Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (12)

Дванадесета глава
Врагът, скрит в сърцето на девойките

Еднообразният живот в кокетната Колиба посред прекрасните цветя, отглеждани от Дюме, навиците, напомнящи ритмичните удари на стенен часовник, провинциалната умереност, тишината, нарушавана единствено от рева на морето по време на равноденствие, цялото това монашеско спокойствие криеше всъщност най-бурния живот — живота на идеите, живота в Света на Духовното.

Често се чудим на грешките, които допускат девойките. Но те го правят, защото нямат до себе си сляпа майка, която да почука с бастуна си по девственото им сърце, където Фантазията е издълбала подземията си. Семейство Дюме спеше, когато Модест отваряше прозореца си, представяйки си как минава мъжът на мечтите й, дългоочакваният конник, който я мята зад себе си под куршумите на Дюме.

След смъртта на сестра си съкрушената Модест започна да чете непрекъснато, до видиотяване. Научена от малка да говори два езика, тя владееше еднакво добре немски и френски. По-късно двете със сестра й научиха английски от госпожа Дюме. И тъй като хората, които я надзираваха, нямаха образование, Модест подхранваше душата си с модерните шедьоври на три литератури — английската, немската и френската. Лорд Байрон, Гьоте, Шилер, Уолтър Скот, Юго, Ламартин, Краб^[1], Мур^[2], големите произведения на XVII и XVIII век, Историята и Театърът, Романът от Рабле до „Манон Леско“^[3], от „Есетата“ на Монтен до Дидро, от Фаблиотата^[4] до „Новата Елоиза“^[5], мисълта на три страни изпълни този великолепен с хладната си наивност и с моминската си сдържаност ум със смътни образи, от които избликна неограничено възхищение от гения, възхищение светло, непоколебимо, искрено и силно.

За Модест всяка нова книга бе голямо събитие; тя бе щастлива, когато попаднеше на шедьовър като този, който, както видяхме, ужаси госпожа Латурнел; и разочарована, когато произведението не й късаше сърцето. Съкровена лиричност кипеше в душата й, пълна с младежки илюзии. Но никаква светлинка от този пламтящ живот не достигаше до повърхността. Поручик Дюме и жена му, както и семейство Латурнел не забелязваха нищо. Само ушите на сляпата майка доловиха пращенето на огъня.

Дълбокото презрение на Модест към обикновените мъже скоро изписа на лицето й нещо гордо, диво, в противовес на германската й наивност, израз, който впрочем добре прилягаше на една подробност от физиономията й. Корените на силно опънатата й назад коса продължаваха линията на леките бръчици, които мисълта бе вече издълбала между веждите, и това й придаваше някак прекалено непристъпно изражение. Гласът на това очарователно дете, което заради ума му Шарл наричаше, преди да замине, моето малко Соломонче, бе придобил неоценима гъвкавост от изучаването на трите езика. Това качество бе подчертано от сладкия и свеж тембър, който поразяваше както ухото, така и сърцето. Майката не можеше да види знаците на голямо бъдеще, изписани на челото й, но за сметка на това се вслушваше в интонациите на влюбения й глас и проследи по тях юношеското развитие на душата й.

След периода на жадно четене у Модест се разви странната способност, дадена на хората с живо въображение, да се превръщат в действуващи лица на един живот-мечта, да си представят желаните от тях неща така остро, сякаш са действителни, да се наслаждават чрез мисълта си, всичко да изживеят, дори бъдещето си, да се видят семейни, остарели, да присъствуват като Шарл V на собственото си погребение, да играят в себе си комедията на живота и при случай комедията на смъртта. Модест играеше комедията на любовта. Тя си представяше колкото си иска, че е обожавана, като преминаваше през всички фази на общественото положение. Ставаше героиня на черен роман и се влюбваше или в палача, или в някой злодей, който свършваше на ешафода, или пък, като сестра си, в някое младо безпарично конте, което си имаше разправии с полицията. Представяше си, че е куртизанка като Нинон и живееше сред непрекъснати празненства, надсмивайки се над мъжете.

Водеше последователно живот на авантюристка или на призната актриса, преминавайки през приключенията на Жил Блас^[6] и през успехите на Паста^[7], Малибран^[8], Флорин^[9].

Уморена от ужаси, се завръщаше в действителния живот, омъжваше се за нотариус, ядеше черния хляб на почтения живот, виждаше се в ролята на госпожа Латурнел. Приемаше да живее трудно, да понася несгодите, преди да изгради материалното си благополучие. След това отново се връщаше към романите: обичаха я за красотата й; ексцентричен млад човек, син на пер на Франция, художник, отгатваше сърцето й и разпознаваше на челото й звездата на гения на бъдеща мадам Дьо Стал. Най-после баща й се връщаше милионер. Поучена от опита си, тя подлагаше любовниците си на изпитания, запазвайки независимостта си; притежаваше великолепен замък, прислуга, карети, всичко, което може да предложи най-изтънченият разкош, и залъгваше кандидатите си, докато станеше на четиридесет години, когато и правеше своя избор.

С това издание на „Хиляда и една нощ“, напечатано само в един екземпляр, Модест живя близо година и благодарение на него разбра какво значи духовно пресищане. Твърде често й се случваше да държи живота в шепа, да си казва философски, с твърде много горчивина и твърде сериозно: „И после какво?“ Така че тя успя да затъне до гуша в дълбокото отвращение, в което затъват гениите и от което бързат да се измъкнат чрез огромния труд, необходим за творчеството, на което са се посветили.

Ако не беше богатата й душевност, младостта й, Модест сигурно би отишла в манастир.

Тази преситеност насочи девойката, все още озарена от католическа благодат, към любовта към доброто, към безкрайните небесни селения. Милосърдието стана нейно занимание. Но тя изживя тежка печал, защото нямаше с какво да подхранва Фантазията, сгушена в сърцето й като отровно насекомо на дъното на цветна чашка. И в същото време тя спокойно шиеше елечета за децата на бедните жени! Слушаше разсеяно как господин Латурнел хока господин Дюме, укорявайки го, че му е прецакал тринадесетата карта или че му е изтеглил последния коз.

Вярата насочи Модест по особен път. Тя си въобрази, че като стане безукорна католичка, ще достигне до такава степен на светост, че Бог ще я чуе и ще изпълни желанията й. „Според Исус Христос вярата може да премества планини. Спасителят е пренесъл своя апостол през Тивериадското езеро. А аз искам от Господ само съпруг, си каза тя, това е много по-лесно, отколкото да се разхождам по морето.“

През Великите пости тя не хапна блажно и не извърши и най-малкия грях. След това си каза, че в определен ден, на излизане от черква, ще срещне красив младеж, достоен за нея, когото майка й ще одобри и който ще я последва, лудо влюбен в нея. В деня, за който бе призовала Бог да й прати ангел, един доста отвратителен бедняк вървя през цялото време след нея, валеше като из ведро и навън изобщо не се виждаше млад човек. Отиде да се поразходи на пристанището и видя англичани, които слизаха от парахода, но те всички си водеха англичанки, почти толкова хубави, колкото Модест, която не забеляза нито един заблудил се Чайлд Харолд. Сълзите напираха в очите й, когато като Марий^[10] сядаше на развалините на фантазиите си. Един ден, когато бе споменала Божието Име за трети път, й се стори, че избраникът на мечтите й е в черквата. Тогава накара госпожа Латурнел да погледне зад всяка колона, въобразявайки си, че той се крие от стеснителност. От този момент Бог загуби могъществото си в очите й. Тя често измисляше въпроси и отговори и разговаряше с въображаемия си любовник, комуто приписваше голям ум.

Зад всички тези романи се криеше едно извънредно амбициозно сърце. То именно бе причината за благоразумието, от което толкова се възхищаваха хорицата, които я пазеха. Те можеха да й доведат много такива като Франсиск Алтор или като сина на Вилкен, тя нямаше и да погледне тези селяндури. Искаше чисто и просто гениален мъж; талантът й изглеждаше недостатъчен, както адвокатът не представлява нищо за девойка, която се домогва до посланик. Тя желаеше богатството само за да го хвърли в краката на идола си.

Златният фон, върху който се открояваха обектите на нейните мечти, бе далеч по-беден от изтънченото й женско сърце и основната й мисъл бе да направи щастлив и богат някой Тасо, Милтон, Жан-Жак Русо, Мюра^[11] или Христофор Колумб. Обикновените нещастия малко вълнуваха душата й. Тя искаше да изгаси кладите, на които изгаряха тези мъченици, често непризнати приживе. Модест жадуваше за безименните страдания, за великите терзания на духа. Ту правеше балсами, измисляше най-различни префинености, композираше песни и прилагаше хиляди средства, за да успокои свирепата мизантропия на Жан-Жак, ту си представяше, че е жена на лорд Байрон и почти отгатваше както презрението му към всичко земно — и тогава тя самата ставаше чудновата като поезията на „Манфред“, така и неверието му — и тогава правеше от него католик. За меланхолията на Молиер Модест упрекваше всички жени от XVII век. „Как така не се намира за всеки гений по една обичаща, богата и красива жена — питаше се тя, — която да стане негова робиня като тайнствения паж в «Лара»?“ Както виждате, добре бе разбрала пиантото^[12], което английският поет бе изпял чрез образа на Гюлнара. Много се възхищаваше от младата англичанка, която предложи ръката си на Кребийон младши^[13] и за която той се ожени. В продължение на няколко месеца щастливо живя с историята на Стърн^[14] и Илайза Дрейпър. Изучи възвишената роля на Илайза, представяйки си, че е героиня на подобен роман. Възхитителната чувствителност, така прелестно изразена в кореспонденцията между двамата, я просълзяваше, нещо, което, както твърдят, не се бе случило на най-остроумния английски писател.

Модест живя още известно време не само с произведенията, но и с характера на любимите си автори. Авторът на „Оберман“^[15], Голдсмит^[16], Шарл Нодие^[17], Матюрин^[18], най-бедните, най-страдащите бяха нейни богове. Тя отгатваше мъките им, приобщаваше се към нищетата им, спохождана от божествени съзерцания, изливаше съкровищата на сърцето си, създаваше материалното благополучие на тези творци — мъченици на дарбите си. Такова благородно съчувствие, такава интуиция за трудностите на творчеството, такъв култ към таланта е една от най-редките фантазии, пърхащи в женските души. То е нещо като обща тайна на жената и Бога, защото в него няма шумотевица, няма нищо, което да гъделичка суетата, могъщата спътница на всяко действие във Франция.