Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Modeste Mignon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Иван Пешев
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2021)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Мария Коева; Росица Ташева; Лилия Сталева; Любов Драганова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1983

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Лилия Сталева; Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Здравка Букова; Грета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7489

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава
Докъде води кореспонденцията

XI

До господин Дьо Каналис

 

„Какви само ласкателства! С каква бързина сериозният Анселм[1] се превърна в хубавия Леандър! На какво да отдам тази промяна? Дали на черните букви, изписани на бялата хартия, на мислите, които спрямо цветята на душата ми са това, което е нарисуваната с черен молив роза спрямо розите в градинската леха? Или на спомена за девойката, която сте взели за мен и която е в сравнение с мен това, което е прислужничката в сравнение с господарката? Дали пък не си разменихме ролите? Може би аз станах Разумът, а Вие Фантазията?

Стига шеги. Писмото Ви ми достави опияняващо душевно удоволствие, първото, което не дължа на семейството си. Какво представляват кръвните връзки, които имат толкова тежест за обикновените души, е казал един поет, в сравнение с връзките, които изковава небето в тайнствените взаимни симпатии? Нека Ви благодаря… не, за тези неща не се благодари… бъдете благословен за щастието, което ми донесохте; бъдете щастлив заради радостта, която разляхте в душата ми.

Обяснихте ми някои явни несправедливости в обществения живот. Има нещо блестящо в славата, нещо мъжествено, което приляга само на мъжа, и Бог ни е забранил да носим този ореол, оставяйки ни любовта, нежността, за да разхлаждаме с тях челата, опасани от страшната му светлина. Усетих призванието си, или по-скоро Вие ми го разкрихте.

Понякога, приятелю, ставам сутрин в състояние на неописуемо блаженство. Някакъв нежен и божествен покой ми дава представа за небето. Първата ми мисъл е като благословия. Тези утрини наричам германски изгреви, за разлика от френските ми залези, които са изпълнени с героични постъпки, с битки, с римски празници и с пламенни поеми. След като прочетох писмото Ви, в което изразявате трескавото си нетърпение, изпитах именно свежестта на едно от тези небесни пробуждания, в които обичам въздуха, природата и се усещам предопределена да умра за любимото същество. В едно от стихотворенията Ви — Песен на девойката — са описани тези сладостни моменти на спокойна радост, в които човек изпитва нужда да се моли. Това е любимото ми стихотворение. Искате ли да събера в едно всички възможни ласкателства — смятам Ви за достоен да бъдете мое аз!

При все че бе кратко, писмото Ви ми позволи да Ви разбера. Да, отгатнах бурните Ви вълнения, раздразненото Ви любопитство, плановете Ви, сноповете от съчки, донесени (от кого ли?) за кладата на сърцето. Но все още не Ви познавам достатъчно, за да задоволя молбата Ви.

Чуйте ме, драги мой, инкогнитото ми позволява да се отпусна напълно и да се разкрия до дъното на душата си. Видите ли ме веднъж, сбогом на взаимното ни опознаване. Искате ли да сключим един договор? Първият беше неизгоден за Вас, но с него спечелихте уважението ми. А възхищение, подплатено с уважение, това е много, приятелю.

Опишете ми първо живота си накратко. След това ми разкажете как живеете в Париж, ден по ден, без да криете нищо, сякаш приказвате със стара приятелка. След това нашето приятелство ще може да направи още една крачка. Ще Ви видя, приятелю, обещавам Ви. А това е много…

Всичко това, драги мой, не е нито интрига, нито приключение, предупреждавам Ви, от него не може да излезе някакъв флирт, както казвате вие, мъжете. Става дума за живота ми, а също — и това често ми причинява ужасии угризения, когато мислите ми летят на армии към Вас — става дума и за живота на обожавани майка и баща, на които моят избор трябва да хареса и които трябва да намерят в приятеля ми истински син.

До каква степен Вашият горд дух, на когото Бог е дал крилата на своите ангели, без все пак да му даде тяхното съвършенство, може да се подчини на семейството, на дребните му грижи? Толкова съм мислила върху всичко това. И въпреки че, преди да тръгна към Вас, си казах в душата си: «Хайде!»… сърцето ми биеше силно през цялото време и аз не си затворих очите нито пред пустотата на пътя, нито пред труднодостъпните Алпи, които трябваше да изкача. За всичко се сетих по време на своите продължителни размисли. Та нали знам, че известните мъже като Вас са познали любовта, че са вдъхвали и изпитвали любов, че са имали повече от един роман и че особено Вие, с Вашите благородни блянове, за които жените са готови скъпо да платят, повече сте привличали развръзките, отколкото въведенията.

И все пак възкликнах: «Хайде!» Защото съм изучавала по-подробно, отколкото си мислите, географията на тези високи върхове на човечеството, които Вие обвинихте в студенина.

Нали казахте, че Байрон и Гьоте са двама великани на егоизма и поезията? Приятелю, тук Вие правите грешка, присъща на повърхностен човек. Или може би го казахте от великодушие, от фалшива скромност, от желание да избягате от мен? Позволено е на човека от простолюдието, но не и на Вас, да взима последствията от творчеството за качества на самия творец. Лорд Байрон, Гьоте, Уолтър Скот, Кювие[2], изобретателят не си принадлежат, те са роби на своята идея. А идеята, тази тайнствена сила, е по-ревнива от жена, тя ги поглъща, тя ги кара да живеят и ги убива за своя собствена изгода. Видимият образ на това скрито битие прилича в края на краищата на егоизъм. Но как бихме се осмелили да твърдим, че човекът, който се е продал заради удоволствието, знанието или величието на епохата си, е егоист? Егоист ли е майката, която принася всичко в жертва на детето си? Не, просто хулителите на гения не виждат плодоносното му майчинство, това е всичко.

Животът на поета е една тъй продължителна жертва, че нему трябва гигантска организация, за да се отдаде на удоволствията на обикновения живот. Затова върху него се стоварват какви ли не нещастия, когато пожелае като Молиер едновременно да живее с живота на чувствата и да ги изразява в най-болезнените им кризи. Защото за мен, на фона на личния му живот, комизмът на Молиер е ужасяващ.

Щедростта на гения ми изглежда почти божествена и Ви поставям именно в благородното семейство на тези мними егоисти. Ах, ако бях открила сухота, пресметливост, амбиция там, където се възхищавам от най-обичните си душевни цветя, не можете да си представите колко дълго щях да страдам! Случвало ми се е веднъж вече да си направя погрешно сметката — тогава бях на шестнадесет години. А какво би станало с мен, ако разбера, на двадесетгодишна възраст, че славата е измамна, че този, който изразява в произведенията си толкова чувства, скрити в сърцето ми, не може да разбере това сърце, разкриващо се само за него? Сега ще Ви оставя да проникнете до дъното на душата ми. Бих казала на баща си: «Намерете си зет по ваш вкус. Отказвам се от собствената си воля, омъжете ме!» И този човек би могъл да бъде нотариус, банкер, скъперник, глупак, провинциалист, скучен като дъждовен ден, прост като квартален гласоподавател; би могъл да бъде фабрикант или някакъв добър и глуповат офицер, във всички случаи той би имал в мое лице най-примирената и най-внимателна слугиня.

Но какво ужасяващо и непрекъснато самоубийство би било това! Никога душата ми не би се разтворила под животворната светлина на любимо слънце! Нито една моя дума не би разкрила на баща ми, на майка ми, на децата ми, че се е самоунищожило съществото, което в момента разтърсва решетките на затвора си, чиито очи искрят, което лети с разперени крила към Вас, което кацва като Полихимния[3] в ъгъла на кабинета Ви, вдишва въздуха му и се оглежда с леко любопитство.

Понякога, в някоя прелестна утрин, щях да се разхождам из полето, където ме е водил съпругът ми, и тайно от изостаналите зад мен дечурлига щях да роня горчиви сълзи. Но пък щях да скътам в дъното на сърцето си и в някой ъгъл на шкафа си малкото съкровище на всички девойки, измамени от любовта, тези клети поетични души, обречени на мъчения от усмивки като Вашата!

Впрочем аз вярвам във Вас, приятелю. Тази вяра вкарва в правия път и най-налудничавите мисли на тайната ми амбиция. Дори на моменти, виждате колко съм откровена с Вас, ми се ще да сме стигнали до средата на романа, който започваме, до такава степен усещам твърдостта на чувствата си, силата на сърцето си, постоянството на разума си, до такава степен съм сигурна, че ще изпълнявам героично дълга, който сама си налагам, ако изобщо любовта може да се превърне в дълг!

Ако Ви е писано да ме последвате в чудесното убежище, в което ни виждам щастливи, ако познавахте плановете ми, щеше да Ви се изплъзне една ужасна фраза, съдържаща думата лудост, и може би щях да бъда жестоко наказана за това, че съм изпратила толкова поезия на един поет. Да, искам да бъда извор, неизчерпаем като красив пейзаж, през двадесетте години, които ни дава природата, за да блестим на този свят. Искам да прогоня пресищането с кокетство и изтънченост. Ще бъда смела за своя приятел, както жените са смели за обществото. Искам да разнообразя щастието, искам да вложа ум в нежността и лютивина във верността. Амбициозна съм и искам да убия предишните си съпернички, да прокудя всяка мъка, причинена Ви извън дома, чрез кротостта на съпругата, чрез гордата й самопожертвователност, искам през целия си живот да се грижа за гнездото си така, както птиците се грижат за своето в продължение на няколко само дни.

Тази огромна зестра принадлежи и трябва да бъде предложена на някой достоен мъж, преди да падне в тинята на вулгарните сделки. Намирате ли сега, че първото ми писмо е било грешка? Вятърът на тайнствена воля ме отнесе към Вас, така както бурята запраща розовия храст в клоните на царствена върба. А в писмото, което държа до сърцето си, Вие възкликнахте както прадядо Ви, преди да потегли на кръстоносен поход: «Такава е Волята Господна!»

Може би ще си кажете: тя е доста приказлива! А около мен всички казват: «Госпожицата е доста мълчалива!»

О. д’Ест-М.“

Тези писма са се сторили много оригинални на лицата, които благосклонно ги предоставиха на Човешката комедия. Но тяхното възхищение от двубоя между два духа, кръстосващи перата си, без да свалят от лицата си маската на най-строго инкогнито, би могло и да не се споделя от всички. От сто зрители осемдесет вероятно биха се уморили от тази битка. Уважението, което във всяка страна с конституционно правителство дължим на мнозинството, било то и само предполагаемо, ни кара да не включваме тук единадесетте други писма, разменени от Ернест и Модест през месец септември. Ако все пак мнозинството ги изиска, което ще бъде много ласкателно за нас, да се надяваме, че с негова помощ един ден ще можем да ги публикуваме.

Насърчени от един тъй нападателен ум и от едно тъй прелестно сърце, наистина героичните чувства на клетия личен секретар намериха широко поле за изява в писмата, които във въображението на читателя, отгатнал съзвучието на две свободни души, изглеждат може би по-хубави, отколкото са в действителност.

Ернест живееше вече само с тези нежни късчета хартия, така както скъперникът живее само с банкнотите. В същото време удоволствието, което изпитваше Модест да разбуни едно славно съществуване и въпреки разстоянието да се превърне в негово основание, се замени с дълбока любов.

Сърцето на Ернест допълваше славата на Каналис. Уви! Често са нужни двама мъже, за да се направи един съвършен любовник, както в литературата се създава един герой, като се използуват особеностите на няколко сродни характера. Колко ли пъти жените са казвали след интимен разговор в някой салон: „Този отговаря на идеала на душата ми, а чувствувам, че обичам онзи, който е мечтата на сетивата ми!“

Последното писмо, написано от Модест, което прилагаме по-долу, ни показва Острова на фазаните[4], към който лъкатушните извивки на тази кореспонденция водеха двамата влюбени.

XXIII

До господин Дьо Каналис

 

„Елате в неделя в Хавър. Влезте в черквата и след службата в един часа я обиколете един-два пъти, после излезте, без да казвате нищо на никого, без да задавате въпроси на когото и да било. Носете бяла роза на петлицата си.

След това се върнете в Париж и ще намерите там отговора ми.

Този отговор няма да бъде такъв, какъвто очаквате, защото, както вече Ви казах, бъдещето още не ми принадлежи… Но нима няма да бъда наистина луда, ако Ви кажа «да», без да съм Ви видяла! След като Ви видя, мога да кажа и «не», без да Ви нараня, тъй като съм сигурна, че няма да ме познаете.“

Бележки

[1] Анселм — герой от комедията на Молиер «Скъперникът». Тип на зрял и благоразумен човек.

[2] Кювие, Жорж (1769–1832) — френски зоолог и палеонтолог, създател на сравнителната анатомия и палеонтологията.

[3] Полихимния — една от деветте музи, покровителка на химните, на пантомимата и на поезията.

[4] Острова на фазаните — остров на река Бидасоа, разделяща Франция от Испания, на който бил подписан Пиренейският мирен договор, сложил край на дългогодишната Френско-испанска война (1635–1659).