Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (17)

16.

В близост до Боденското езеро, Швейцария

Дисплеят на таблото на микробуса приличаше на обикновен сателитен навигатор, но беше нещо далеч по-сложно. Рап гледаше картината от безпилотния самолет, управляван дистанционно от Маркъс Дюмон.

През повечето време се виждаше хълмист и гъсто залесен терен. Пустото селско шосе, по което караха, пресичаше левия ъгъл на видното поле, от север на юг. Седем километра на изток се виждаше криволичещият път, свършващ в имението на Обрехт. Той също бе пуст. Беше сряда сутрин, а районът се използваше за отдих от по-заможни швейцарци предимно през уикенда.

— Приближаваме мястото на срещата — каза жената зад волана. — Три минути.

Рап не знаеше много за Мария Глаузер освен това, че говори немски с подходящия швейцарски акцент и познава околността като собствената си длан. Неш бе работил с нея в миналото и я описваше като един от най-взискателните хора, които познава. Това беше качество, което Рап изискваше от всеки, участващ в операциите му. Досега не го бе разочаровала.

В задната част на микробуса закипя усилена дейност, но Рап не погледна назад. Свали анцуга, който носеше върху бойния си камуфлаж. Нищо в тази операция не беше идеално и фактът, че се налага да я осъществят през деня, за да съвпадне със срещата на Хърли, беше само един от дългия списък проблеми.

Известно време умуваха дали не е по-добре да дойдат дегизирани като туристи, но в крайна сметка Рап се отказа от идеята. В района нямаше маркирани пътеки и прикритието „заблуден турист“ не вършеше работа. И въпреки че с брадата и рошавата си коса той можеше да мине за такъв, Колман и хората му изглеждаха точно като елитни войници, каквито бяха.

— Мостът е точно пред нас — обяви Глаузер.

— Слизаме — каза Рап достатъчно силно, за да го чуят другите. — На видеото районът изглежда чист. Не се виждат коли.

Пресякоха бавна рекичка с широчина около пет метра и Глаузер спря отстрани на пътя.

— Ще изпратя колите на местата за евакуация — каза, като гледаше страничното огледало. — Но ще пристигнат в последната минута, за да не привличат внимание.

— Само се погрижи да са там, когато отидем. — Рап отвори вратата си, а хората му се изнизаха през задната. — Ще се изнесем бързо и може да ни преследват.

— Колите ще ви чакат, гарантирам.

Когато микробусът пак потегли, мъжете вече тичаха надолу по стръмния бряг. Под моста тревата бе израсла почти в човешки ръст и Рап затъна в близо една педя тиня. Раниците бяха точно на мястото, което беше описала Глаузер, всяка прилежно маркирана за съответния боец: Рап, Гоулд, Колман и Джо Маслик.

Тръгнаха на изток, като се придържаха в близост до водата, където растителността беше по-рядка. Разделиха се двайсетина минути по-късно при вливането на малък приток. Маслик тръгна по южното разклонение, което щеше да го заведе на позиция над входа на аварийния тунел на Обрехт. Заради ненапълно заздравялото рамо имаше опасност да ги забави, ако се наложи да бягат. Скрит с автомат и оптически мерник, щеше да бъде почти сто процента ефективен.

Другите продължиха на север към възвишението над имението на Обрехт. Там трябваше да се срещнат с Чарли Уикър и Бруно Макгро, които бяха разузнали района. След малко се отклониха от реката и продължиха нагоре по хълма. Наклонът и гъстата растителност ги принуждаваха да вървят с не повече от шест километра в час. На Рап му се струваше твърде бавно, но го беше планирал.

Придържаха се към западната страна на възвишението, за да ги закрива от имението на Обрехт. Уик не беше засякъл никакви средства за наблюдение или сензори, затова не се налагаше да пазят пълна тишина.

— Наближаваме позицията — каза Рап в микрофона, закрепен на гърлото му, когато превалиха билото.

— Чакаме ви — отговори Уик по радиостанцията.

Забавиха крачка и се подредиха в индианска нишка с дистанция двайсет крачки. Гоулд поддържаше добро темпо при изкачването и се подреди втори. Колман го наблюдаваше зорко отзад. Рап беше почти сигурен, че професионалният убиец има тайни планове, но дори той не е толкова луд, че да нападне шестима въоръжени мъже.

Започнаха да се спускат леко и Рап вдигна юмрук, за да им даде знак да спрат. Нещо не изглеждаше както трябва, но той не можеше да определи какво. Небето беше ясно и слабият вятър, доколкото го имаше, не можеше да проникне между дърветата. Ромонът на реката вече не се чуваше и все още не бяха видели никакви следи от присъствието на елени, които бяха доста разпространени в района. Цареше пълна тишина. Какъв беше проблемът?

След няколко секунди гласът на Уикър в слушалката даде отговор на въпроса му:

— Напред и леко вляво, Мич. Не стреляй.

Един цъфнал храст двайсетина метра напред се размърда леко, после пак се сля с пейзажа. Рап пак тръгна напред и премина първите няколко метра към позицията на Уикър приведен. Когато зърна покрива на голямата къща на Обрехт през дърветата, залегна и продължи пълзешком.

Дори на по-малко от ръка разстояние снайперистът беше почти незабележим. Бе изплел нещо като тръба от пръчки, покрита с живи растения, и се беше пъхнал вътре. Рап виждаше само заглушителя на карабината му и неясните очертания на мерника „Унертл“. С ръст около метър и шейсет и пет и малко над шейсет килограма Чарли Уикър не отговаряше много на представите на повечето хора за боец от елитния Шести отряд на „Тюлените“. В бойна ситуация обаче Рап го смяташе за един от най-опасните убийци в света.

— Какво е положението, Уик?

— Няма голяма промяна. Дванайсет телохранители, всеки от тях — с пистолет и автомат. Досега не са влизали или излизали автомобили. Веднъж на няколко дни идва камион за зареждане, но не го пускат вътре. Внасят доставките през малката врата от юг. Оттам минават и членовете на прислугата, но не много често. Повечето явно живеят в имението.

— Някакъв утвърден график?

— Не.

Банкерът явно се беше окопал добре. Очакваше ЦРУ да направи опит за отвличането му и ако не можеше да го предотврати, бе взел мерки да се лее много кръв.

Рап извади малък далекоглед и огледа имението. Гоулд беше прав. От възвишението, на което се намираха, се откриваше отлична линия за наблюдение. Главната врата се виждаше цялата и бяха достатъчно високо, за да имат поглед към голяма част от двора. Не че имаше какво толкова да се гледа. Фонтани, добре оформена декоративна растителност, няколко въоръжени мъже.

— Виждам само четирима гардове — каза Рап.

— Това е минимумът. Ако улучим момента, може да засечем шестима. Но другата половина ще бъдат вътре.

Рап се намръщи:

— Планът е да влезем и да се измъкнем незабелязано, да оставим момчетата да си пазят градината. Но ако решат да стрелят, мога да ти гарантирам, че няма да можем да избираме момента.

— Значи очаквам да опаткам поне осем злодеи.

— Слиза ли до входа на тунела оттук?

— Да.

— Чист ли е пътят?

— В околността има прекалено много диви животни, за да се използват сензори. Ако монтират, всеки ден ще тичат по фалшива тревога.

— Някакви изненади?

— Трябва много да внимавате на последните двеста метра. Този участък се вижда от караулната вишка на стената. Благодарение на дивеча можете да си позволите да разклатите едно-две храстчета, докато се промъквате, но три-четири вече ще ви навлекат неприятности.

Рап кимна и се оттегли пълзешком. Когато се скри от погледа на евентуални наблюдатели от имението, стана и се върна на полянката на върха на хълма. Колман бе извадил голяма камуфлажна мрежа от раницата си и събираше растения, с които щеше да замаскира позицията си. Гоулд беше клекнал до едно дърво, използвайки за укритие чепатия му ствол. Рап му даде знак да се приближи.

— Уик каза два часа. Мисля, че това е достатъчно, за да организираме позицията тук. Как мислиш, Скот?

Бившият тюлен кимна:

— Когато стигнеш долу, отдавна ще сме готови.

— Добре. — Рап погледна Гоулд. — Ти готов ли си?

Французинът бе омазал лицето си със зелена боя и изражението му не се виждаше ясно.

— Готов съм.

— Познаваш пътя. Затова ти ще водиш.

Всъщност Рап беше проучил много внимателно въздушните снимки и обемния модел на Дюмон и затова знаеше много точно къде отиват. За нищо на света обаче не би пуснал Гоулд да върви зад него, ако Колман не го наблюдава.

Бившият френски легионер се движеше добре. Поддържаше равномерна крачка по стръмния склон, без да вдига никакъв шум. Очите му постоянно шареха насам-натам. Бдителността му бе от изключителна важност, защото Рап не изпускаше от поглед глока в ръката му. Колман беше предложил да го заредят с халосни патрони, но професионалният убиец нямаше да пропусне нещо толкова очевидно. Освен това, ако станеше нещо непредвидено, уменията му можеха да се окажат много полезни. Рап само се надяваше, че инстинктът му за самосъхранение ще го накара да държи оръжието насочено в правилната посока.

* * *

Скот Колман продължи да събира растения пет минути след като двамата мъже се скриха от поглед. После включи радиостанцията на честотата, определена от Рап така, че да не се хваща от приемника на Гоулд.

— Готово. Действаме.

Започна да връща растенията там, откъдето ги беше взел. Уикър се измъкна от своето укритие и двамата с Бруно Макгро изчезнаха между дърветата.

Колман свърши с разпръсването на растенията и с един сух клон заличи всички следи от подметки, личащи твърде ясно върху меката почва. Огледа бързо полянката и се увери, че изглежда горе-долу така, както я бяха заварили. Не че можеше да заблуди някого с неговия опит, но ако по някаква случайност швейцарските полицаи попаднеха тук, нямаше да забележат нищо необичайно.

Той взе далекогледа и се пъхна в скривалището на Уикър. Осъзна, че краката му едва докосват задната стена, и се усмихна. Уик беше с петнайсетина сантиметра по-нисък от него, но след като знаеше плана, бе направил укритието достатъчно голямо, за да побере шефа му.

Колман заоглежда двора на имението. Тук несъмнено бе най-добрата позиция за стрелба към къщата и той не беше уверен, че постъпиха разумно, като се отказаха от най-високата точка на хълма. Това щеше да намали ефикасността на екипа му, но вече нямаше как да промени нещата.

След малко по-малко от половин час гласът на Бруно Макгро се чу съпроводен от пращене от слушалката му:

— Стигнахме до втората позиция. Започваме да се разполагаме.

Дано радиосигналът да бе достигнал до Рап (около входа на тунела бяха установили няколко точки, където имаше проблеми с приемането). Нямаше как да потвърди. Гоулд си мислеше, че всички разговори по радиостанциите достигат до него, и ако Рап отговореше, щеше да се издаде.

— Прието — каза Колман.

След още двайсет и пет минути забеляза стар ситроен, приближаващ се по шосето долу. Стан Хърли бе смъкнал прозореца и цигареният дим, излизащ отвътре, се виждаше с далекогледа. Точно навреме.

През страничната вратичка южно от главната порта излезе един охранител и даде знак на колата да спре. Точно това бе очаквал и Колман. Нямаше да допуснат автомобила твърде близо, в случай че е натъпкан с експлозиви.

Хърли слезе и показа няколко фалшиви документа от Интерпол. Колман не чуваше разговора, но ясно видя раздразненото изражение на стареца, докато го претърсваха.

Другите войници покрай стената наблюдаваха сцената, но вниманието им не беше изцяло съсредоточено върху посетителя, в случай че появата му е само за разсейване. Колман издиша тихо. Охраната се държеше по-професионално, отколкото бе очаквал. Още една причина да се надява, че няма да се стигне до стрелба.

Пуснаха Хърли до портата и там друг въоръжен охранител му отвори да влезе. След това Колман го изгуби от поглед.

— Хърли влезе. Започвам да разрушавам укритието. Би трябвало да стигна до позицията ви след около трийсет минути.

— Прието — отговори Уик.

Колман превключи на честотата, достъпна и за Гоулд, и каза:

— Хърли влезе. Готови сме да действаме.