Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (16)

Шестнадесета глава
Какво представлява личният секретар

Като стана съветник, Каналис изпита нужда от секретар, от приятел, който да го замества при случай, да му урежда нещата с издателите, да поддържа славата му във вестниците, при нужда да му помага в политиката, с други думи, да бъде грешната му душа.

Много известни хора на науката, изкуството, литературата си имат в Париж един или двама шлейфоносци, някой гвардейски капитан или камерхер, вид адютанти, които живеят с отразената светлина на своето слънце, изпълняват деликатни поръчения, злепоставят се при нужда, работят в подножието на идола си, без да са му слуги, но и без да са му равни, дръзко му правят реклама, винаги са на предната линия, прикриват отстъплението му, занимават се с работите му и са му предани, докато им траят илюзиите или докато си задоволят желанията.

Някои от тях намират, че техният човек е малко неблагодарен, други се смятат за експлоатирани, трети се уморяват от този занаят и твърде малко от тях се задоволяват от сладкото равенство в чувствата — единствената ценност, която трябва да се търси в близостта на издигнатите мъже и с която се задоволяваше Али, когото Мохамед възкачи до себе си. Заблудени от самолюбието си, много от тях се имат за толкова способни, колкото и човекът, комуто служат. Предаността е рядка, особено безвъзмездната, безнадеждната преданост, такава, каквато си я представяше Модест.

И все пак намират се и мъже като Меневал^[1], и то повече в Париж, отколкото където и да е другаде, които обичат да живеят в сянка, да работят спокойно, заблудени бенедиктинци, на които нашето общество не може да предложи манастир. Тези смели агнеци носят в действията си и в личния си живот поезията, изразявана от писателите. Те са поети по сърце, по самотните си съзерцания, по нежността си, така както други са поети на хартията, върху която пишат, използувайки ума си и продавайки стиховете си — по еди-колко си на ред! — като лорд Байрон, като всички, които, уви, по вина на властта живеят от мастилото си, съвременната вода на Хипокренския извор^[2].

Привлечен от славата на Каналис, от очертаващото се бъдеще на този, както се твърдеше, политически ум, и посъветван от госпожа Д’Еспар, която по този начин услужи на херцогиня Дьо Шолийо, един млад референт от Сметната палата стана доброволен секретар на поета, който започна да го ухажва, както спекулантът ухажва първия си вложител.

Началото на тази близост доста приличаше на приятелство. Младият човек имаше вече известен стаж при един от министрите, свалени през 1827 година, който се беше погрижил да го назначи в Сметната палата. Ернест дьо Ла Бриер, двадесет и седем годишен, носител на ордена на Почетния легион, без друго богатство освен заплатата си, беше изпечен в работата си и знаеше много след четирите години, прекарани в кабинета на министерството. Бе кротък, мил, със сърце целомъдрено и изпълнено с благородни чувства и не му беше по душа да изпъква. Обичаше страната си, искаше да принася полза, но блясъкът го заслепяваше. Ако можеше да избира, мястото на секретар на Наполеон по би му подхождало, отколкото министърпредседателският пост.

Ернест стана приятел на Каналис и му свърши много работа. Но за година и половина той узна колко суха бе тази тъй поетична в литературата душа.

Народната пословица „Дрехите не правят човека“ е особено приложима към литературата. Талантът и характерът са извънредно рядко в съгласие. Способностите още не са човекът. Това разминаване, чиито явления ни учудват, идва от една неразгадана и може би неразгадаема тайна. Мозъкът и неговите плодове — защото в изкуството човешката ръка е продължение на мозъка — образуват един обособен свят, който процъфтява под черепа, напълно независим от чувствата, от това, което наричат граждански, семейни и лични добродетели. Разбира се, не трябва да се абсолютизира. Нищо в човека не е абсолютно. Сигурно е, че развратникът ще разпилее таланта си, че пияницата ще го похарчи в пиршествата си и че, от друга страна, добродетелният човек няма да стане талантлив благодарение на разумния си и хигиеничен живот. В същото време е почти доказано, че Вергилий, художникът на любовта, никога не е обичал някоя Дидона и че високомерието на Русо, този образец на гражданин, би стигнало за цяла една аристокрация. Но пък Микеланджело и Рафаело щастливо са съчетавали гения, формата и характера.

По отношение на морала талантът у мъжете е горе-долу това, което е красотата у жените — обещание. Двойно трябва да се възхищаваме от мъжа, у когото по съвършенство сърцето и характерът се равняват на таланта. Като откри под поетичната обвивка един амбициозен егоист — най-лошата порода егоисти, защото има и приятни, — Ернест изпита някакво неудобство да го напусне. Почтените души не късат лесно връзките си, особено тези, които доброволно са завързали.

Така че, докато писмото на Модест пътуваше по пощата, секретарят си живееше в разбирателство с поета, само че в разбирателство, изискващо непрекъснати жертви. Ла Бриер отдаваше дължимото на Каналис за това, че беше искрен с него. Впрочем у този човек, когото приживе ще смятат за велик и ще чествуват както някога Мармонтел^[3], недостатъците са опаката страна на блестящи качества. Например без суетата си, без предвзетостта си той никога не би притежавал звучната дикция, необходима за съвременния политически живот. Сухотата му го прави принципен, лоялен, а склонността му да се самоизтъква — великодушен. Резултатите са от полза за обществото, мотивите засягат само Бога. Когато обаче писмото на Модест пристигна, Ернест вече не се заблуждаваше по отношение на Каналис.