Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (9)

Девета глава
Подозрението

Можете вече да отгатнете какъв живот водеха в Колибата майката и дъщерята. Господин и госпожа Латурнел, често придружавани от Гобенхайм, идваха, кажи-речи, всяка вечер да правят компания на приятелите си и играеха вист. Разговорът се въртеше около сделките в Хавър, около дребните събития на провинциалния живот. Разотиваха си между девет и десет часа вечерта. Модест слагаше майка си да спи. Двете се молеха заедно, споделяха надеждите си, говореха за скъпия им пътешественик. В десет часа, след като целунеше майка си, девойката се прибираше в стаята си. На другия ден тя помагаше на майка си да стане със същата грижовност, със същите молитви, със същите разговори.

Прави чест на Модест, че от деня, в който ужасната болест лиши майка й от едно сетиво, тя стана нейна камериерка и полагаше за нея непрестанни грижи, без да се отегчава, без да ги намира еднообразни. Беше великолепна с обичта си, която проявяваше непрекъснато, с така рядката за девойките благост, високо оценена от свидетелите на това нежно отношение. За семейство Латурнел, за господин и госпожа Дюме Модест беше истинска перла на нравствеността. Между обеда и вечерята, през слънчевите дни, госпожа Миньон и госпожа Дюме правеха малка разходка до брега на морето, винаги придружавани от Модест, тъй като нещастната сляпа се нуждаеше от подкрепата на две ръце.

Месец преди сцената, за която се отнасят вмъкнатите обяснения, госпожа Миньон се бе посъветвала с единствените си приятели — госпожа Латурнел, нотариуса и Дюме, докато госпожа Дюме развличаше Модест с дълга разходка.

— Слушайте, приятели — беше казала сляпата, — дъщеря ми е влюбена, усещам го, виждам го… Една странна промяна се извърши в нея, не знам как не сте забелязали…

— Бре, да му се не види! — бе възкликнал поручикът.

— Не ме прекъсвайте, Дюме. От два месеца Модест се грижи за себе си, като че ли се готви за среща. Станала е изключително трудна в избора на обувки. Иска те да подчертават крака й и се кара на госпожа Гобе, при която си ги поръчва. По същия начин се отнася и с шивачката си. Някои дни бедното ми момиченце е умърлушено, вглъбено, сякаш чака някого. Тогава отговаря кратко, като че ли въпросите, които й задаваме, й пречат да чака спокойно, да крои тайните си планове. След това, ако този, когото очаква, дойде…

— Бре, да му се не види!

— Седнете, Дюме — беше казала сляпата. — Модест се развеселява! О, не за вас, вие не долавяте тези твърде деликатни отсенки, тъй като очите ви са заети със зрелището на природата. Тази веселост проличава в някои интонации на гласа й, които аз долавям и които сега ви обяснявам. Вместо да продължава да стои замислена, Модест развива луда дейност, движенията й стават безредни… Тя е щастлива! Тя е благодарна богу и това се усеща дори в мислите, които изказва. Ах, приятели, аз разбирам и от щастие, и от нещастие… Когато бедничката ми Модест ме целува, отгатвам какво става в нея — дали е получила това, което е очаквала, или е неспокойна. Има много нюанси в целувките, дори на едно невинно момиче. Модест е самата невинност, но нейната невинност е някак си просветена. Може да съм сляпа, но обичта ми е всевиждаща, затова ви призовавам да наглеждате дъщеря ми.

Тогава освирепелият Дюме, нотариусът, решен да намери ключа на загадката, измамената компаньонка госпожа Латурнел и госпожа Дюме, която споделяше страховете на мъжа си, започнаха да следят Модест.

Нито за момент не я оставяха сама. Дюме прекарваше нощите си под прозореца й, загърнат в палтото си като ревнив испанец. Но дори и той, с цялата си прозорливост на военен, не откри никакво уличаващо обстоятелство. Модест може би бе влюбена в славеите на парка Вилкен или в някой вампирясал принц. Никой друг не бе видяла, от никого не бе получила и никому не бе дала знак. Госпожа Дюме, която си лягаше чак след като Модест заспи, оглеждаше всички пътища, които се виждаха от Колибата, също така зорко като мъжа си. Под погледите на тези четирима Аргуси^[1] безупречното дете, чиито най-малки движения бяха изучени и анализирани, бе така напълно оправдано — явно бе, че не съществува никаква престъпна връзка, — че приятелите обвиниха госпожа Миньон в безразсъдство, в прекалена загриженост. Госпожа Латурнел, която лично водеше Модест на черква и я връщаше вкъщи, бе натоварена да каже на майката, че греши.

— Модест — забеляза тя — е едно твърде възторжено младо същество. Тя се пристрастява към поезията на един, към прозата на друг. Ако знаете какво впечатление й направи тази симфония, написана от палач (изразът е на Бюча, който безвъзмездно даряваше с остроумията си своята благодетелка), която се казва „Последният ден на един осъден“! Направо ми изглежда луда с възхищението си от господин Юго. Не знам откъде им идват такива неща наум на тези хора (Виктор Юго, Ламартин, Байрон са за госпожа Латурнел тези хора). Малката ми разказа за Чайлд Харолд и за да не изпадна в неудобно положение, зачетох това нещо, та да мога да го обсъдя с нея. Не знам дали се дължи на превода, но ми стана противно, замержеля ми пред очите и не можах да продължа. Има там едни неуместни сравнения — скали, които се стапят, лавата на войната!… Вярно, че става дума за пътуващ англичанин и че човек може да очаква всякакви чудатости, но той си позволява прекалено много. Мислите си, че сте в Испания, а той изведнъж ви пренася в облаците над Алпите и кара потоците и звездите да приказват. Освен това има прекалено много девици, просто те изкарват от търпение! И най-сетне, след походите на Наполеон вече са ни омръзнали горящите снаряди и звънкият бронз, които кънтят по всяка страница. Модест ми каза, че този патос се дължал на преводача и че трябвало да прочета английския оригинал. Само че аз английския език заради Екзюпер не го научих, та ще седна да го уча заради лорд Байрон! Далеч предпочитам романите на Дюкре-Дюминил^[2] пред тези английски романи. Аз съм прекалено нормандка, за да се захласвам по всичко, което идва от чужбина, особено пък от Англия…

Въпреки вечния си траур госпожа Миньон не можа да сдържи усмивката си, като си представи госпожа Латурнел, зачетена в „Чайлд Харолд“. Строгата съпруга на нотариуса прие тази усмивка като одобрение на теориите й.

— Така че, драга госпожо Миньон, фантазиите на Модест, въздействието, което имат върху нея книгите, вие вземате за любовни интрижки. А тя е на двадесет години. На тази възраст човек е влюбен в себе си. Девойките се кичат заради самото кичене. Аз например слагах на покойната си сестричка мъжка шапка и си играехме на господин. Във Франкфурт вие сте имали щастлива младост. Но да бъдем справедливи. Тук Модест няма никакви забавления. Въпреки че и най-малкото й желание се приема благосклонно, тя знае, че я пазят, и животът, който води, не би бил приятен за едно младо момиче, което не се развлича като нея с книги. Никого не обича тя освен вас… Смятайте се за много щастлива от това, че се увлича по корсарите на лорд Байрон, по героите на Уолтър Скот, по вашите германци — графовете Егмонт, Вертер, Шилер и други, дето свършват на -ер.

— Какво има, госпожо? — каза почтително Дюме, ужасен от мълчанието на госпожа Миньон.

— Модест не е просто влюбена, тя обича определен човек! — отговори упоритата майка.

— Госпожо, понеже става дума за живота ми, ще ми позволите, не заради мен, а заради горката ми жена, заради полковника и заради вас, да открия кой се лъже — майката или кучето-пазач…

— Вие, Дюме! Ах, ако можех да погледна дъщеря си! — каза клетата сляпа.

— Но кого може да обича? — каза госпожа Латурнел. — Ако става дума за нас, аз отговарям за Екзюпер.

— Няма да е и Гобенхайм, когото след заминаването на полковника виждаме едва по девет часа седмично — добави Дюме. — Впрочем той и не мисли за Модест, това екю от сто су в човешки образ! Чичо му Гобенхайм-Келер му бил казал: „Забогатей достатъчно, за да можеш да се ожениш за някоя Келер.“ С тази програма няма опасност да знае дори пола на Модест. С това се изчерпват мъжете, с които се виждаме. Не броя Бюча, горкия гърбушко, когото обичам. Той е вашият Дюме, госпожо — обърна се той към жената на нотариуса. — Бюча знае много добре, че ако само погледне Модест, ще изяде един хубав пердах по обичая на родния ми град Ван… Никой друг не общува с нас. След вашето… нещастие госпожа Латурнел всеки път води Модест на черква и я връща обратно. В последно време внимателно я е наблюдавала по време на службата и не е забелязала нищо подозрително около нея. И най-после, за да изчерпим въпроса, от един месец аз лично изравнявам с гребло алеите около къщата и сутрин по тях няма следи от стъпки…

— Греблата са евтини и с тях може да си служи всеки — каза дъщерята на Германия.

— А кучетата? — попита Дюме.

— Влюбените знаят как да ги омагьосат — отговори госпожа Миньон.

— Загубен съм! Направо ще си пръсна черепа, ако не грешите! — възкликна Дюме.

— И защо?

— Защото, госпожо, няма да издържа погледа на полковника, ако не завари дъщеря си, особено сега, когато е вече само една, толкова чиста и добродетелна, колкото беше, когато той ми каза на кораба: „Нека страхът от ешафода не те спира, Дюме, когато става дума за честта на Модест!“

— Такива сте си вие двамата! — каза трогната госпожа Миньон.

— Залагам спасението на душата си, че Модест е чиста, каквато беше в люлката — каза госпожа Дюме.

— О, аз ще узная всичко — подзе Дюме, — ако госпожа графинята ми позволи да изпробвам едно средство. Аз като стар войскар разбирам от военни хитрости.

— Позволявам ви всичко, което може да ни осветли, без да навреди на последното ни дете.

— И какво ще правиш, Ан — попита госпожа Дюме, — за да узнаеш тайната на една девойка, която тя така добре крие?

— Слушайте ме добре — извика поручикът. — Имам нужда от всички.

Ако се разработи умело, този преглед на събитията би дал цяла една картина на нравите (колко ли семейства виждат в него случките от собствения си живот). Колкото и да е кратък обаче, той дава представа за значението на малките подробности, отнасящи се до хората и нещата през тази вечер, в която старият воин започна битка с младото момиче, за да извади на бял свят от дъното на сърцето му една любов, видяна от сляпата му майка.