Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (48)

47.

Южно от Анаполис, Мериленд

Рап бавно отби доджа между дърветата на пътя без изход. Грабна кутията пица и стека с бира от дясната седалка, но не можеше да се реши да отвори вратата. Това беше причината никога да не идва тук. Една от многото.

Не знаеше колко време е седял, но най-сетне хвана дръжката. Не толкова защото беше готов, а защото беше време госпожа Рандал да започне следобедната си разходка. Тя бе симпатична възрастна дама, но последното, което Рап искаше сега, беше жена със спортен екип, която да му гука съчувствено.

Седем години ветрове и дъжд бяха отнесли пепелта и сега бе останал само черният скелет на онова, което навремето беше неговият дом с Ана. Втория етаж го нямаше, също и цяла една стена. Но имаше достатъчно стърчащи колони, за да събудят спомени за онова, което е било.

Рап тръгна към единствената запазена конструкция — покрита със сажди тухлена камина, стърчаща под безоблачното небе. Той избра място зад нея, където нямаше да се вижда от улицата, седна и отвори бутилка кока-кола. Бирата — може би цяла каса — би била по-подходяща, но сега беше време да се откаже от това и да сложи ред в живота си.

Следобедното слънце се отразяваше във водите на Чесапийк Бей и с присвити очи Рап се загледа в кея, навлизащ в залива. Изглеждаше, че някой от съседите го е почистил и е поел отговорността за поддържането му.

Навремето Рап имаше обичай всяка сутрин да спринтира до края на кея и да скача от него във водата за петкилометрово плуване. Когато се връщаше, почти винаги заварваше Ана да пие кафе и да преглежда цяла купчина вестници. Преструваше се на изненадана от бързината му, после прочувствено се извиняваше, че не е приготвила закуска. След това обикновено го засипваше с комплименти за готварските му умения и се опитваше да го накара да разбърка яйца за два омлета.

Рап взе парче пица и отхапа. Преди смъртта на Ана бяха започнали строежа на нова къща на изолиран парцел отвъд околовръстното шосе на Вашингтон. Основите бяха излети и строежът на стените бе започнал, но после той замрази целия проект.

Главният изпълнител бе шокиран от трагедията и няколко пъти му се обажда да предлага да завърши къщата с отстъпка. Беше свестен тип и много се стараеше да изпълни всички изисквания на Рап за системата за сигурност. Може би беше дошло времето да му се обади.

Годините бяха започнали да се сливат в спомените на Рап. Една кризисна ситуация след друга. Изгубени приятели. Убити врагове. Все по-дълъг списък на рани и контузии. Всеки ден приличаше на предишния. Всяка операция съдържаше едни и същи ужасни сцени.

Но това можеше да се промени.

Президентът Алекзандър беше прагматик и затова по-лесно работеше с идеолозите и отдясно, и отляво. Но беше също политик. Ако видеше в ЦРУ заплаха за себе си, щеше да реагира по съответния начин. Имаше голяма вероятност накрая Кенеди да се раздели с поста си.

Ако това се случеше, Рап беше решил да оправи кашата на Рикман и да се махне. Без Кенеди да го изолира от политиката, досега щеше да е убил половината Вашингтон.

Така пред него се очертаваше дълъг и неприятно пуст път. Каква причина щеше да намира, за да стане от леглото сутрин? Благодарение на инвестиционните умения на брат си Рап имаше повече пари, отколкото можеше да изхарчи през целия си живот, а с такава биография бе невъзможно да се яви на трудовата борса.

И дума не можеше да става да постъпи на служба за някое от чуждестранните правителства, които несъмнено щяха да му се обаждат, и не си се представяше като бодигард на знаменитост или милиардер, когото би предпочел по-скоро да застреля в тила, отколкото да пази. Въпреки че невинаги харесваше това, което правеше всеки ден, то поне бе полузаконно и помагаше на страната му.

Да се върне към триатлона, би било интересно предизвикателство, но трябваше да бъде реалист. Годините и белезите от куршуми нямаше да му позволят да възстанови върховата си форма. Пък и спортът бе просто убиване на времето, а не смислен живот.

Телефонът в якето му завибрира и той го извади. Майк Неш. Рап си пое дълбоко въздух и се обади.

— Да.

— Срещата при президента свърши.

— И?

— Според слуховете все още сме на работа.

В залива се появи платноходка и Рап я проследи с поглед.

— Предполагам, че това е добра новина.

— Може да не е за дълго.

С Кенеди бяха решили да не казват на Неш за плановете й да го направи свой правоприемник. Майк бе подложен на достатъчно напрежение и те не бяха сигурни, че ще издържи още. Малко бяха хората, по-способни от него в битка, но управляването на цяла разузнавателна служба беше съвсем друго нещо. Това, че някой може да стреля по теб, в много отношения се оказва най-лесният проблем. В този случай знаеш кой е врагът и ситуацията може да се реши в твоя или в негова полза. Седнеш ли на директорския стол, от всички страни почва да те залива помия и не спира.

— Нещо ново за Рикман?

— Може би. Наш високопоставен информатор изчезна във Венесуела.

— И Рик не се е похвалил?

— Няма имейл, няма видео. Рик продължава да сменя тактиката си, за да ни обърка. Мисля, че това е отговорът.

Звучеше правдоподобно. Рикман имаше добри връзки във Венесуела заради членството на страната в ОПЕК. Не че имаше някакво значение. Той, изглежда, успяваше да освети с фенера си и най-тъмния ъгъл.

— Как вървят нещата на Маркъс?

— Вече изпрати имейлите, но не е получил отговор.

— Мислиш ли, че са усетили уловката?

— Едва ли. Маркъс следи хакерските форуми и досега никой не е споменал за имейлите. Хакерите са доста саможиви същества и засега това работи в наша полза.

— Да, но времето ни изтича. Може Айрини да не е получила заповедта си за уволнение днес, но ще я получи идната седмица. Или по-следващата.

— Знам, но няма какво друго да направим, освен да чакаме. Това е единственият ни шанс, Мич. Ако не стане…

Неш не довърши, но Рап знаеше продължението. Щеше да се наложи да разпуснат цялата си шпионска мрежа и да си тръгнат. Най-вероятно Конгресът щеше да изтърбуши ЦРУ и да разпредели функциите му на кого ли не, от ФБР до Дирекцията на парковете. И през това време враговете на Америка щяха да танцуват на гроба на Управлението.