Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (6)

Шеста глава
Въведение към сцената

Дюме (Ан Франсоа Бернар), роден във Ван, през 1799 година отиде да воюва в италианската армия. Баща му, доста некадърен адвокат, беше председател на революционен съд и се отличаваше с такава енергия, че след девети термидор загина на ешафода. Тогава във Франция стана непоносимо за сина му. След като майка му умря от скръб, Ан продаде всичко, което притежаваше, и замина за Италия. По това време бе двадесет и две годишен и нашите армии се предаваха. В окръга Вар той срещна един млад човек, тръгнал да търси слава, движен от сходни подбуди и от убеждението, че бойното поле е по-малко опасно от Прованса.

Шарл Миньон бе последната издънка от рода, на когото Париж дължи улицата и хотела, построен от кардинал Миньон. Баща му бе един хитрец, който пожела да спаси от ноктите на революцията хубавото си имение Басти в Конта. Като всички страхливци от онова време граф Дьо Ла Басти, превърнал се в гражданина Миньон, реши, че е по-здравословно да реже чужди глави, отколкото да позволи да отрежат неговата собствена. На девети термидор този самозван терорист изчезна и бе включен и списъка на емигрантите. Графското имение Басти бе продадено. Конусообразните кули на опозорения замък бяха разрушени. Накрая гражданинът Миньон бе открит в Оранж и заклан заедно с жена си и децата си, с изключение на Шарл Миньон, когото бе изпратил да му търси убежище в областта От-Алп.

Поразен от ужасните новини, Шарл реши да изчака по спокойни времена в една долина на прохода Мон-Женевр. Той живя там до 1799 година с няколкото луидора, получени от баща му на тръгване. Двадесет и три годишен, без друго богатство освен представителната си външност и южняшката хубост, която е прекрасна в завършения си вид и чийто тип е Антиной, знаменитият любимец на Адриан^[1], Шарл реши да изпробва върху червения килим на Войната провансалската си дързост, която сметна за призвание, както впрочем толкова други преди него. Бретонеца той срещна в гарнизона в Ница. Двамата пехотинци се сприятелиха и поради сходните си съдби, и поради противоположните си характери. Те пиха от една чаша, делиха едно парче сухар и посрещнаха мира, който последва битката при Маренго, като унтерофицери.

Когато войната започна отново, Шарл Миньон успя да премине в кавалерията и загуби от поглед другаря си. През 1812 година последният Миньон дьо Ла Басти беше офицер от Почетния легион и майор от кавалерийски полк и се надяваше да си възвърне титлата граф и да бъде произведен полковник от императора. Пленен от русите, той бе изпратен в Сибир заедно с много други войници. По пътя позна в лицето на един беден поручик Ан Дюме, без ордени, смел, но нещастен като един милион други пешаци с вълнени еполети — човешката канава, върху която Наполеон нарисува картината на Империята. В Сибир, за да убие времето, подполковникът научи бретонеца на счетоводство и краснопис, тъй като татко Сцевола^[2] бе сметнал за ненужно да му даде образование. Шарл намери в своя първи спътник едно от тези редки сърца, пред които човек може да излее всичките си скърби и да сподели всичките си радости.

Синът на Прованса най-после бе срещнал случая, на който попадат всички хубави младежи.

През 1804 година, във Франкфурт на Майн, в него се влюби до обожание Бетина Валенрод, единствена дъщеря на банкер, и той се ожени за нея с голям ентусиазъм, толкова повече, че тя бе богата, че беше една от красавиците на града и че самият той бе тогава само поручик и нямаше друго богатство освен извънредно проблематичното бъдеще на военните от ония времена.

Старият Валенрод, изпаднал немски барон (банката е винаги баронеса), беше очарован, когато разбра, че хубавият поручик е единственият представител на рода Миньон дьо Ла Басти и одобри страстта на русата Бетина, която бе позирала на един художник (имаше тогава един художник във Франкфурт) за идеалната фигура на Германия. Валенрод нарече предварително бъдещите си внуци графове Дьо Ла Басти-Валенрод и внесе във френските банки необходимата сума, за да осигури на дъщеря си тридесет хиляди франка рента. Тази зестра не беше голяма и почти не се отрази на касата му. Вследствие на водената от нея политика, свойствена на всяка задлъжняла държава, Империята рядко плащаше шестмесечните ренти. Затова Шарл доста се стресна от това вложение, тъй като, за разлика от немския барон, той не вярваше толкова в имперския орел. Явлението вяра или възхита — която е само една преходна вяра, трудно съжителствува със самия идол. Механикът се бои от машината, от която пътникът се възхищава, а офицерите бяха в известна степен машинистите на Наполеоновия локомотив, ако не и самите му въглища. Барон Дьо Валенрод-Тущал-Бартенщилд обеща тогава да се притече на помощ на семейството.

Шарл обичаше Бетина толкова, колкото и тя него, което никак не е малко. А когато един провансалец се разпали, той подчинява всичко на чувството си. Пък и как да не обожава човек тази блондинка, излязла от картина на Албрехт Дюрер, с ангелски характер и със състояние, регистрирано във Франкфурт?

Шарл имаше четири деца, от които, по времето, когато изплакваше мъката си пред бретонеца, бяха останали само две дъщери. Дюме обикна двете момичета, без да ги познава, по силата на тази симпатия, така добре предадена от Шарле^[3], която прави от войника баща на всички деца. По-голямата, Бетина-Каролин, бе родена през 1805 година, а другата, Мари-Модест — през 1808.

Останал без вести от любимите си същества, през 1814 година, придружен от поручика, нещастният подполковник тръгна пеша към къщи, прекосявайки Русия и Прусия. Двамата приятели, за които разликата в пагоните вече не съществуваше, стигнаха във Франкфурт в момента, когато Наполеон дебаркираше в Кан. Шарл намери жена си в траур. Тя бе загубила баща си, който я бе обожавал и винаги бе искал да я вижда усмихната, дори на смъртното си легло. Старият Валенрод не можа да надживее бедствията на Империята. На седемдесет и две годишна възраст той бе търгувал с памук, с вяра в гения на Наполеон, без да знае, че геният еднакво често може да бъде, а може и да не бъде на висотата на събитията. Последният Валенрод-Тущал-Бартепщилд бе купил толкова бали памук, колкото жертви даде императорът по време на знаменития си френски поход.

— Омирам ф памук! — беше казал на дъщеря си този баща, толкова приличен на Горио, мъчейки се да смекчи мъката й, която го ужасяваше. — И омирам, бес та тълша никомо нисто. — Защото този немски французин умираше, опитвайки се да говори любимия език на дъщеря си.

Щастлив, че може да спаси от това голямо и двойно крушение жена си и двете си дъщери, Шарл Миньон се завърна в Париж, където императорът го произведе подполковник от кирасирската гвардия и го назначи за комендант на Почетния легион. Мечтата на полковника да стане генерал и граф при първата победа на Наполеон угасна в потоците кръв, пролети при Ватерло. Леко раненият полковник се оттегли към Лоара и напусна Тур преди уволнението.