Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (54)

53.

Хората на Рап слязоха от шейните на около километър от селището и продължиха бавно през пустошта със ските. Облаците вече се разкъсваха и откриваха участъци осеяно със звезди небе. Нямаше много светлина, но снегът я отразяваше и правеше възможно да вървят без уреди за нощно виждане.

Тъй като снежният пейзаж на практика не се различаваше много от задния двор на Чарли Уикър през зимата, Рап го сложи по средата. Макгро вървеше на десетина метра вляво, Колман — на приблизително същото разстояние отдясно. Пред Рап в пъртината, пробита от Уик, с несигурни крачки стъпваше намусеният Маркъс Дюмон.

Въпреки че беше в бяло от глава до пети, силуетът му се очертаваше ясно. По едно време залитна и Рап се забърза да го подпре. За пореден път закъсня. Дюмон се наклони надясно, изгуби равновесие и падна в дълбокия сняг. Когато Рап стигна до него, младежът се мяташе като удавник, опитващ се да задържи носа и устата си на повърхността, но така само още повече потъваше.

— Маркъс, не се движи! Това е като плаващи пясъци.

— Какво правя тук? — изскимтя младежът с такъв глас, сякаш всеки момент ще заплаче. — Умирам от студ и съм изтощен. Оставете ме тук. Искам да умра!

Нямаше как да не го вземат. От отряда Колман най-добре се справяше с компютрите, но познанията му се ограничаваха с изпращането на текстови съобщения.

— Стига си се вайкал, Маркъс. Хвани се за щеката ми.

Дюмон хвана металната пръчка през дебелата си ръкавица и след няколко опита Рап успя пак да го качи на ските.

— Върви бавно и равномерно, хлапе. Разбра ли? Ако пак усетиш, че губиш равновесие, спри и се закрепи. Ясно?

— Мич, не…

— Разбра ли ме?

— Да.

Рап даде на Дюмон цяла минута преднина, преди и той да тръгне. Вдясно виждаше Колман, вървящ с неговата скорост. Уик и Макгро не се виждаха, но сигурно и те бяха спрели, за да не увеличават дистанцията.

Като по чудо следващите десет минути минаха без проблеми. Вятърът бе утихнал и снегът заглушаваше всички шумове удивително успешно. Освен плъзгането на ските единственото, което се чуваше, бе от време на време по някое глухо „туп“ на падащи от претоварените клони купчини сняг.

Изведнъж тишината бе нарушена от екота на далечен изстрел и Рап рязко спря.

— Маркъс, спри! — каза по микрофона. — Клекни на ските и не мърдай.

Не се чуха други изстрели и всички от екипа докладваха, че са добре. След като останаха неподвижно около минута, се увериха, че стрелецът не се е целил в тях.

— Уик, можеш ли да се ориентираш?

— Трудно е да се каже при това ехо, но изглежда, че дойде от селото. То е на около петстотин метра право пред нас.

Рап бързо се приближи до Дюмон и го издърпа да се изправи.

— Стой така. Чакай тук и не прави нищо.

— Какво? Сам? Луд ли си?

— Нищо няма да ти стане.

— Ами ако… ако нещо се случи с вас? Ако не се върнете?

— Нищо няма да ни се случи, Маркъс.

— Ами ако все пак се случи?

Търпението не беше отличителна черта на Рап и започваше да се изчерпва.

— В такъв случай ще умреш.

Остави Дюмон и продължи след Уикър. Колман се беше отклонил на юг и вече не се виждаше; Макгро — на север. След трудно промъкване в продължение на четири минути Рап видя как следите на Уик се скриват в гъста група покрити със сняг дървета. Той разкопча автоматите, зарови ските си и продължи полупълзейки, полуплувайки в снега.

Уикър лежеше наполовина заровен и допрял око до оптичния мерник. Дългият заглушител на края на дулото му бе покрит със силиконов ръкав, предотвратяващ смущения в оптиката заради трептене на въздуха от нагряването.

Бяха в западния край на селото, точно както планираха. Обитателите му, общо трийсетина души, от изцяло облечени до полуголи, стояха по средата на улицата. Повечето бяха на колене. Пазеха ги трима въоръжени мъже с маскировъчни гащеризони, подобни на тези, които носеха хората на Рап. Единственото изключение беше дете, проснато в снега. Част от главата му липсваше.

По-голям интерес представляваше въоръжен мъж, който отиваше на север, като влачеше със себе си човек по фланелка и боксерки. Павел Кадцин.

— Какво имаме? — прошепна Рап.

— Пакистанци — отговори Уикър. — Винаги можеш да ги познаеш по мустаците.

— От нашата позиция се виждат четирима въоръжени — каза Рап по микрофона, закрепен на гърлото му. — Трима на улицата и един, който се отдалечава с вероятната ни цел. Бруно, докладвай.

— Виждам двамата. Отиват към сградата в дъното на улицата и ще стигнат, преди да се прицеля добре. Не виждам друго движение. Прозорците изглеждат празни и не ми се струва вероятно да са сложили някого на позиция там.

— Скот?

— На входа на селото съм. Един мъртъв местен и един въоръжен противник. Ако съдя по следите, идващи от ратрака, с който са дошли, общо шестима нападатели.

Така оставаше един пакистанец, чието местоположение не знаеха, но не беше трудно да се досетиш къде е. Отляво Рап видя двамата мъже да влизат в сградата в далечния край на селото. На Кадцин му бяха достатъчни няколко минути, за да запише файловете.

— Скот. Имаш ли добър прицел към часовоя при входа на селото?

— Сто процента.

— Ликвидирай го и дръж на прицел източните прозорци.

— Минута и половина. Максимум две.

— Бруно. Колко ти трябва, за да покриеш западните прозорци?

— Също толкова.

— Действай.

Рап посочи мъжете, пазещи цивилните на улицата.

— Уик, можеш ли да се справиш с двамата отдясно?

— Без проблем.

Рап смъкна автомата от гърба си и се прицели във въоръжения мъж отляво. Пакистанецът оглеждаше района за нещо необичайно, вече не се налагаше да следи внимателно пленниците. Жестокият студ вършеше работата вместо него. Няколко от децата бяха изгубили съзнание и изглеждаше, че част от родителите също ще ги последват. Още петнайсет минути и всички щяха да са мъртви.

Гласът на Колман се чу от слушалката:

— Часовоят е елиминиран и съм на позиция.

След секунди Макгро също докладва:

— Готов съм.

— Добре. Стреляме на „три“.

Рап преброи до три и дръпна спусъка. Главата на мишената му се пръсна едновременно с главата на стоящия в съседство пакистанец. Рап остави автомата и изскочи от плитката долчинка. Когато стигна улицата, третият пакистанец насочваше автомата си към него. Рап не обърна внимание на опасността и продължи. След секунда чу тихото изпукване от заглушителя на Уикър. Нямаше нужда да се обръща — беше сигурен, че зад него няма живи противници.

Извади глока изпод якето си и изтича още стотина метра. В този момент вляво от него се вдигна облаче сняг. Както очакваше, пакистанците бяха сложили снайперист на горния етаж на една от сградите. За щастие стрелецът бе подценил скоростта му и не се беше прицелил добре. Леките ски обувки „Динафит“ му позволяваха да тича почти толкова бързо, колкото ако беше с маратонки, като осигуряваха отлично сцепление върху отъпкания сняг.

Снайперистът обаче нямаше да повтори същата грешка.

След миг Рап чу трясък на счупено стъкло, а в слушалката — гласа на Колман:

— Снайперистът е неутрализиран.

Рап изтича до покрит със сняг навес и се скри зад поддържащата го вертикална греда, видимо огъната под тежестта. Промъкна се до вратата, през която бяха влезли двамата мъже. Беше отключена. Преди да влезе, той хвърли кратък поглед назад към улицата. Положението не се беше променило. Руснаците все още умираха от студ, пазени от трима мъже с бели гащеризони. Само че сега това бяха неговите хора.

Искаше му се да заведат поне децата на топло, но нямаше как. Мъжът, който държеше Кадцин, едва ли би пропуснал да забележи нещо толкова очевидно. Ако погледнеше през прозореца — а със сигурност щеше да го направи — трябваше да види точно това, което очакваше да види. Рап не можеше да си позволи да рискува с друго.