае за файловете на Рик. И ако тези типове знаят за файловете, със сигурност са готови на всичко, за да ги притежават. Ако са сметнали, че Рикман знае достатъчно много, от ИСИ биха могли да мобилизират цялата си шпионска мрежа в Близкия изток. Дори в целия свят.

— Но кой?

— Може би някой от хората на Дурани. Ако си служител на ИСИ, възможността да хванеш ЦРУ за гърлото е отлична възможност за израстване в кариерата.

Това бе разумно предположение — дори може би отговаряше на истината — но Неш разсъждаваше твърде на дребно.

— Какво мислиш за президента Хутани?

Неш се замисли.

— Не се съмнявам, че Хутани би искал да види какво има във файловете на Рикман и да използва някои от тях срещу нас, но не съм сигурен, че има достатъчно влияние в Южното крило.

— Съгласна съм. Мислил ли си за Ахмед Тадж?

— Да. Той е много по-интересен.

— В какво отношение?

Кенеди се запита дали Неш осъзнава, че тя го изпитва, и просто не издава, че е разбрал. Надяваше се да е така.

— Говорил съм с Тадж два-три пъти и съм чел цялата информация, която имаме за него. Според всички сведения той е един слаб човек. Но започвам да се съмнявам. Смъртта на Дурани създаде сериозен вакуум на властта в ИСИ. При това положение би трябвало да възникнат много вътрешни борби, но такива няма. Едно време в отряда на скаутите съм виждал по-голяма конкуренция за командирското място.

Кенеди мълчаливо отпи от чая си.

— Какво? Мислиш, че греша ли, Айрини? Мислиш, че Хутани има повече лостове в ИСИ, отколкото изглежда?

— Не. За съжаление споделям твоите подозрения. Анализаторите ни години наред повтарят, че Тадж е прекалено слаб, за да установи контрол над ИСИ, а в същото време ми съобщават, че организацията работи все по-ефикасно. Има някакво разминаване между теория и реалност. Ако се абстрахираме от общоприетия мит, че Тадж е само фигурант, картината се намества удивително добре.

— Надявам се да грешиш. Защото предпочитам въпросните файлове да попаднат в ръцете на „Ал Кайда“, отколкото в ИСИ.

Преди Кенеди да отговори, на лаптопа й се включи аларма. Сърцето й се разтуптя от вълнение. Точно тази мелодия известяваше за получено писмо от Рикман.

— Рик? — попита Неш, когато забеляза колко е пребледняло лицето й.

Тя кимна и отвори електронната си поща. Неш обиколи бюрото и надникна зад рамото й.

Прикрепеният файл съдържаше видеозапис. Кенеди го пусна и усети устата си пресъхнала.

— Здрасти, Айрини. Щях да кажа, че се радвам да те видя, но не мога, защото хората ти сигурно са ме убили.

Рикман отново седеше с крака върху бюрото и носеше същите дрехи, както в предишния запис. Вероятно беше подготвил всички видеа наведнъж, напомпан с кофеин и амфетамини.

— Надявам се, че се побъркваш, докато се опитваш да разбереш как съм се добрал до всичката тази информация. Съветвам те да не се мъчиш. Аз просто съм много по-умен от теб. — Рикман замълча за по-силен ефект. — В паника ли си вече, Айрини? Нетърпелива ли си да разбереш какво ще разглася сега? Защото този път е нещо доста по-голямо от Седящия бизон. Тъй де, на кого му дреме за руснаците? Те са просто едни наквасени с водка некадърници.

— Не мога да ти опиша колкото съжалявам, че не бях там, когато Мич размаза мозъка на този мръсник по стената — измърмори Неш.

Кенеди му даде знак да мълчи.

— Добре, хайде да не те държа повече в напрежение — продължи Рикман. — Изпратих на иранците файл, описващ подробно как техният посланик във Великобритания се облажва с твоите пари. Имена, дати, банкови сметки. Дори няколко лъскави снимки. — Той се усмихна и взе дистанционното от бюрото си. — Хайде, забавлявайте се.

— Вярно ли е? — попита Неш, след като екранът стана черен.

Кенеди беше твърде шокирана, за да отговори. Рикман казваше самата истина. Кемал Сафави беше най-високопоставеният им ирански информатор, отлично запознат както с прохождащата ядрена програма на страната си, така и със ставащите все по-ожесточени борби за политическо надмощие.

— Колко е часът в Лондон, Майк?

Неш погледна часовника си.

— Около полунощ.

Кенеди затвори имейла и извади адреса на Сафави. Натисна копчето за автоматично съобщение и му изпрати безобидно на вид писмо, което посланикът щеше да разбере като предупреждение. Според плана за евакуация той и семейството му незабавно трябваше да се преместят в тайна квартира, където да се срещнат с лондонския представител на ЦРУ. Въпросът беше дали Рикман им е оставил време. Кое според него би нанесло по-големи поражения? Да допусне Съединените щати да изтеглят информатора и после да бъдат обсипани с неизбежните претенции на иранците за предаването му? Или предпочиташе аятолахът да го хване и да му изтръгне всичко, което знае, за дейността на ЦРУ в Иран?

— Къде е Мич? — попита Кенеди.

— Все още не знаем. Казал, че има да свърши някаква лична работа, и взел един от гълфстриймите, които държим на хангар в Европа.

— Докато се случва това? — изръмжа тя в рядко проявление на гняв. — Ти трябваше да го държиш под око, Майк. И самолетите на Управлението не са му частни лимузини.

— В такъв случай трябва да говориш с него, Айрини. Защото понякога ме поглежда така, сякаш се колебае дали ще е по-ефикасно да спори с мен, или просто да ме убие. И не ми дреме какво прави със самолетите.

Телефонът на бюрото иззвъня и Кенеди вдигна. Беше Кен Барет, представителят на ЦРУ в Лондон. Писмото до иранския им информатор беше препратено и до него.

— Хората ми вече отиват към тайната квартира, директор Кенеди. Искате ли да изпратя някого и в резиденцията на посланика?

Тя не отговори веднага. Може би Рикман беше избрал така момента, че да предизвика схватка между хората на ЦРУ и иранците по лондонските улици. Никак не й се искаше да дава повод за кръвопролития в задния двор на най-верния съюзник на Америка.

— Действайте тихо — каза след малко. — Само наблюдавайте и не предприемайте нищо без моя изрична заповед. И се обади на Чарли. Трябва да информираме МИ6.

Затвори и набра мобилния номер на Рап. Досега го беше оставила на спокойствие. Той рядко изчезваше като сега и сигурно вършеше нещо, което е важно за него. Кенеди обаче не можеше да чака повече. Каквото и да правеше, ваканцията му бе свършила.

При всяко иззвъняване буцата в корема й се стягаше все повече, но най-сетне се чу изщракване и Рап се обади:

— Да?

— Къде си?

— В Гърция.

— Тръгвай за Лондон. Веднага!