Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (1)

Първа глава
Мишеловка

В началото на месец октомври 1829 година нотариусът господин Симон Бабилас Латурнел се изкачваше от Хавър към Енгувил, под ръка със сина си и придружен от жена си, до която крачеше като истински паж главният писар на кантората, гърбавият Жан Бюча.

Когато четиримата герои, поне двама от които извървяваха всяка вечер същия маршрут, стигнаха до мястото, където шосето се завърта около себе си като пътищата, наричани от италианците корнизи, нотариусът се огледа, за да се увери, че никой не може да го чуе от терасите, разположени зад и пред тях, и заговори полугласно от прекалена предпазливост.

— Екзюпер — каза той на сина си, — опитай се да изпълниш умно един малък номер, без да му търсиш смисъла. Ако все пак го отгатнеш, заповядвам ти да го хвърлиш във водите на оня Стикс^[1], който всеки нотариус и всеки човек, посветил се на съдийството, трябва да носи в себе си, що се отнася до чуждите тайни. След като поднесеш своите уважения и почитания на госпожа Миньон и на госпожица Миньон, на господин и госпожа Дюме, на господин Гобенхайм, ако е в Колибата, и след като отново настане тишина, господин Дюме ще те отведе в един ъгъл. Докато той ти говори, ще поглеждаш с любопитство към госпожица Модест (позволявам ти). Моят достоен приятел ще те помоли да излезеш да се поразходиш и да се върнеш забързан след около час, към девет часа. Направи се на задъхан и му кажи на ухото хем тихо, хем така, че да те чуе госпожица Модест: „Младият човек идва!“

На другия ден Екзюпер заминаваше за Париж да следва право. Именно поради това скорошно отпътуване Латурнел се реши да предложи на Дюме съучастничеството на сина си във важния заговор, който се криеше зад това поръчение.

— Да не би да подозирате госпожица Модест в любовна интрига? — плахо попита Бюча, обръщайки се към своята покровителка.

— Шт, Бюча — отговори госпожа Латурнел и хвана под ръка съпруга си.

Дъщеря на съдебен секретар, госпожа Латурнел се смята в правото си да твърди, че произхожда от висшите съдебни кръгове. Подобна претенция е вече достатъчна, за да ни обясни защо тази жена с лице, покрито с червени жилки, се старае да бъде тържествена като съда, чиито присъди нечетливо изписва господин баща й. Тя смърка тютюн, стои вдървено като кол, важничи и наподобява същинска мумия, съживена за момент с галваничен ток. Опитва се да придаде аристократично звучене на резкия си глас, но не успява, така както не успява да прикрие своята необразованост. Обществената й полза изглежда неоспорима, ако съдим по отрупаните с цветя шапчици, които носи, по високите като кули прически, които си прави, и по роклите, които си избира. Къде ли щяха да продават стоката си търговците, ако не съществуваха жени като госпожа Латурнел?

Кусурите на тази достойна, във висша степен милосърдна и благочестива жена биха могли вероятно да останат почти незабелязани. Но природата, която понякога се шегува, като пуска по света подобни комични създания, я бе надарила с ръст на пръв барабанчик, та по-добре да се виждат измишльотините на провинциалния й мозък. Тя никога не е излизала от Хавър, вярва в непогрешимостта на Хавър, купува всичко от Хавър, шие си дрехите в Хавър. Смята се за нормандка до мозъка на костите си, благоговее пред баща си и обожава мъжа си.

Дребният Латурнел има дързостта да се ожени за това момиче — и успя дори да се сдобие със син от него, — когато то беше на 33 години, възраст не особено подходяща за бракосъчетание. Тъй като той можеше да получи навсякъде другаде шестдесетте хиляди франка зестра, дадени му от съдебния секретар, хората приписаха необикновената му неустрашимост на желанието да избегне нашествието на Минотавъра^[2], от което със собствени сили трудно би се предпазил, ако бе имал неблагоразумието да си вземе белята с млада и хубава жена. Нотариусът чисто и просто бе признал големите качества на госпожица Агнес (тя се казваше Агнес) и бе забелязал колко преходна е всъщност красотата на една жена за съпруга й.

Колкото до безличния младеж, когото съдебният секретар кръсти с нормандското си име, госпожа Латурнел още не можеше да се начуди, че е станала майка на тридесет и пет години и седем месеца и ако се наложеше и сега би откърмила сина си — само тази хипербола може да даде представа за безумните й майчински чувства.

— Колко е хубав синът ми! — казваше тя на младата си приятелка Модест, като й го показваше без всякаква задна мисъл, когато отиваха на черква и хубавият й Екзюпер вървеше пред тях.

— Прилича на вас — отговаряше Модест с тона, с който би казала: „Ама че лошо време!“

Описанието на тази второстепенна героиня става оправдано, ако кажем, че от около три години госпожа Латурнел беше компаньонка на девойката, на която нотариусът и приятелят му Дюме искаха да поставят една от клопките, наречени във „Физиология на брака“^[3] мишеловки.

Що се отнася до Латурнел, представете си един дребен човечец, толкова хитър, колкото позволява чистата му порядъчна душа, един човек, когото всеки чужденец би взел за мошеник, съдейки по странното му изражение, с което Хавър бе свикнал. Чувствителното зрение принуждаваше достойния нотариус да носи зелени очила, за да предпазва вечно зачервените си очи. Извивката на веждите му, украсени с доста рядък мъх, надвишаваше с около един пръст кафявите рамки на очилата, така че в известен смисъл се образуваха два кръга. Ако все още не сте забелязвали върху физиономията на случаен минувач какво впечатление правят тези две окръжности, разположени една в друга и отделени от празно пространство, трудно ще си представите доколко може да ви заинтригува подобно лице. Особено когато то е бледо и изпито и завършва с остра брадичка, като лицето на Мефистофел, което художниците възпроизвеждат върху котешките маски. Именно на него прилича Бабилас Латурнел. Над свирепите зелени очила се издига лис череп, който изглежда особено лукав, тъй като изпод перуката, явно надарена със способността да се движи и винаги поставена накриво на челото, недискретно се подават бели коси. Като видите този почтен нормандец, облечен в черно като бръмбар, кацнал на двете си тънки като топлийки крачка, и като знаете, че той е най-честният човек на света, напразно ще търсите причината за тези физиономични контрасти.

Жан Бюча беше изоставено незаконно дете, отгледано от съдебния секретар Лаброс и дъщеря му. Благодарение на старанието си бе станал главен писар, живееше и се хранеше у своя покровител, който му даваше деветстотин франка заплата. Бюча, който сякаш нямаше възраст и беше почти джудже, бе превърнал Модест в идол, за който би дал живота си. Това клето създание, чиито очи, притиснати от дебели клепачи, приличаха на пушечни дула, с лице, белязано от едра шарка и сплескано от ситно къдравата му коса, създание, което не знаеше къде да дене огромните си лапи, живееше под съжалителните погледи на околните от седемгодишна възраст — не е ли това достатъчно, за да си обясним неговия характер? Мълчалив, вглъбен, примерен, набожен, той пътуваше из огромните пространства на страната, позната от Нежната карта^[4] като Безнадеждна любов, из възвишените и безплодни степи на Желанието. Модест бе нарекла чудатия главен писар тайнственото джудже.^[5] Този прякор накара Бюча да прочете романа на Уолтър Скот и да каже на девойката: „Ще приемете ли за деня на Опасността една роза от вашето тайнствено джудже?“ Модест изведнъж запрати душата на своя обожател в колибата й от кал с един от ония страшни погледи, които девойките хвърлят на мъжете, когато не ги харесват. Самият Бюча се наричаше канцеларски плъх, без да знае, че този израз е измислен много преди него. Но и той като господарката си никога не беше излизал от Хавър.

Може би е нужно заради тези, които не познават Хавър, да кажем няколко думи за него, като обясним къде отиваха Латурнелови, пък и очевидно закрепостения към това семейство главен писар.