Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (52)

Петдесет и втора глава
Принцът на науката

На сутринта пристигна Деплен, който остана само около час, колкото да поръча да му доведат и да впрегнат пощенските коне от Хавър. След като прегледа госпожа Миньон, той реши, че болната може да си възвърне зрението и че най-подходящият момент за операция е след месец.

Естествено тази важна консултация ставаше пред обитателите на Колибата, тръпнещи от вълнение и очакващи присъдата на принца на науката. Прочутият член на Академията на науките зададе на сляпата десетина кратки въпроса и прегледа очите й на светлината на прозореца.

Учудена от стойността, която времето имаше за този толкова известен човек, Модест забеляза, че каретата е пълна с книги, които ученият щеше да прочете по пътя за Париж, защото бе тръгнал предишната вечер и бе използувал нощта и за да се наспи, и за да пътува. Бързината, проницателността на изводите, които Деплен правеше от всеки отговор на госпожа Миньон, кратките му реплики, обноските му, всичко това за пръв път даде на Модест вярна представа за гения. Тя забеляза огромната разлика между посредствения Каналис и изключителния Деплен.

В съзнанието за таланта си и в солидността на славата си геният намира нещо като резерват, в който неговата законна гордост се проявява на воля и не пречи никому. Освен това непрекъснатата му борба с хората и нещата не му оставя време да се отдаде на кокетствата, които си позволяват модните герои, забързани да приберат жътвата на един преходен сезон, суетни и самолюбиви, взискателни и дотегливи, като митничари алчни да съберат таксата от всичко, което минава покрай тях.

Модест бе очарована от този голям лекар, още повече че той самият изглеждаше поразен от изящната й красота, той, през чиито ръце бяха преминали толкова жени и който от дълго време ги проучваше, така да се каже, с лупа и скалпел.

— Би било наистина много жалко — каза той с галантния тон, с който умееше да си служи и който контрастираше с привидната му рязкост — една майка да не може да види толкова очарователната си дъщеря.

Модест пожела сама да сервира скромната закуска, която големият хирург прие. Заедно с баща си и с Дюме тя придружи учения, когото очакваха толкова болни, до каретата, спряла пред малката вратичка. Там тя каза на Деплен с блеснали от надежда очи:

— Значи, милата ми майка ще ме види!

— Да, мое малко блуждаещо огънче, обещавам ви — отговори той с усмивка, — не бих ви излъгал, защото и аз имам дъщеря!

След тези изненадващо мили думи конете потеглиха. Нищо не очарова толкова, колкото неочакваните реакции на талантливите хора.

Това посещение бе събитието на деня и остави светла диря в душата на Модест. Ентусиазираната девойка изпита наивно възхищение към човека, чийто живот принадлежеше на всички и у когото навикът да се занимава с физическите страдания бе унищожил всяка проява на егоизъм.