Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (17)

Седемнадесета глава
Идете, че пишете на прочути поети!

Двамата приятели току-що бяха обядвали и приказваха в кабинета на поета, който по това време живееше в партерен апартамент с изглед към градина, в сграда, разположена в дъното на двор.

— О! — възкликна Каналис. — Хубаво й казвах оня ден на госпожа Шолийо, че трябва да пусна някое ново стихотворение. Очевидно възхищението спада, защото от известно време насам за пръв път получавам анонимно писмо…

— Някоя непозната ли? — попита Ла Бриер.

— Непозната ами! Някоя си Д’Ест, и то от Хавър! Това, разбира се, е измислено име.

И Каналис подаде писмото на Ла Бриер.

Така тази поема, тази прикрита възторженост, самото сърце на Модест бе подхвърлено с безгрижния жест на самовлюбен глупак.

— Хубаво е! — възкликна референтът. — Хубаво е да привличаш така най-целомъдрените чувства, да накараш една бедна жена да престъпи навиците, които й предписват възпитанието, природата, обществото, да пренебрегне условностите… Каква привилегия има геният! Писмо като това, което държа, написано от девойка, истинска девойка, без задна мисъл, с въодушевление…

— Е и? — каза Каналис.

— Е и! Дори ако човек е страдал колкото Тасо, би трябвало да се почувствува възнаграден — извика Ла Бриер.

— Казваш си това при първото писмо, драги мой, и при второто — каза Каналис. — Но при тридесетото!… А когато откриеш, че младата ентусиастка е доста обиграна! Когато в края на блестящия си път възторженият поет завари някоя стара англичанка, седнала на километричен камък да му подава ръка! Когато пощенският ангел се преобрази в някое нещастно грозновато момиче, което си търси мъж! О, тогава страстите се уталожват.

— Почвам да си мисля — усмихна се Ла Бриер, — че в славата има нещо отровно, като в някои прекрасни наглед цветя.

— И освен това, приятелю — подзе Каналис, — всички тези жени, дори когато са искрени, имат идеал, на който рядко отговаряш. Те не си казват, че поетът е доста суетен човек, за какъвто минавам аз например; те въобще не си представят що за човек може да е той, вечно изтормозен от трескаво вълнение, което го прави неприятен, изменчив; те искат от него винаги да е велик, винаги да е красив; не им идва наум, че талантът е болест, че Натан живее с Флорин, че Д’Артес е прекалено дебел, че Жозеф Бридо е прекалено мършав, че Беранже е принуден да ходи пеша, че и техният бог може да има хрема. Хора като Люсиен дьо Рюбампре, поет и красавец, се срещат не по-често от птицата Феникс. Защо човек сам да си търси язвителни комплименти и да се остави да го облеят със студения душ, който блика от смаяния поглед на жена, загубила илюзиите си?

— В такъв случай — каза Ла Бриер — истинският поет трябва да се укрие като Господ в центъра на селенията си и да общува само със своите творения…

— А, не, тогава славата би струвала твърде скъпо — отговори Каналис. — Животът си има и добрите страни. Ето например — продължи той, поемайки чаша чай, — когато благородна и красива жена обича поет, тя не се крие нито зад кулисите, нито в партерните ложи, както би направила някоя херцогиня, влюбена в актьор. Тя се чувствува достатъчно силна, достатъчно закриляна от красотата си, от богатството си, от името си, за да заяви като в епическите поеми: Аз съм нимфата Калипсо, любовница на Телемах. Към измама прибягват дребните души. От известно време вече не отговарям на анонимните писма…

— О, колко бих обичал жената, обърнала се към мен по този начин! — извика Ла Бриер, сдържайки сълзите си. — Бих могъл да ви отговоря, драги Каналис, че не бедните девойки се изкачват до знаменитите мъже — те са твърде недоверчиви, твърде суетни, твърде боязливи! — а звездите…

— А принцесите — разсмя се Каналис — слизат до тях. Драги мой, това се случва един път на сто години. Такава любов прилича на цветето, което цъфти веднъж на столетие… Младите, богати и красиви принцеси са твърде заети; като всички редки растения, те са заобиколени от ограда от глупаци, от добре възпитани и кухи като тръстика царедворци! Мечтата ми, уви, моята кристална мечта, извезана — и то колко ревностно! — с гирлянди от цветята на родния Корез, отдавна стана на парчета в краката ми… Но да оставим това. Не, не, анонимните писма винаги просят нещо! Пък и какви изисквания! Отговори й на тази особа с убеждението, че е млада и красива, и ще видиш! Само с това ще трябва да се занимаваш. Човек не може да обича всички жени. Аполон, поне Аполон Белведерски, е всъщност едно охтичаво конте, което трябва да щади здравето си.

— Но когато едно същество ви се представя по този начин, оправданието му може би е увереността, че ще затъмни по нежност, по красота и най-обожаваната любовница — каза Ла Бриер. — В такъв случай малко любопитство би…

— О, Ернест! — отговори Каналис. — Ти си твърде млад. Ще ми позволиш да си остана при хубавата херцогиня, която ми е предостатъчна.

— Прав си, прекалено си прав — каза Ернест.

Все пак младият секретар прочете и препрочете писмото на Модест, опитвайки се да отгатне скрития му смисъл.

— Но тя никак не те превъзнася, не ти приписва гений, просто се обръща към сърцето ти — каза той на Каналис. — Този дъх на скромност и договорът, който предлага, биха ме изкушили…

— Подпиши го тогава, отговори й, изживей приключението докрай, това е жалкото възнаграждение, което мога да ти дам — усмихна се Каналис. — Да те видя след три месеца, ако всичко това трае три месеца…

След четири дни Модест държеше в ръка следното писмо, написано на хубава хартия и поставено в луксозен плик, върху който бе сложен печат с герба на Каналис.