Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (13)

Тринадесета глава
Първият роман на девойките

От третия й период в света на идеите у Модест остана буйното желание да проникне вътре в едно от тези необикновени съществувания, да опознае пружините на мисълта, съкровените злочестини на гения, да разбере какво иска той и какъв е. И така, прищевките на Фантазията, пътешествията на душата й в пустотата, стрелите, хвърлени в мрака на бъдещето, нетърпението на една цялостна любов да се съсредоточи върху един обект, благородството на представите й за живота, решимостта по-скоро да страда във възвишената сфера на духа, отколкото да гази като майка си в калното блато на провинциалния живот, задължението, което бе поела към себе си да не сгреши, да уважава бащиния дом и да му носи само радост, целият този свят от чувства най-после се изля в определена форма. Модест пожела да бъде другарка на поет, на творец, на мъж, превъзхождащ тълпата от мъже. Но тя пожела също да си го избере сама, да му отдаде сърцето си, живота си, огромната си нежност, освободена от неприятностите, които носи страстта, само след като го подложи на задълбочено проучване.

Най-напред тя се наслади на този хубав роман. Дълбоко спокойствие се възцари в душата й. Лицето й леко поруменя. Тя стана красивата и възвишена представителка на Германия, която вече видяхте, славата на Колибата, гордостта на госпожа Латурнел и на семейство Дюме.

Модест заживя двойствен живот. Изпълняваше смирено и с любов всички дребни задължения на обикновения живот в Колибата, служеше си с него като с юзда, за да овладее поемата на идеалния си живот, както правят монасите от ордена Свети Бруно, които уреждат материалния си живот и се занимават с нещо, за да може душата им да се развие в молитвите. Всички големи умове се принуждават да извършват някакъв механичен труд, за да станат господари на мисълта си. Спиноза е пилил стъкла за очила, Бел^[1] е броял керемидите по покривите, Монтескьо се е занимавал с градинарство. Така тялото се обуздава, а душата спокойно разгръща крилата си.

Следователно госпожа Миньон, която четеше в душата на дъщеря си, имаше право. Модест бе влюбена. Тя обичаше с толкова рядката, толкова неразбрана платонична любов, първата илюзия на девойките, най-деликатното чувство, каймака на сърцето. Пиеше на големи глътки от чашата на Непознатото, на Невъзможното, на Мечтата. Възхищаваше се от синята райска птица на младите момичета, която пее някъде далеч и никой не може да я хване, мярка се пред очите ни и никакъв куршум не може да я достигне, заслепява ни с магически цветове, с блещукащите си скъпоценни камъни и преставаме да я виждаме, щом се появи Действителността, тази противна Харпия^[2], придружена от свидетели и от господин кмета. Да се наслаждаваш на поезията на любовта, без да си видяла любимия! Какво сладко блудство! Каква завършена Химера!

А ето и нищожната и нелепа случайност, която определи живота на тази девойка.

На витрината на една книжарница Модест видя литографията на Каналис, един от любимците й.

Знаете добре колко лъжливи са тези скици, плод на отвратителни спекулации с личността на известните хора, сякаш техните лица са обществена собственост. Нарисуван в до голяма степен байроновска поза, Каналис показваше на възхитената публика разрошените си коси, голата си шия, огромното чело, което трябва да има всеки поет. Челото на Виктор Юго ще накара да се обръснат толкова черепи, колкото бъдещи маршали е погубила славата на Наполеон.

Това лице, което дължеше своята възвишеност на нуждите на търговията, порази Модест. В деня, когато тя купи портрета, излезе една от най-хубавите книги на Д’Артес. Дори с риск да принизим Модест в очите ви, трябва да признаем, че тя дълго се колеба между знаменития поет и знаменития прозаик. Но дали тези прочути мъже бяха свободни?

Най-напред Модест си осигури помощта на Франсоаз Коше, момичето, доведено от Хавър и отведено от горката Бетина-Каролин, което живееше в Хавър и идваше всеки ден, тъй като госпожа Миньон и госпожа Дюме го предпочитаха пред всяко друго.

Тя заведе в стаята си това доста онеправдано създание, закле й се, че никога няма да наскърби родителите си, че никога няма да прекрачи границите, поставени пред всяка девойка. По-късно, след завръщането на баща й, тя щеше да осигури на Франсоаз спокоен живот при условие, че не издаде тайната на услугата, която иска от нея. Каква беше тя? Нищо и никаква, съвсем невинна. Всичко, което Модест изискваше от своята съучастничка, бе да пуска писма в пощата и да донася писмата, адресирани до Франсоаз Коше.

След сключването на този договор Модест написа учтиво писъмце на Дориа, издателя на стиховете на Каналис, в което се осведомяваше дали големият поет е женен — разбира се, в негов интерес — и молеше да изпратят отговора на госпожица Франсоаз, Хавър, до поискване.