Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (29)

Двадесет и девета глава
Обяснение в любов с музика

— Победа! — се развика поручикът още от вратата. — Госпожо, полковникът никога не е бил болен и се връща… връща се с хубавия си собствен кораб „Миньон“, който сигурно струва, заедно с товара му, осем-деветстотин хиляди франка. Но той ви съветва да запазите пълно мълчание по този въпрос. Сърцето му се къса при мисълта за нещастието, което сполетя скъпата ни малка покойница.

— След това нещастие ни остана един гроб — каза госпожа Миньон.

— Той го отдава на алчността, която големите богатства събуждат у младите хора, нещо, което не е невероятно… Горкият полковник смята, че ще намери между нас заблудената овца… Да се радваме между нас си и да не казваме нищо никому, дори на Латурнел, ако е възможно. Госпожице — каза той на ухото на Модест, — напишете на господин баща си едно писмо и го осведомете за загубата, понесена от семейството, и за ужасните последствия от нея, за да го подготвите за страшната гледка, която ще завари. Ще имам грижата да му предам писмото, преди да се върне в Хавър, защото, така или иначе, той е принуден да мине през Париж. Не бързайте, имате време, ще го отнеса в понеделник, когато сигурно ще ида в Париж…

Модест се уплаши да не би Каналис и Дюме да се срещнат, затова понечи да се качи в стаята си, за да напише писмо и да отложи срещата.

— Госпожице — каза най-смирено Дюме, като прегради пътя на Модест, — кажете ми, че баща ви ще завари дъщеря си със същото чувство в сърцето, което тя изпитваше преди заминаването му и към него, и към госпожа майка си…

— Заклела съм се пред себе си, пред сестра си и пред майка си да бъда утехата, щастието и славата на моя баща и така и ще бъде! — отвърна Модест и хвърли на Дюме горд и презрителен поглед. — Не помрачавайте радостта ми от скорошното завръщане на баща ми с обидни подозрения. Не можете да попречите на сърцето ми да бие, да не съм мумия? — каза тя. — Личността ми принадлежи на семейството ми, а сърцето на мен самата. Ако обикна, майка ми и баща ми ще го узнаят. Доволен ли сте, господине?

— Благодаря, госпожице — отговори Дюме. — Вие ми спасявате живота. И все пак можехте да ме наречете Дюме, дори и ако ми бяхте ударили плесница!

— Закълни ми се — каза майката, — че ни си разменила нито дума и нито поглед с някой младеж…

— Кълна се, майко — каза Модест с усмивка и погледна Дюме, който я разглеждаше и се усмихваше, като девойка, направила пакост.

— Излиза, че е неискрена — възкликна Дюме, когато Модест се прибра вкъщи.

— Дъщеря ми Модест може да има недостатъци — каза майката, — но е неспособна да излъже.

— Тогава да бъдем спокойни и да смятаме, че нещастието си е разплатило сметките с нас — отговори поручикът.

— Дай боже! — отвърна госпожа Миньон. — Вие ще го видите, Дюме, а аз само ще го чуя… Доста тъжно е моето щастие!

Въпреки че бе щастлива от завръщането на баща си, в този момент Модест се чувствуваше огорчена като Пиерета със счупените яйца. Бе се надявала на по-голямо богатство от това, което обяви Дюме. Станала бе амбициозна за своя поет и искаше баща й да притежава поне половината от шестте милиона, за които бе говорила във второто си писмо.

Овладяна от двойната си радост и раздразнена от малкото огорчение, причинено от относителната й бедност, Модест седна на пианото, този довереник на толкова девойки, които споделят с него яда си, желанията си, изразявайки ги с начина си на свирене.

В това време Дюме разговаряше с жена си. Докато се разхождаха под прозорците, той й бе доверил тайната на богатството им и сега я питаше за желанията и намеренията й. Госпожа Дюме, както и мъжът й, нямаше друго семейство освен семейство Миньон. Двамата съпрузи решиха да живеят в Прованс, стига граф Дьо Ла Басти да отиде в Прованс, и да оставят богатството си на едно от децата на Модест, което би имало най-голяма нужда от него.

— Слушайте как свири Модест! — им каза госпожа Миньон. — Само влюбена девойка може да изкомпозира подобна мелодия, без да е учила музика…

Къщите могат да изгорят, богатствата да изчезнат, бащите да се завърнат от пътешествие, империите да се сгромолясат, холерата да опустоши града — любовта на девойката продължава своя полет, както природата своето развитие, както тази страшна киселина, открита от химиците, която може да пробие земното кълбо, ако нищо не я абсорбира в центъра му.

Ето романса, чиято музика Модест написа, вдъхновена от състоянието, в което се намираше. Въпреки че тези станси са напечатани във втория том на изданието, споменато от Дориа, налага се да ги цитираме, тъй като, за да приспособи към тях музиката си, Модест бе нарушила цезурите с някои промени, които биха учудили почитателите на този понякога прекалено безукорен поет.

Песен на девойката

Стани, сърце! Чучулига пей

И пърха горе със криле,

Недей да спиш, синчец синей

И пръска мирис благ, сърце.

 

Всяко цвете живо и сияйно

Е погалено от слънчеви лъчи,

И събрало в чашка роса омайна,

Се оглежда в нея с блеснали очи.

 

Ангел слязъл е в нощта, сърце,

Благословил с първите цветя.

И ето веч са разцъфтели те

И ярко греят в утринта.

 

Затова стани, чучулига пей

И пърха горе със криле.

Недей да спиш, синчец синей.

Никой веч не спи, сърце.

И понеже напредъкът на печатарството го позволява, ето и музиката на Модест, на която прелестното изпълнение придаваше очарованието, присъщо само на големите певци и непредаваемо с печатни знаци, били те йероглифни или фонетични.

— Хубаво — каза госпожа Дюме. — Модест е музикална, това е всичко…

— Дяволът я е обладал — възкликна касиерът и потръпна от съмнението на майката, което се бе промъкнало в сърцето му.

— Влюбена е — повтори госпожа Миньон.