Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Modeste Mignon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Иван Пешев
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2021)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Мария Коева; Росица Ташева; Лилия Сталева; Любов Драганова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1983

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Лилия Сталева; Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Здравка Букова; Грета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7489

История

  1. — Добавяне

Петдесет и девета глава
Бюча се проявява като измамник

Щяха да обядват и, разбира се, поетът покани Бюча на масата. Бюча бе останал именно с намерението да бъде поканен, ако е нужно, от Ла Бриер, защото бе видял по изражението на Жермен, че една от хитрините, които бе обещал на Модест, е успяла.

— Господинът направи добре, че задържа писаря на господин Латурнел — каза Жермен на ухото на Каналис.

След едно намигване на слугата Жермен и Каналис отидоха в салона.

— Тази сутрин, господине, ходих да гледам как ловят риба с един собственик на лодка, който онзи ден ми предложи да го придружа.

Жермен не си призна, че всъщност бе проявил лошия вкус да играе билярд в едно хавърско кафене, където Бюча бе изпратил свои приятели, за да го подработят.

— Добре де — каза Каналис, — карай по същество и бързо.

— Господин барон, чух един разговор за господин Миньон, който насърчих доколкото можах, тъй като никой не ме познаваше. Господин барон, според слуха, който се носи из пристанището, вие сте се хванали в клопката. Богатството на госпожица Дьо Ла Басти е скромно като името й. Корабът, с който е пристигнал бащата, не е негов, а на китайски търговци, с които той трябва да се съобразява. По този повод за честта на полковника се приказват не много ласкателни неща. Разбрах, че вие и господин херцогът си оспорвате госпожица Дьо Ла Басти, и затова си позволявам да ви предупредя. Тъй като от двама ви по-добре е негова милост да я лапне… На връщане минах през пристанището, завъртях се около театъра, където се разхождат търговците, и смело се смесих с тях. Като видяха добре облечен човек, тези хора веднага започнаха да говорят за Хавър. Аз постепенно ги насочих към полковник Миньон и те до такава степен потвърдиха чутото от рибарите, че щях да съм лош слуга, ако си бях замълчал. Затова оставих господина сам да се облече и да стане…

— Ами сега? — възкликна Каналис, който така се беше оплел, че вече не можеше да се отрече от обещанията си пред Модест.

— Господинът познава моята привързаност — каза Жермен, виждайки, че поетът е като поразен от мълния — и няма да се учуди, ако му дам един съвет. Напийте писаря и той всичко ще си каже. Ако не се разприказва на втората бутилка шампанско, ще се разприказва на третата. Би било странно, ако господинът, който един ден неминуемо ще стане посланик, както е казала госпожа херцогинята на Филоксен, не успее да се справи с един хавърски писар.

В този миг Бюча, тайният организатор на риболова, приканваше референта да не издава защо е ходил в Париж и да не му се бърка по време на обяда. Писарят бе използувал една неизгодна за Шарл Миньон реакция на хавърчани. Ето причината й.

Господин граф Дьо Ла Басти напълно пренебрегна някогашните си приятели, които по време на отсъствието му бяха забравили жена му и децата му. Като научиха, че във вила Миньон ще има голяма вечеря, всеки от тях мислеше, че ще присъствува и очакваше да получи покана. Но когато се узна, че единствените гости ще бъдат Гобенхайм, семейство Латурнел, херцогът и двамата парижани, всички заприказваха един през друг за горделивостта на търговеца. Тогава именно забелязаха, че той не се среща с никого, че не слиза в Хавър и отдадоха всичко това на презрението му, за което Хавър си отмъсти, като постави под съмнение богатството му.

От дума на дума се разбра, че сумата необходима за откупуването на вилата от Вилкен, била дадена от Дюме. Това обстоятелство позволи на най-ожесточените клеветници да предположат, че Шарл бе доверил на абсолютно предания Дюме пари, които предполагаемите му съдружници от Кантон биха му оспорвали.

Неясните обяснения на Шарл, който все още не искаше да разкрие размерите на богатството си, и съвсем ясните обяснения на прислужниците му, на които той позволи да говорят, придаваха известна правдоподобност на просташките басни, в които всеки повярва, подчинявайки се на духа на отрицание, свойствен на отношенията между търговци. Колкото местният патриотизъм бе хвалил огромното състояние на един от основателите на Хавър, толкова провинциалната завист го омаловажи.

Писарят, комуто рибарите дължаха не една услуга, ги помоли да пазят тайна и да кажат каквото трябва. Всичко бе добре изпълнено. Собственикът на лодката каза на Жермен, че един негов братовчед моряк е пристигнал от Марсилия, уволнен вследствие на продажбата на брига, с който е пристигнал полковникът. Бригът се продаваше от някой си Кастаню, а товарът струваше според братовчеда не повече от триста-четиристотин хиляди франка.

— Жермен — каза Каналис на камериера си, който бе тръгнал да излиза, — ще ни поднесеш шампанско и бордо. Членът на нормандското сдружение на писарите трябва да запомни гостоприемството на поета… И освен това той е остроумен поне колкото Фигаро — каза Каналис и постави ръка на рамото на джуджето. — Тази вестникарска духовитост трябва да избликне и да стане на пяна като шампанското. И ние няма да се откажем, нали, Ернест? Има поне две години, откакто не съм се напивал — продължи той, като погледна Ла Бриер.

— С вино ли? Възможно е — отговори писарят. — Вие се напивате всеки ден от собствената си личност! Пиете направо от бутилката, ако става дума за похвали! Ах, вие сте красив, вие сте поет, вие сте приживе прочут, умението да водите разговор е на висотата на гения ви и се харесвате на всички жени, дори на жената на шефа. Обичан от най-красивата султанка Валиде, която съм виждал (а аз съм виждал само нея), ако искате, можете да се ожените за госпожица Дьо Ла Басти. Само като спомена настоящето ви, без да броя бъдещето с хубавата титла, която ще получите, с перството, с посланичеството, и се напивам. Като хората, които бутилират чуждо вино.

— Целият този обществен блясък — каза Каналис — не представлява нищо без богатството, което му придава стойност! Да говорим като мъже. Красивите чувства са нещо очарователно, когато са изразени в рима…

— И когато полза от тях има — каза писарят и направи многозначителен жест.

— Но вие, господин съставител на договори — продължи поетът, като се усмихна на забележката, — вие знаете не по-зле от мен, че красота се римува с беднота.

Бюча се развихри по време на обяда, като така добре изигра ролята на Тригоден от „Къщата се разиграва на лотария“[1], че Ернест се уплаши: той не познаваше езика на канторите, който не е по-различен от езика на работилниците.

Писарят разказа скандалната хроника на Хавър, историята на натрупаните богатства, любовните интриги и престъпленията, извършени под прикритието на наказателния кодекс, нещо, което в Нормандия наричат да излезеш сух от водата. Бюча не пощади никого. Красноречието му растеше с потоците вино, които преминаваха през гърлото му като пороен дъжд през капчук.

— Знаеш ли, Ла Бриер — каза Каналис, докато наливаше вино на Бюча, — че от този юнак ще стане чудесен секретар в посолство?

— Способен да измести шефа си! — каза джуджето и отправи към Каналис арогантен и размит от разлепеното шампанско поглед. — У мен има твърде малко признателност и твърде много интригантски дух, за да не ви се кача на главата. Поет, който носи недоносче! Има такива случаи, и то доста чести… в издателската дейност. Хайде сега, не ме гледайте като гълтач на саби. Ех, гениални ми поете, вие сте интелигентен човек, добре знаете, че признателността е глупашка дума, която съществува в речниците, но не и в човешкото сърце. Признателността има стойност само в една определена къща, която писмено признава, че е получила заложената от вас вещ, само че това признание няма нищо общо с признателността към Аполон и Музите, на които са посветени Парнас и Пинд. Смятате ли, че дължа признателност на жената на шефа, загдето ме е отгледала, след като Хавър й се е издължил с уважение, с думи, с възхищение, с най-ценната монета? Не признавам доброто, от което печели самолюбието. Хората търгуват с услугите, които си правят взаимно, и думата признателност означава просто дължимия остатък, нищо повече. Що се отнася до интригата, тя е божеството, на което се кланям. Как? — каза той при един жест на Каналис. — Нима не се възхищавате от способността, която позволява на гъвкавия ум да надделее над гениалния ум, която изисква непрекъснато наблюдение на пороците, на слабостите на хората, които ни превъзхождат, и предполага точно да можем да определяме нашия час? Попитайте дипломатите дали най-хубавият успех не е победата на хитростта над силата. Ако бях ваш секретар, господин барон, скоро щяхте да станете министър-председател, защото това щеше да бъде в мой интерес! Искате ли да ви покажа дарбичките си в това отношение? Чуйте ме тогава. Вие обожавате госпожица Модест и сте напълно прав. Уважавам това дете, тя е истинска парижанка. Тук-таме и из провинцията растат парижанки! Нашата Модест е от този тип жени, които могат да издигнат мъжа. Има у нея нещо такова… — каза той и завъртя китката си във въздуха. — Имате страшен конкурент, херцога. Какво ще кажете, ако го накарам да напусне Хавър в срок от три дни?

— Дайте да довършим бутилката — каза поетът и напълни чашата на Бюча.

— Ще ме напиете! — каза писарят и изгълта деветата чаша шампанско. — Имате ли легло да поспя един час? Шефът ми не пие, глупакът му с глупак, госпожа Латурнел също. И единият, и другата са достатъчно проклети, за да ме наругаят и твърдо ще държат на правотата си, а аз няма твърдо да се държа на краката си. Освен това имам да попълвам актове! — След това, като се върна на стара тема без никакъв преход, както е присъщо на пияните, Бюча възкликна: — Каква памет само! Равна е на признателността ми.

— Бюча — извика поетът, — противоречиш си, преди малко каза, че си непризнателен.

— Нищо подобно — отговори писарят. — Да забравиш, почти винаги значи да си спомняш! Ха да ви видя! От мен ще излезе страшен секретар…

— И какво ще направиш, за да отстраниш херцога? — каза Каналис, доволен, че разговорът сам се насочва, накъдето той иска.

— Не е ваша работа! — каза писарят и силно изхълца. Бюча изгледа последователно Жермен, Ла Бриер и Каналис, като въртеше глава, както правят хората, които усещат, че се напиват, и затова искат да знаят дали ги уважават достатъчно. Защото самолюбието е единственото чувство, което изплува на повърхността в корабокрушението на пиянството.

— Хей, поете, голям майтапчия сте вие! Май ме вземате за някой ваш читател, вие, който изпращате приятеля си в Париж да събира сведения за фирмата Миньон… Аз се будалкам, ти се будалкаш, ние се будалкаме… Добре, добре! Направете ми честта да ми повярвате, че съм достатъчно пресметлив, за да проявя тази съвестност, която се изисква от професията ми. Като главен писар на метр Латурнел сърцето ми е кутия, заключена с катинар. Устата ми не издава нито един документ, свързан с клиентите ми. Знам всичко и не знам нищо. Пък и освен това страстта ми е известна. Обичам Модест, тя ми е ученичка и трябва да сключи сполучлив брак. Ако е нужно, ще оплета херцога. Но вие се жените…

— Жермен, донеси кафе и ликьор — каза Каналис.

— Ликьор? — повтори Бюча и вдигна ръка като лицемерна девственица, решена да устои на някоя малка съблазън. — Ах, горките ми актове! Между тях има и един брачен договор. Знаете ли, помощник-писарят е глупав като брачно предимство и е способен така да обърка клаузите, че да посегне на неотнимаемата собственост на бъдещата съпруга. Мисли се за хубавец, защото е висок пет стъпки и шест пръста… тъпак такъв…

— Заповядайте, това е чаен ликьор от колониите — каза Каналис. — Госпожица Модест се съветва с вас, нали?

— Съветва се…

— Кажете ми тогава, смятате ли, че ме обича? — попита поетът.

— М-да, повече от херцога! — отговори джуджето, като се отърси от вцепенението, което чудесно играеше. — Обича ви заради вашата безкористност. Разправяше ми, че за вас е способна на най-големи жертви, да се лишава от дрехи, да харчи само хиляда екю годишно, да ви докаже с целия си живот, че сте направили отлична сделка, оженвайки се за нея, а тя е страшно (хлъц!) честна, ами да, и образована, всичко знае това момиче!

— И има триста хиляди франка — каза Каналис.

— А да, има такова нещо — продължи писарят с ентусиазъм. — Татко Миньон… Знаете ли, той е голямо миньонче (затова го уважавам). Ще се лиши от всичко, за да осигури дъщеря си. Този полковник е научен от вашата Реставрация, (хлъц!) да се задоволява с половин заплата. Ще бъде направо щастлив да живее с Дюме в Хавър от някоя и друга дребна сделчица и положително ще даде триста хиляди на малката. Но да; не забравяме Дюме, който е обещал богатството си на Модест. Трябва да знаете, че Дюме е бретонец и произходът му е гаранция, че няма да се отметне, а богатството му няма да е по-малко от богатството на шефа му. И понеже и двамата ме слушат, поне колкото вас, въпреки че пред тях не говоря толкова много, нито толкова добре, аз им казах: „Прекалено залагате на вилата. Ако Вилкен ви я остави, ще имате двеста хиляди франка, които няма да ви носят нищо. Ще останат, значи, само сто хиляди оборотни… според мен това не стига.“ Сега в момента полковникът и Дюме разговарят по въпроса. Повярвайте ми, Модест е богата. Хората от пристанището разпространяват из града разни глупости, защото завиждат. Че кой друг в окръга има подобна зестра? — каза Бюча и разпери пръстите си, за да брои. — Двеста или триста хиляди франка в наличност, първо! — каза той, сви палеца на лявата си ръка и го докосна до показалеца на дясната. — Вила Миньон, второ! — продължи той и прегъна левия си показалец. — И трето, състоянието на Дюме! — прибави той и сви средния си пръст. — Да не говорим, че малката Модест ще има шестстотин хиляди франка, щом двамата военни отидат да поискат паролата от Предвечния Отец.

От тази наивна и груба изповед, по време на която бяха обърнати много чашки, Бюча се напиваше все повече, а Каналис все повече изтрезняваше. За писаря, млад човек от провинцията, подобно богатство естествено изглеждаше колосално. Той отпусна главата си върху дланта на дясната си ръка и величествено облегнат на масата, започна да си говори сам, примигвайки с очи.

— Както вървят нещата с Кодекса, който ограбва богатствата със закона за наследствата, след двадесет години една наследница на един милион ще бъде нещо толкова рядко, колкото и един безкористен лихвар. Ще кажете, че Модест като нищо ще изяде дванадесет хиляди годишно, колкото е лихвата на зестрата й. Но тя е миличка… миличка… миличка. Тя е, знаете ли какво? На един поет му трябват образи! Тя е невестулка, умна като маймунка.

— А какво ми разправяше ти? — тихо възкликна Каналис, като се обърна към Ла Бриер. — Че имала шест милиона?

— Приятелю — каза Ернест, — позволи ми да ти кажа, че трябваше да мълча, заклел съм се и може би и това не трябваше…

— На кого си се заклел?

— На господин Миньон.

— Как? Ернест, ти, който знаеш колко са ми нужни пари…

Бюча похъркваше.

— … Ти, който знаеш положението ми и всичко, което ще загубя на улица Гренел, ако се оженя, ти най-спокойно ме оставяш да хлътна! — каза пребледнелият Каналис. — Нали сме приятели, а в нашето приятелство, драги, има един договор, сключен преди този, който е поискал от теб хитрият провансалец…

— Драги мой — каза Ернест, — прекалено много обичам Модест, за да…

— Глупак! Отстъпвам ти я — извика поетът. — Сега можеш да нарушиш клетвата си.

— Заклеваш ли ми се, даваш ли ми честната си дума да забравиш това, което ще ти кажа, да се държиш с мен, сякаш нищо не съм ти казал, каквото и да се случи?

— Кълна се в паметта на майка си.

— Добре тогава. В Париж господин Миньон ми каза, че той далеч не притежава огромното богатство, за което ми разправяха у Монжено. Намерението на полковника е да даде на дъщеря си двеста хиляди франка. Мелхиор, дали бащата не ми се доверяваше, дали беше искрен, не е моя работа. Ако благоволи да ме избере, и без зестра Модест ще бъде моя жена.

— Тази надута педантка! Толкова образована, че страх да те хване! Тази жена, която всичко е чела, която всичко знае… на теория — възкликна Каналис, прекъсвайки Ла Бриер, който понечи да каже нещо, — това разглезено дете, закърмено с разкош и отбито едва преди пет години! Ах, бедни ми приятелю, размисли добре.

— Ода и кодекс! — каза Бюча, който се събуди. — Вие се занимавате с оди, а аз с кодекси. А кодекс идва от кода, опашка. Разликата между нас е само в буквата „К“. Вие ме нагостихте и аз ви обичам. Не позволявайте да ви оставят на опашката! Ето, един добър съвет струва колкото виното и чаения ви ликьор. Татко Миньон е сладък човек, като ликьора ви, най-сладкият от почтените хора. Вземете един кон — той сега е с дъщеря си на езда, — идете при него и най-искрено му заговорете за зестрата. Той ще ви каже всичко и тогава ще сте наясно. Това е толкова вярно, колкото и това, че съм пиян и че вие сте велик човек. Но ние ще напуснем Хавър заедно, нали? Ще ви бъда секретар, след като този хлапак тука, който ме мисли за пиян и ми се подиграва, ви напуска. Хайде! Оставете го да се ожени за момичето.

Каналис стана, за да отиде да се облече.

— Нито дума повече, той ще се погуби — каза отчетливо на Ла Бриер Бюча, студен като Гобенхайм, след като направи на Каналис знак, присъщ на парижките хлапета. — Сбогом, господарю мой — развика се писарят, — може ли да отида де се избълвам в беседката на госпожа Амори?

— Чувствувайте се като у дома си — отговори поетът. Съпровождан от подигравките на тримата слуги на Каналис, писарят се отправи към беседката, като минаваше през лехите и цветните сандъчета с упоритата грация на насекомите, които описват безкрайни зигзаги, опитвайки се да излязат през затворен прозорец.

Щом се изкачи в беседката и се увери, че слугите са се прибрали, той седна на боядисаната дървена пейка и се отдаде на радостта от победата си. Беше изиграл един човек, който го превъзхождаше. Беше успял да го накара ако не да свали маската си, то поне да развърже връзките й и сега се смееше като автор на собствената си пиеса, т.е. със съзнанието за огромната стойност на vis comica[2].

— Мъжете са като пумпали, трябва само да знаеш как да ги завъртиш! — извика той. — Аз самият няма ли да припадна, ако някой ми каже: госпожица Модест падна от коня и си счупи крака!

Бележки

[1] „Къщата се разиграва на лотария“ — комедия от френските драматурзи Луи-Франсоа Пикар и Жан-Батист Раде.

[2] Vis comica (лат.) — силата на комедията.