Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (38)

37.

Резиденцията на иранския посланик в Лондон

Кемал Сафави лежеше абсолютно неподвижно, като се стараеше да не събуди жена си. Беше малко след полунощ и той не можеше да мигне от близо два часа. Срещата във Форин Офис през изминалия ден беше минала зле, точно както очакваше. МИ6 имаше информация (напълно достоверна, доколкото му беше известно), че Иран току-що е подписал договор за доставка на усъвършенствани центрофуги за плутоний от Северна Корея.

Като познаваше отношенията между страната си и Америка в миналото, той разбираше страховете на господарите си по отношение на Запада. Тези противоречия обаче съществуваха само в учебниците по история. Сега трябваше да мислят за бъдещето. Трябваше да признаят, че ядрената програма, за която си мислеха, че им осигурява сигурност, всъщност задушава икономиката на страната. Парализирани от неоснователен страх от американско нападение, управниците на Иран обричаха народа си на глад и мизерия.

Нямаше полза от толкова много глупост и омраза. Иран беше стабилен остров в регион, разкъсван от междуособици. Само късогледството на политиците и от двете страни пречеше да поставят основите на нова ера на сътрудничество.

Айрини Кенеди споделяше тези възгледи. Тази разумна жена разбираше ползата от нормализиране на отношенията между Техеран и Вашингтон. Осъзнаваше, че иранските младежи вече не помнят времето на шаха и революцията. Те искаха свобода и благополучие. Искаха да заемат полагащото им се място в света.

От нощното шкафче се чу кратко проплакване и Сафави погледна бебефона. Дъщеричката му сънуваше. Но какво? Бъдеще с неограничени възможности? Живот в общество, което ще я приема като равноправен човек? Мир и сигурност?

Едва ли. Това беше неговата мечта. За нея. И за целия му народ.

След малко от нощното шкафче се чу друг, по-тревожен звук. Пронизителният му тон смути за момент Сафави, който отначало не можа да си спомни какво означава. Но недоумението му не продължи дълго. Той грабна телефона си и бързо прочете съобщението.

— Ставай! — изкрещя, като хвърли завивките на земята и скочи от леглото.

На бледата светлина от електронния будилник видя как жена му отваря очи.

— Какво има? — попита тя, като посегна към нощната лампа. — Ава? Да не би да се събуди?

Сафави стисна ръката на жена си, преди да натисне копчето.

— Не светвай. Ставай и си облечи халата. Тихо. Трябва да се махаме.

— Да се махаме? — уплашено повтори тя. — Какво говориш?

Не й беше казал нищо за отношенията си с Кенеди. Беше си мислил, че е в безопасност. Че прави нещо важно. Сега единственото, което изпитваше, беше вина. Заради него семейството му бе в опасност. И за какво? Заради идеализма, срещу който баща му толкова пъти го предупреждаваше навремето.

— Няма време да ти обяснявам — трескаво прошепна той. — Трябва да се махаме. Веднага!

Бос изтича в стаята на дъщеря си, която спеше сладко. Вдигна я внимателно. Не трябваше да вдигат шум. Прислугата им се състоеше само от една жена, която готвеше и чистеше, и възрастен телохранител, чиято основна работа бе да ги кара из града. Не трябваше да рискува да ги събуди.

— Кемал, плашиш ме — каза жена му, като се показа на вратата. — Какво става?

— Ще ти кажа по-късно. Сега трябва да стигнем до колата. Паркирана е отпред.

— Ама нали трябва да се облека. Дори не съм обута. Трябва…

За щастие дъщеря му все още бе достатъчно малка, за да я носи с една ръка. С другата той стисна китката на жена си. Тревогата на лицето й се смени със страх.

— Кемал, боли…

— Тихо! — прошепна той и я повлече към стълбите.

Светлината, проникваща през прозорците, беше достатъчно, за да минат покрай мебелите в антрето. Предупреждението на Кенеди беше дошло навреме. Само след няколко минути щяха да са в безопасност.

Изведнъж вратата се отвори — с такава сила, че за малко не се откърти от пантите. Жената на Сафави изпищя. В апартамента нахълтаха трима мъже и закрещяха на фарси.

Някой го фрасна в лицето и той стисна силно дъщеря си, за да я предпази от удар в пода.

— Не! — изкрещя, когато усети, че я изтръгват от ръцете му.

Жена му продължаваше да пищи.

— Не я наранявайте! — извика той, докато стягаха ръцете му с белезници. — Тя не знае нищо!

Нападателите не го слушаха. Единият натисна жената с коляно в гърба и й сложи белезници. Шофьорът им се показа в дъното на коридора, но разпозна нападателите като членове на охраната на посолството и спря.

Ава се разплака и писъците й заехтяха в къщата. Затиснат от нападателя си, Сафави не можеше да диша, но това беше последното, което го тревожеше. Жена му хлипаше, все още не разбираше какво става. Всичко беше по негова вина. Заради него жена му и детето му страдаха.

Някой го стисна за врата и го повлече към вратата. Прислужницата им се показа и инстинктивно се хвърли върху мъжа, държащ Ава, но той я удари с пистолета си и тя падна в безсъзнание.

Ръката, която му пречеше да диша, го стисна още по-силно, когато излязоха под лекия лондонски ръмеж. Едва тогава мъжът, който го държеше, проговори:

— Аятолахът няма търпение да те посрещне заедно със семейството ти, Кемал.