Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (56)

Петдесет и шеста глава
Колко трае възхищението в провинцията

В продължение на осем дни наследницата се държа с тримата си обожатели, както се бе държала тази вечер, така че поетът като че ли имаше предимство пред съперниците си, въпреки сръдните и фантазиите й, които от време на време даваха надежда на херцог Д’Ерувил.

Непочтителността на Модест към баща й, прекалената свобода, която си позволяваше в държането си към него, нетърпението, което проявяваше към сляпата си майка, като неохотно й правеше тези малки услуги, които някога бяха триумфът на синовната й милост, като че ли бяха резултат на странности в характера и на палавост, търпяна от детинство. Когато прекаляваше, Модест сама си правеше забележка и приписваше лекомислието и лудориите си на независимия си дух. Признаваше на херцога и на Каналис, че няма вкус към подчинението, на което гледала като истинска пречка за евентуална женитба. Така тя подлагаше на изпитание морала на ухажорите си, както хората, които дълбаят земята, за да извлекат злато, въглища, бигор или вода.

— Никога няма да намеря съпруг — казваше тя в навечерието на деня, в който семейството й трябваше да се настани във вилата, — който да понася капризите ми с неизменната доброта на баща ми и със снизхождението на обожаваната ми майка.

— Те знаят, че ги обичате, госпожице — каза Ла Бриер.

— Бъдете сигурна, госпожице, че съпругът ви ще оцени своето съкровище — прибави херцогът.

— Вие имате повече ум и решителност, отколкото е нужно, за да наложите дисциплина на съпруга си — засмя се Каналис.

Модест се усмихна, както вероятно се бе усмихнал Анри IV, след като бе разкрил на един чужд посланик характера на тримата си главни министри чрез трите им отговора на един коварен въпрос.

В деня на вечерята, увлечена от предпочитанието, което отдаваше на Каналис, Модест дълго се разхожда сама с него по пясъчната площадка между къщата и цветната морава.

По жестовете на поета и по вида на младата наследница лесно можеше да се отгатне, че тя слуша Каналис благосклонно. Затова двете госпожици Д’Ерувил дойдоха да прекъснат този скандален разговор насаме. С ловкостта, присъща на жените при подобни обстоятелства, те насочиха разговора към кралския двор, към блясъка на службата на короната, като обясниха разликата между двете служби — на кралския дом и на короната. Опитаха се да опиянят Модест, като се обръщаха към гордостта й и й показваха една от най-възвишените съдби, към които можеше да се стреми жената от онова време.

— Да имаш син херцог, е предимство — възкликна старата госпожица. — Тази титла е богатство, което никой не може да отнеме на децата ти.

Доста недоволен, че прекъсват разговора му, Каналис каза:

— На каква случайност се дължи тогава малкият успех на господин Главния интендант в областта, където тази титла най-добре може да послужи за задоволяване на мъжките му претенции?

Двете госпожици хвърлиха на Каналис поглед, пълен с толкова отрова, колкото вероятно се съдържа в ухапването на усойница, и така се объркаха от подигравателната усмивка на Модест, че загубиха и ума, и дума.

— Господин Главният интендант — каза Модест на Каналис — никога не ви е упреквал за смиреността, която ви вдъхва вашата слава, защо тогава му се сърдите за скромността му?

— Още не се е намерила жена, достойна за ранга на моя племенник — каза старата госпожица. — Виждали сме жени с достатъчно богатство и други без богатство, но с достатъчно ум. Признавам, че направихме добре, като изчакахме Бог да ни предложи случай да се запознаем с личност, в която са събрани и благородството, и умът, и богатството на една херцогиня Д’Ерувил.

— Съществуват, мила ми Модест — каза Елен д’Ерувил, като отведе настрана новата си приятелка, — хиляда барони като Каналис в кралството, така както има сто поети като него в Париж. Но той е толкова малко благородник, че дори аз, нещастната девойка, обречена да се покалугеря по липса на зестра, не бих го взела! Впрочем вие дори не си представяте на какво може да заприлича един млад човек, експлоатиран в продължение на десет години от херцогиня Дьо Шолийо. Наистина само една стара, близо шестдесетгодишна жена може да изтърпи малките недостатъци, които разправят, че има големият поет и най-малкият от които би се считал за непоносим недъг по времето на Луи XIV. Но вярно е, че херцогинята не страда от това, колкото би страдала една съпруга, в края на краищата той не е непрекъснато около нея като истинския съпруг…

И използувайки една маневра, към която жените прибягват помежду си, Елен д’Ерувил повтори клеветите, които жените разпространяваха за поета от ревност към госпожа Дьо Шолийо.

Тази подробност, доста обикновена в разговорите на младите дами, показва с какво ожесточение бе оспорвано вече богатството на граф Дьо Ла Басти.

За десет дни мнението на Колибата за тримата герои, които претендираха за ръката на Модест, се промени много. Тази промяна, която не беше в полза на Каналис, се основаваше на разсъждения от такъв характер, че всеки, който има някаква слава, би трябвало дълбоко да се замисли.

Като наблюдаваме с каква страст хората преследват някой автограф, не можем да отречем, че Известността силно възбужда общественото любопитство. Повечето от провинциалистите очевидно не си дават точна сметка за средствата, които използуват прочутите хора, за да си вържат връзката, да се движат по булеварда, да броят гаргите или да изядат един котлет. Защото, когато забележат някой човек, облечен по последна мода или радващ се на нечие благоразположение — повече или по-малко преходно, но винаги събуждащо завист, — хората казват: „Значи, ето какво било!“ или „Я гледай ти!“ и други чудновати възклицания.

С една дума, странното очарование на всяка слава, дори ако е заслужена, не се запазва дълго. Особено при повърхностните, присмехулни или завистливи хора то е само едно бързо като светкавица усещане, което не се повтаря. Изглежда, че славата, както и слънцето, е топла и лъчиста отдалече, но студена като алпийски връх отблизко. Може би човек е наистина велик само за равните нему. Може би свойствените за човешката природа недостатъци изчезват по-скоро в техните очи, отколкото в очите на обикновените почитатели.

Следователно, за да се харесва всеки ден, поетът трябва да използува измамните маниери на хората, на които прощават посредствеността заради милото държане и забавните приказки. Защото освен дарба всеки иска от него и тривиалните качества на светски човек, и семейните добродетели, възпявани от Беркен.

Големият поет от предградието Сен-Жермен не пожела да се подчини на този обществен закон, в резултат на което омайването, причинено от думите през първите вечери, се замени с обидно безразличие. Прекалено изтъкваната интелигентност въздействува на душата като витрина с кристали на очите. Достатъчно е да кажем, че огънят, блясъкът на Каналис бързо умори хората, които, според собствените им думи, обичаха солидното.

Скоро му се наложи да се покаже като обикновен човек и поетът срещна много препятствия в областта, където Ла Бриер спечели гласовете на тези, на които отначало се струваше намусен. Всички изпитваха нужда да си отмъстят за репутацията на Каналис, като предпочетат пред него приятеля му. И най-добрите хора са така устроени.

Простотата и добротата на референта не засягаха ничие самолюбие. Като се върнаха към него, всички го намериха сърдечен и много скромен, дискретен като стоманена каса и отлично възпитан. По отношение на политическите му качества херцог Д’Ерувил го постави много над Каналис.

Поетът беше неуравновесен, амбициозен и изменчив като Тасо, обичаше лукса, величието и имаше дългове. Докато младият референт имаше равен характер, живееше разумно, беше полезен, без да вдига шум, очакваше награда, без да се моли за нея, и правеше икономии.

Впрочем Каналис сам даваше основания на буржоата, които го наблюдаваха, да мислят така. От два-три дни беше нетърпелив, потиснат, меланхоличен без видима причина и често променяше настроението си, което е свойствено на нервния темперамент на поетите. Тези оригиналности (както се изразяват в провинцията), породени от безпокойството, което му причиняваха собствените му, от ден на ден по-големи прегрешения към херцогиня Дьо Шолийо — трябваше да й пише, а не можеше да се реши, — бяха грижливо отбелязани от милата американка и от достойната госпожа Латурнел и станаха тема на не един разговор между тях и госпожа Миньон.

Каналис усети резултата от тези разговори, но не можа да си го обясни. Вниманието не беше същото, лицата нямаха очарованото изражение от първите дни. Докато Ернест вече го слушаха. Така че от два дни поетът се опитваше да съблазни Модест и използуваше всяка минута, в която оставаше насаме с нея, за да я оплете в мрежите на страстните си думи.

Руменината на Модест бе разкрила на двете моми с какво удоволствие наследницата слуша сладко изречените сладки приказки. Обезпокоени от развитието на нещата, те бяха прибягнали към ultima ratio^[1], което използуват жените в такива случаи, към клеветите, които рядко пропускат целта си, тъй като предизвикват най-силно физическо отвращение. Така че, като седнаха на масата, поетът забеляза облаци по челото на идола си, прочете по него коварствата на госпожица Д’Ерувил и сметна за необходимо при първа възможност сам да се предложи за съпруг на Модест.

След няколко учтиви, но сладко-кисели думи, разменени между Каналис и двете благородни моми, Гобенхайм побутна Бюча, който седеше до него, и му показа поета и Главния интендант.

— Взаимно ще се унищожат! — пошушна му той.

— Каналис е достатъчно гениален, за да се унищожи сам — отговори джуджето.