Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (36)

Тридесет и шеста глава
Нещата се усложняват

В това време и в Хавър се случиха някои малки събития, които щяха да накарат Модест да забрави безпокойството си.

Дюме беше отишъл рано в града и бързо бе научил, че никакъв архитект не бе пристигал предишния ден. Вбесен от лъжата на Бюча, разкриваща съучастничество, за което трябваше да му поиска сметка, той бързо отиде от кметството у семейство Латурнел.

— Къде е иженарицаемият Бюча? — попита той приятеля си, след като не намери писаря в кантората.

— Бюча, драги мой, замина за Париж. Рано сутринта срещнал на пристанището един моряк, който му казал, че баща му, шведският моряк, е богат човек. Изглежда, че бащата на Бюча е ходил в Индия, служил е при някакъв махараджа и сега е в Париж…

— Приказки! Лъжи! Комедия! О, ще го намеря аз този проклет гърбушко, специално отивам в Париж за това! — извика Дюме. — Бюча ни мами! Той знае нещо за Модест и нищо не ни е казал. Само ако е замесен в нещо! Никога няма да стане нотариус, ще го върна на майка му, ще го навра отново в калта, ще го…

— Хайде стига, приятелю. Да не съдим прибързано — отвърна Латурнел, уплашен от раздразнението на Дюме.

След като обясни на какво се основаваха съмненията му, Дюме помоли госпожа Латурнел да прави компания на Модест в Колибата, докато го няма.

— Ще намерите полковника в Париж — каза нотариусът. — За разписанието на корабите търговският вестник съобщава тази сутрин в рубриката за Марсилия… Ето вижте — каза той и показа страницата. — „“Бетина-Миньон", с капитан Миньон, пристигнал на 6 октомври." А днес сме седемнадесети. Цял Хавър знае вече, че шефът се е завърнал.

Дюме помоли Гобенхайм да го освободи и веднага отиде в Колибата. Когато влезе, Модест току-що бе запечатала писмото до баща си и писмото до Каналис Като се изключи адресът, двете писма бяха с еднакви пликове и с еднакъв обем. Модест мислеше, че е поставила писмото за баща си върху писмото за Мелхиор, но всъщност бе направила обратното.

Поради тази грешка, толкова честа във всекидневния живот, майка й и Дюме разкриха тайната й. Поручикът говореше разгорещено на госпожа Миньон в гостната, като й доверяваше новите си страхове, породени от двуличието на Модест и от съучастничеството на Бюча.

— Ами да, госпожо — казваше той, — змия сме държали в пазвата си. В такива човечета явно няма място за душа!

Модест сложи в джоба на престилката си плика за баща си, като мислеше, че прибира плика, предназначен за любимия й, и слезе в гостната с писмото до Каналис в ръка. Тя чу Дюме да говори за незабавното си заминаване за Париж.

— Какво имате против клетото ми тайнствено джудже и защо викате? — каза Модест, показвайки се на вратата на гостната.

— Бюча, госпожице, замина тази сутрин за Париж и вие сигурно знаете защо! За да интригантствува с онова мнимо архитектче с жълтата жилетка, което още не е пристигнало за нещастие на лъжливия гърбушко.

Модест се вцепени. Тя разбра, че джуджето е отишло да проучва нравите на Каналис, побледня и се отпусна на стола.

— Ще го хвана аз, ще го намеря — каза Дюме и протегна ръка. — Това сигурно е писмото за баща ви. Ще го изпратя до Монжено, само дано не се разминем с полковника по пътя!

Модест даде писмото. Дребничкият Дюме, който четеше без очила, машинално погледна адреса.

— Господин барон Дьо Каналис, улица „Паради-Поасониер“ номер 29! — извика той. — Какво значи това?

— Така значи, дъще, ето в кого си влюбена! — възкликна госпожа Миньон. — Стансите, за които написа музика, са от него.

— И неговия портрет сте окачили в рамка горе! — каза Дюме.

— Върнете ми писмото, господин Дюме — каза Модест, наежена като лъвица, която защищава малките си.

— Заповядайте, госпожице — отговори поручикът.

Модест прибра писмото в корсета си и подаде на Дюме другото.

— Знам на какво сте способен, Дюме — каза тя. — Но ако само се приближите до господин Дьо Каналис, ще напусна завинаги тази къща!

— Ще убиете майка си, госпожице — отговори Дюме и отиде да извика жена си.

Горката майка бе припаднала, улучена право в сърцето от фаталните думи на Модест.

— Сбогом, жено — каза бретонецът, целувайки малката американка. — Спасявай майката, аз отивам да спасявам дъщерята.

Той остави Модест и госпожа Дюме при госпожа Миньон, приготви се за няколко минути и се отправи към Хавър.

След един час вече пътуваше с пощенската кола с бързината, която единствено страстта или интересът придават на колелетата.

Благодарение на грижите на Модест госпожа Миньон бързо дойде на себе си и се качи в стаята си, подкрепяна от дъщеря си. Когато останаха сами, вместо укор тя й каза само:

— Нещастно дете, какво си направила? Защо се кри от мен? Нима съм толкова строга?

— Но аз щях всичко да ти кажа — отговори девойката разплакана.

Тя разказа всичко на майка си, прочете й писмата и отговорите, листче по листче разгърна пред добросърдечната германка розата на своята поема, за което й бе нужен половин ден.

Когато изповедта приключи и нещо като усмивка се мярна на устните на твърде снизходителната сляпа, Модест се хвърли в прегръдките й, обляна в сълзи.

— Ах, майко! — каза тя, ридаейки. — Вие, чието добро и поетично сърце, е съсъд, специално изваян от Бога, за да побере чистата, единствена и небесна любов, която изпълва цял един живот; вие, на която искам да подражавам, като обичам само своя съпруг; вие трябва да разбирате колко горчиви са сълзите, които лея в момента и които овлажняват ръцете ви. Тази пеперуда с пъстри крила, тази красива душа, двойник на моята собствена, отгледана от дъщеря ви с майчински грижи — любовта ми, свещената ми любов, тази мила и одухотворена мистерия попада в груби ръце, които ще разкъсат крилата й и воалите й под един жалък претекст: да бъда осведомена, да узная дали моят гений е коректен като банкер, дали моят Мелхиор е способен да трупа ренти, дали няма някоя страст, дали не се е провинил в очите на еснафите с някоя младежка грешка, която за любовта ни не е нищо повече от облака за слънцето. Какво ще стане сега? Пипни ръката ми, горя! Тези хора ще ме погубят!

Обхваната от смъртоносна тръпка, Модест бе принудена да си легне и обезпокои силно майка си, госпожа Латурнел и госпожа Дюме, които бдяха над нея, докато поручикът беше в Париж, където, по логиката на събитията, драмата се бе прехвърлила за известно време.