Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (45)

Четиридесет и пета глава
Бащата се държи чудесно

На другия ден след пристигането си двамата съперници и все още близки приятели се приготвиха да се представят вечерта в Колибата. Цялата неделя и понеделник сутринта бяха посветили на разопаковането на багажа си, на настаняването си във вилата на госпожа Амори и на подреждането, необходимо за престоя им от един месец. Впрочем положението му на кандидат за посланик му позволяваше най-различни хитрости и поетът бе изчислил всяка подробност. Той реши да се възползува от вероятния шум, който щеше да предизвика пристигането му в Хавър и ехото от който щеше да се чуе и в Колибата.

В качеството си на уморен човек Каналис въобще не излезе. Ла Бриер ходи на два пъти да се разхожда пред Колибата, защото той обичаше с отчаяние, изпитваше дълбок ужас от това, че не се е харесал, и бъдещето му изглеждаше покрито с гъсти облаци.

В понеделник приятелите отидоха на вечеря, облечени както подобава за това първо посещение, най-важното от всички. Ла Бриер си бе сложил същите дрехи, които носеше прословутата неделя в черквата. Но тъй като се смяташе само за спътник на една звезда, той се бе оставил на произвола на съдбата.

Каналис пък не бе пренебрегнал нито черния костюм, нито медалите си, нито салонната си елегантност, усъвършенствувана от връзката с покровителката му херцогиня Дьо Шолийо и с най-висшия свят от предградието Сен-Жермен. Не бе забравил нито една от дреболиите на контешкото облекло, докато нещастният Ла Бриер имаше небрежния вид на човек, който не се надява на нищо.

Докато сервираше на господарите си, Жермен не можа да не се усмихне на този контраст. Когато влезе да поднесе второто блюдо, той имаше доста дипломатичен или по-скоро неспокоен вид.

— Знае ли господин баронът — каза той на Каналис полугласно, — че господин Главният интендант пристига в Гравил, за да се лекува от същата болест, от която страдат господин Дьо Ла Бриер и господин баронът?

— Дребосъкът херцог Д’Ерувил? — възкликна Каналис.

— Да, господине.

— И той идва за госпожица Дьо Ла Басти? — попита Ла Бриер, изчервявайки се.

— За госпожица Миньон, именно! — отговори Жермен.

— Изиграха ни! — извика Каналис, като погледна Ла Бриер.

— За пръв път казваш ние, откакто сме тръгнали — живо забеляза Ернест. — Досега казваше аз!

— Добре си ме опознал — изсмя се Мелхиор. — Но не можем да се борим срещу една кралска длъжност, срещу титлата херцог и пер, нито срещу зеленчуковите градини, които Държавният съвет наскоро предостави — по собствения ми доклад — на рода Д’Ерувил.

— Негова милост ти предлага утешителна награда в лицето на сестра си — хитро каза Ла Бриер с напълно сериозно изражение.

В този момент съобщиха за господин граф Дьо Ла Басти. Като чуха това име, двамата млади хора станаха, а Ла Бриер побърза да посрещне гостенина, за да му представи Каналис.

— Имам да ви връщам посещението, което ми направихте в Париж — каза Шарл Миньон на младия референт, — и знаех, като идвах насам, че ще имам двойното удоволствие да видя един от най-големите ни съвременни поети.

— Голям? Но, господине — усмихна се поетът, — не може да има нищо голямо в един век, на който царуването на Наполеон служи за предговор. Ние сме цяла орда от уж големи поети! Пък и второстепенните таланти така добре се правят на гении, че е невъзможно ярко да се откроиш…

— Затова ли се отдавате на политика? — попита граф Дьо Ла Басти.

— И в тази област е същото — каза поетът. — Няма да има вече велики държавници, ще има само мъже, които малко или повече се приспособяват към събитията. Виждате ли, господине, при един режим, създаден от Хартата^[1], която замества дневника на сраженията с данъчния дневник, няма нищо солидно освен това, което сте ходили да търсите в Китай — богатството!

Доволен от себе си и от впечатлението, което правеше на бъдещия си тъст, Мелхиор се обърна към Жермен.

— Поднесете кафето в гостната — каза той и покани търговеца да излязат от трапезарията.

— Благодаря ви, графе — каза тогава Ла Бриер, — че ми спестихте притеснението да доведа у вас приятеля си. Вие сте не само сърдечен, но и съобразителен…

— Ами колкото всички провансалци — каза Шарл Миньон.

— А, вие сте от Прованс? — възкликна Каналис.

— Извинете приятеля ми — каза Ла Бриер. — Той не е изучавал като мен историята на рода Ла Басти.

Като чу думата приятел, Каналис хвърли на Ернест многозначителен поглед.

— Ако здравословното състояние ви позволява — каза провансалецът на големия поет, — ще бъде чест за мен да ви приема под покрива си тази вечер. Това ще бъде забележителен ден или, както казват древните, albo notanda lapillo^[2]. Въпреки че няма да ни е лесно да приемем една толкова голяма слава в една толкова малка къща, вие ще задоволите нетърпението на дъщеря ми, чието възхищение към вас стига дотам, че пише музика по стиховете ви.

— Вие имате нещо повече от слава — каза Каналис — Вие притежавате красотата, ако може да се вярва на Ернест.

— О, една хубавка девойка, която ще ви се стори голяма провинциалистка — каза Шарл.

— Провинциалистка, от която, както чувам, се интересува херцог Д’Ерувил — сухо каза Каналис.

— О, аз оставям дъщеря си свободна — възрази господин Миньон с коварното добродушие на южняка. — Херцози, принцове, обикновени хора, всички са ми безразлични, дори гениите. Не искам да поемам никакви задължения и младежа, когото моята Модест ще избере, ще ми бъде зет или по-скоро син — каза той, гледайки към Ла Бриер. — Какво да се прави, госпожа Дьо Ла Басти е германка и не приема нашия етикет, а пък аз се водя по акъла на двете си жени. Винаги съм предпочитал да се возя в каретата, а не да я управлявам. За тези сериозни неща можем да говорим на смях, защото още не съм виждал херцог Д’Ерувил и не вярвам в бракове, сключени с пълномощно, нито в ухажори, наложени от родителите.

— Това изявление е колкото отчайващо, толкова и насърчително за двама млади хора, които искат да намерят философския камък в брака — каза Каналис.

— Не смятате ли, че е полезно, необходимо и политично да се даде пълна свобода на родителите, на девойката и на поклонниците й? — попита Шарл Миньон.

Каналис, когото Ла Бриер предупреди с поглед, замълча и разговорът се прехвърли на други теми. След като се поразходиха из градината, бащата си тръгна, като каза, че разчита на посещението на двамата приятели.

— Отхвърлени сме — извика Каналис. — И ти разбра това, нали? Впрочем на негово място хич нямаше да се колебая между Главния интендант и нас двамата, колкото и да сме очарователни.

— Не мисля така — отговори Ла Бриер. — Смятам, е добрият войник дойде, защото нямаше търпение да те види и за да ни обяви неутралитета си, пускайки ни в къщата си. Влюбена в славата ти и измамена от мен, Модест просто се намира между Поезията и Прозата. За нещастие аз съм Прозата.

— Жермен — каза Каналис на прислужника, който дойде да раздигне масата, — да впрегнат конете. Тръгваме след половин час. Преди да отидем в Колибата, ще се поразходим малко.