Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (68)

Шестдесет и осма глава
Хитростта на девойката

Всички жени вдигнаха очи и изгледаха последователно херцогинята, която тихо разговаряше с Каналис пред тъкачния стан, и тази доста невъзпитана девойка, позволяваща си да безпокои двама любовници в момент на кавга, нещо, което не се прави в никое общество.

Диан дьо Мофриньоз поклати глава, сякаш казваше: „Детето е в правото си!“

Накрая дванадесетте жени се усмихнаха една на друга, защото всяка от тях завиждаше на тази петдесет и шест годишна жена, все още достатъчно красива, за да може да черпи в общата съкровищница и да си присвоява частта на по-младите.

Мелхиор погледна към Модест с трескаво нетърпение и направи жест на господар към слуга, докато херцогинята наведе глава с движение на лъвица, обезпокоена по време на обяда си. Но впитите й в канавата очи хвърляха почти червени пламъци върху поета, а язвителните й забележки, в които всяка дума съдържаше тройна обида, късаха сърцето му.

— Господин Мелхиор! — повтори Модест с глас, който имаше право да бъде чут.

— Какво, госпожице? — попита поетът.

Принуден да се надигне от мястото си, той спря насред път между стана, поставен до един прозорец, и камината, до която Модест бе седнала на канапето до херцогиня Дьо Верньой.

Какви само раздиращи мисли минаха през главата на амбициозния поет под втренчения поглед на Елеонор! Ако се подчинеше на Модест, всичко щеше да бъде безвъзвратно приключено между поета и покровителката му. Ако не обърнеше внимание на девойката, Каналис щеше да признае зависимостта си и да унищожи ползата, която можеха да му донесат извършените за двадесет и пет дни подлости, да не говорим, че щеше да наруши най-простите закони на елементарната учтивост. Колкото по-абсурдно бе искането й, толкова по-властно държеше на него херцогинята.

Поради красотата и богатството на Модест, от една страна, и влиянието и правата на Елеонор, от друга, разминаването между човека и честта му изглеждаше толкова страшно, колкото опасността, на която се излага матадорът на арената. Човек изпитва вълнения като тези, от които Каналис можеше да получи разрив на сърцето, само пред зеленото сукно, където разорението или забогатяването му се решават за пет минути.

— Госпожица Д’Ерувил толкова бързо ме изведе от каляската — каза Модест на Каналис, — че забравих там кърпичката си…

Каналис потрепери.

— А пък в кърпичката съм си завързала ключа от портфейла — продължи Модест въпреки нетърпението на поета, — който съдържа част от важно писмо. Имайте добрината, Мелхиор, да наредите да ми я донесат…

Пребледнелият Каналис не се колеба повече между еднакво раздразнените ангел и тигър. Тигърът му се стори по-малко опасен. Затова щеше вече да предприеме нещо, когато видя Ла Бриер да се появява на вратата на салона като паднал от небето архангел Михаил.

— А, Ернест, госпожица Дьо Ла Басти има нужда от теб — каза поетът и бързо се върна на стола си до стана.

Ернест изтича до Модест, без да поздрави никого. Той виждаше само нея и след като, видимо щастлив, изслуша поръчката й, се втурна вън от салона, отнасяйки тайното одобрение на всички жени.

— Ама че занаят за един поет! — каза Модест на Елен, като посочи ковьора, който херцогинята яростно тъчеше.

— Ако й проговориш, ако я погледнеш само веднъж, всичко е свършено завинаги — тихо говореше на Мелхиор Елеонор, която не бе задоволена от Ернестовото mezzo termine^[1]. И внимавай! Когато мен ме няма, други очи ще те наблюдават.