Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (23)

Двадесет и трета глава
Модест печели явно превъзходства

Камък падна от сърцето на Модест, като прочете това писмо или по-скоро го погълна като капка вода в пустинята. След това тя забеляза грешките, които бе допуснала в замисления план, и веднага ги поправи, като приготви за Франсоаз пликове, върху които написа собственоръчно адреса си в Енгувил, и й заръча да не идва повече в Колибата.

След като се прибере, Франсоаз щеше вече да слага всяко писмо, пристигнало от Париж, в един от тези пликове и да го пуска тайно в хавърската поща. Модест се зарече сама да посреща занапред пощаджията на прага на Колибата в часа, когато той минаваше оттам.

Колкото до чувствата, които предизвика у Модест този отговор, в който зад блестящия призрак на Каналис се криеше туптящото сърце на благородния и беден Ла Бриер, те бяха толкова много, колкото вълните, които една по една умираха на брега, докато тя самата, с очи, вперени в Океана, се отдаваше на щастието си: беше един вид харпунирала една ангелска душа в парижкото море, бе отгатнала, че у елитните мъже сърцето е понякога в хармония с таланта и че магическият глас на предчувствието не я е излъгал. Животът й щеше да има вече могъща цел. Оградата на хубавото й жилище, решетката на клетката й бе счупена! Мисълта й летеше с разперени криле.

„О, татко — си каза тя, вглеждайки се в хоризонта. — Направи ни много богати!“

Впрочем отговорът, който Ла Бриер прочете след пет дни, е по-красноречив от всякакви обяснения.

VII

До господин Дьо Каналис

 

„Приятелю — нека да Ви наричам с това име, — Вие ме очаровахте. Не бих искала да сте различен от този, който сте в това писмо, първото и дано да не е последното! Кой друг, ако не поетът, може така любезно да извини една девойка и да отгатне нейната същност.

Бих искала да Ви говоря с искреността, която е продиктувала първите редовете на писмото Ви. Преди всичко, и за щастие, Вие не ме познавате.

Казвам Ви го с радост: не съм нито тази ужасна госпожица Вилкен, нито много благородната и много суха госпожица Ерувил, която се колебае между тридесет и петдесет години и не се решава да се установи на някоя прилична цифра. Кардинал Ерувил е процъфтявал в историята на Църквата преди кардинала, който е единствената знатна фигура в нашия род. Не смятам за знаменитости генерал-лейтенантите и абатите, които са издавали малки сборничета с предълги стихове. Освен това не живея във великолепната вила Вилкен. Във вените ми, слава богу, няма и една десетмилионна част от капката на тази студена търговска кръв. Произхождам едновременно и от Германия, и от Южна Франция, нося в мисълта си немската мечтателност и в кръвта си провансалската жизненост. Благородничка съм и по баща, и по майка. По майчина линия имам роднини по всички страници на готския алманах.

И най-после, взела съм всички предпазни мерки, така че не е по силите нито на някой човек, нито дори на официалните власти да разкрие моето инкогнито. Ще остана скрита и непозната.

Що се отнася до мен самата или, както казват нормандците, до собствената ми персона, успокойте се, аз съм поне толкова хубава, колкото и лицето (щастливка, без да го знае), върху което се е спрял погледът Ви, и не мисля, че съм бедна, въпреки че, когато се разхождам, не ме придружават десет синове на перове на Франция! Вече видях да се разиграва на мой гръб недостойният водевил на наследницата, обожавана заради милионите й. И изобщо не се опитвайте по никакъв начин да се свържете с мен, дори поради облог. Уви! При все че съм свободна, аз съм добре пазена, от себе си най-напред, а и от смели хора, които не биха се поколебали да Ви забият нож в сърцето, ако решите да проникнете в убежището ми.

Не казвам това, за да възбудя дързостта или любопитството Ви, смятам, че нямам нужда от тези чувства, за да Ви заинтересувам, за да Ви задържа.

Ще отговоря сега и на втората, значително по-дълга част на първата Ви проповед.

Искате ли да Ви призная нещо? Като се показахте тъй мнителен и като видях, че ме вземате за жена, подобна на Корин^[1], чиито импровизации толкова са ме отегчавали, си казах, че сигурно много десети музи са използували любопитството Ви и са Ви отвеждали в долините си, предлагайки Ви да вкусите от плодовете на ученическия им Парнас… О, бъдете напълно сигурен, приятелю: аз може да обичам поезията, но не нося стихчета в чантата си и чорапите ми са и ще си останат чисто бели^[2]. Няма никога да Ви отегчавам с нелепости в един или два тома. А ако някога Ви кажа: «Елате!», Вие съвсем няма да намерите, вече знаете това, бедна и грозна стара мома.

О, приятелю, ако знаехте колко ме е яд, че сте идвали в Хавър! По този начин Вие променихте това, което наричате мой роман. Не, само Бог може да измери с могъщите си ръце съкровището, което пазех за някой достатъчно възвишен, доверчив и проницателен мъж, който не би тръгнал от къщи, преди да проникне чрез писмата ми крачка по крачка в сърцето ми, и който би дошъл на първата ни среща с простодушието на дете! Представях си, че тази невинност е свойствена на гения. Вие накърнихте съкровището.

Прощавам Ви, живеете в Париж. Пък и, както казвате, в поета има и човек. Но нали заради това няма да ме помислите за момиченце, което отглежда омагьосаните цветя на илюзиите! Няма смисъл да хвърляте камъни по счупените прозорци на отдавна срутил се замък. Нима не отгатнахте, Вие, интелигентният човек, че урока, който ми давате в първото си педантично писмо, госпожица Д’Ест отдавна си го е дала сама? Не, драги поете, първото ми писмо съвсем не беше камъче, хвърлено от палаво дете, доволно, че може да стресне собственика, зачетен в данъчните си книги под сянката на плодните си дървета; то беше въдица, предпазливо спусната от рибаря от върха на крайбрежна скала в очакване на невероятен улов.

Одобрявам всичко хубаво, което казвате за Семейството. Човекът, който ще ми хареса и за когото ще се считам достойна, ще получи сърцето и живота ми със съгласието на моите родители, тъй като не искам нито да ги наскърбя, нито да ги изненадам. Сигурна съм, че имам власт над тях, пък и те са без предразсъдъци.

Освен това чувствувам се достатъчно силна, за да се защитя от илюзиите на фантазията си. Със собствените си ръце изградих крепост и я укрепих с безграничната преданост на тези, които бдят над мен като над съкровище, но не защото не съм способна да се отбранявам в открито поле. Трябва да знаете, че по волята на случая, аз нося броня от добре закалена стомана, върху която е издълбана думата ПРЕЗРЕНИЕ. Изпитвам най-дълбоко отвращение към всичко, което прилича на пресметливост, което не е напълно благородно, чисто, безкористно. Издигнала съм в култ прекрасното, идеала, без да съм романтична. Романтична бях само в мечтите си. Така че разбирам колко верни, колко справедливи и земни са нещата, които ми пишете за обществения живот.

Засега с Вас сме само приятели и не може и да бъде другояче. Защо търся приятел в един непознат? — ще кажете Вие. Вашата личност ми е непозната наистина, но умът Ви, сърцето Ви са ми познати, те ми харесват и душата ми безкрайно желае да се довери единствено на гения. Не искам поемата на сърцето ми да остане безплодна, тя ще блести за Вас, както би блестяла само за Бог. Какво скъпоценно нещо е да имаш добър другар, комуто да можеш да кажеш всичко! Ще откажете ли да приемете несравнимите цветя на истинската девойка, които ще полетят към Вас, както мушиците летят към слънчевите лъчи? Сигурна съм, че никога не сте имали щастието да бъдете довереник на девойка! Вслушайте се в бъбренето й, приемете песните, които е пяла само за себе си. По-късно, ако душите ни се побратимят, ако се окаже, че характерите ни си подхождат, някой стар белокос прислужник ще застане някой ден край пътя и ще Ви изчака, за да Ви заведе в колиба, във вила, в замък, в палат, не знам още какъв ще бъде жълто-кафявият павилион на брака (това са цветовете на знамето на Австрия, която дължи могъществото си на брачните си съюзи), нито дали ще се стигне дотам; но признайте, че е поетично и че госпожица Д’Ест е сговорчива. Нали Ви оставя свободата? Нали не идва ревниво да надзърне в парижките салони? Нали не Ви налага да носите веригите, в които някога рицарите се оковаваха доброволно? Нали иска от Вас само един чисто духовен и таен съюз! Хайде! Елате в сърцето ми, когато сте нещастен, наранен, изморен. Кажете ми всичко, не скривайте нищо, ще Ви предложа балсам за всичките Ви болки.

Аз съм на двадесет години, приятелю, но умът ми е на петдесет и за жалост вече изпитах в едно друго мое аз ужасите и сладостите на страстта. Познавам всичката подлост и безчестие, които може да съдържа човешкото сърце, и въпреки това съм напълно порядъчна девойка. Не, нямам вече илюзии, но имам нещо по-добро: вярвам в много неща, вярвам и в Бога. Както виждате, поставям началото на нашите изповеди.

Какъвто и да е съпругът, който ще имам, ако сама съм си го избрала, този човек може да спи спокойно — той може да замине на края на света, като се върне, ще ме намери да довършвам бродерията, започната преди заминаването му. Нито един поглед няма да е проникнал в очите ми, нито един мъжки глас няма да е омърсил въздуха в ушите ми. Във всеки бод той ще познае стиховете на поемата, чийто герой е той самият. Дори ако се излъжа в този човек, ако той само привидно е такъв, за какъвто го мисля, нему ще принадлежат цветът на мисълта ми, кокетствата на нежността ми, нямата жертвоготовност на гордото ми и щедро примирение. Да, обещала съм си никога да не придружавам мъжа си, освен ако той не пожелае това; ще бъда божеството на неговия дом. Такава е моята човешка религия.

Но защо да не изпитам и да не избера мъжа, за когото ще бъда това, което е животът за тялото? Нима животът пречи на мъжа? А какво е една жена, която създава неприятности на този, когото обича? Болест, а не живот. Под живот разбирам щастливото здраве, благодарение на което всеки миг е удоволствие.

Да се върнем на писмото Ви, което винаги ще ми е скъпо. Да, не се шегувам, то съдържа всичко, което исках, то дава израз на прозаични чувства, толкова необходими на семейството, колкото е въздухът за белите дробове, чувства, без които няма щастие. Да действува като честен човек, да мисли като поет, да обича, както обичат жените, ето какво исках от своя приятел и ето какво вече несъмнено не е химера.

Сбогом, приятелю. Засега съм все още бедна. Това е една от причините, които ме карат да държа на своята маска, на своето инкогнито, на непревземаемата си крепост. Сега, когато съм посветена в строгото и тайно величие на душата Ви, прочетох последните Ви стихове в «Ревю» с огромна наслада!

Нали няма да Ви е неприятно, ако Ви кажа, че една девойка ревностно моли Бога за Вас, че Вие сте единствената й мисъл и че нямате други съперници освен една майка и един баща? Какви причини може да Ви накарат да отблъснете тези страници, изпълнени с Вас, написани за Нас и четени само от Вас? Отговорете ми със същото.

Все още съм толкова малко жена, че доверието Ви, стига да е пълно и истинско, ще стигне, за да направи щастлива

Вашата О. д’Ест-М.“