Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (5)

Пета глава
Портрет от натура

Беше осем часът. През този сезон и по това време на деня дрезгавината хвърля последните си светлини. Тази вечер по небето нямаше нито едно облаче, свежият въздух галеше земята, цветята ухаеха, пясъкът скърцаше под стъпките на неколцината минувачи, които се прибираха от разходка. Морето беше бляскаво като огледало. Вятърът бе толкова слаб, че пламъците на свещите върху масата за игра не помръдваха, въпреки че прозорците бяха открехнати.

Гостната, вечерният час, жилището — какъв фон за портрета на тази девойка, изучавана от присъствуващите с дълбокото внимание на художник, изправен лице с лице пред Маргарита Дони, славата на двореца Пити.^[1] Дали Модест, това цвете, затворено като цветето на Катул^[2], заслужаваше всички тези предпазни мерки? Вече познавате клетката, ето и птичката.

Двадесетгодишна, стройна, изящна като сирените, които английските художници рисуват в албумите за девойки, Модест, както някога и майка й, притежава онова мило качество, което във Франция зле разбираме, наричайки го сантименталност, но което у германките е намерилата външен израз поезия на сърцето. У глупачките то се превръща в глезотия, а у интелигентните девойки — в божествени маниери. Косите на Модест са с цвят на бледо злато и именно затова тя принадлежи към този тип жени, които наричат, сигурно в памет на Ева, небесни блондинки. Атлазената им кожа прилича на обхващащ плътта копринен тапет, който потръпва или разцъфтява под ледения дъх или под слънчевия лъч на погледа, като кара ръката да ревнува окото. Под косите й, леки като пера на марабу и накъдрени по английската мода, челото й е сякаш очертано с пергел, толкова чисто изваяни са линиите му. Дискретно и спокойно до безстрастност, то все пак сияе от мисъл. Човек едва ли би могъл да намери друго толкова гладко, така прозрачночисто и с такива перлени отблясъци чело. Очите са сиво-сини, бистри като очите на дете, и изразяват едновременно хитрост и невинност. Те са в пълна хармония с дъгата на веждите, едва загатната, сякаш изписана с тънка четка, като на лицата в китайските картини. Душевното чистосърдечие е подчертано още повече около очите и на слепоочията, където под седефената кожа прозират сини нишки — предимство на подобен деликатен тен. Овалът на лицето е като на мадоните на Рафаело. Скулите имат девствения мек цвят на бенгалска роза. Върху тях хвърлят сянка, примесена със светлина, дългите мигли на прозрачните клепачи. Шията, в този миг приведена, е крехка, млечнобяла и има изплъзващите се контури, които обича Леонардо да Винчи. Няколкото лунички, прилични на изкуствените бенки, модерни през осемнадесети век, показват, че Модест наистина е дъщеря на земята, а не някое от онези създания, за които бленуваше „ангелската школа“ в Италия. Устните са едновременно фини и пълни, подигравателни и чувствени. Талията е гъвкава, без да е тънка, и не се плаши от майчинството като талиите на девойките, които търсят успеха в болезнения натиск на корсета. Бархетът, банелите, ширитите изчистват, а не създават кръшните линии на тапи елегантност, сравнима с елегантността на полюшвана от вятъра топола. Перленосива рокля с черешовочервени ширити, с ниска талия, целомъдрено очертава бюста и покрива още слабичките рамене. Над нагръдника се виждат само първите заоблености, свързващи шията с раменете.

При вида на това ефирно и същевременно умно лице, на което изящният, строго изрязан гръцки нос с розови ноздри придаваше нещо неопределимо земно; в което царствената поезия на почти мистичното чело бе, кажи-речи, опровергана от чувствената уста, а в дълбочините на зениците простодушието съжителствуваше с присмех, породен от висока начетеност; при вида на това лице страничният наблюдател би помислил, че в тази девойка с тънък и жив слух, реагиращ на всеки шум, с обоняние, чувствително за мириса на синьото цвете на Идеала, сигурно се води борба между поетичните изгреви и делничните тегоби, между Фантазията и Действителността. Модест беше любознателна и свенлива девойка, осъзнала съдбата си и изпълнена с целомъдрие. Тя бе по-скоро испанската Дева, отколкото Девата на Рафаело.

Тя вдигна глава, когато Дюме каза на Екзюпер:

— Елате тук, млади момко!

Като ги видя да приказват в един ъгъл на гостната, тя помисли, че Дюме дава на младежа някаква поръчка за Париж. Учудена от мълчанието на приятелите си, тя ги изгледа и възкликна с най-естествен вид, показвайки зелената маса, която високата госпожа Латурнел наричаше олтара:

— Няма ли да играете?

— Да играем наистина — подхвана Дюме, който току-що бе отпратил младия Екзюпер.

— Седни там, Бюча — каза госпожа Латурнел и постави главния писар на срещуположния край на масата, далеч от госпожа Миньон и дъщеря й.

— А ти ела тук — каза Дюме на жена си, заповядвайки й да седи близо до него.

Госпожа Дюме, дребна американка на тридесет и шест години, крадешком избърса сълзите си. Тя обожаваше Модест и беше сигурна, че скоро ще настъпи катастрофа.

— Не сте много весели тази вечер — каза Модест.

— Играем — отговори Гобенхайм, подреждайки картите си.

Цялата тази сцена би била още по-интересна, ако обясним в какво положение се намираше Дюме спрямо Модест. Сбитостта на нашия разказ го прави може би малко суховат, но то е, защото искаме да завършим по-бързо този епизод, а за това е необходимо да уточним причината, която лежи в основата на всяка драма.