Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Modeste Mignon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Иван Пешев
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2021)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Мария Коева; Росица Ташева; Лилия Сталева; Любов Драганова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1983

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Лилия Сталева; Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Здравка Букова; Грета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7489

История

  1. — Добавяне

Осма глава
И една проста история

Що разберете в такъв случай, че този страшен крах, сложил край на едно десетгодишно буржоазно царуване, би могъл да нанесе смъртен удар на Бетина Валенрод, която още веднъж бе разделена от мъжа си, без да знае нищо за съдбата му — вероятно толкова опасна и рискована, колкото и заточението му в Сибир. Но всъщност страданието, което я завличаше в гроба, бе спрямо тези явни неприятности това, което е за обикновените неприятности на едно семейство фаталното дете, което го разорява и погубва. Пъкленият камък, хвърлен в сърцето на майката, бе една надгробна плоча от малкото гробище в Енгувил, на която пишеше:

БЕТИНА-КАРОЛИН МИНЬОН

22 год.

Молете се за нея.

1827

Този надпис бе за девойката това, което е епитафията за много мъртъвци — съдържанието на непрочетена книга.

А ето накратко и тази ужасна книга, която обяснява клетвата, разменена на сбогуване между полковника и поручика.

Един млад човек с очарователна външност, наречен Жорж д’Естурни, посети Хавър със съвсем тривиална цел — да види морето, и видя Каролин Миньон. Като всяко парижко конте и той имаше препоръки, така че, с посредничеството на един приятел на семейство Миньон, Д’Естурни получи покана за празненство в Енгувил. Парижанинът се влюби горещо и в Каролин, и в богатството й и вече бе сигурен в успеха си. За три месеца той използува всички средства за прелъстяване и накрая отвлече Каролин. Когато един баща има момичета, той не бива да пуска в къщата си млад човек, когото не познава, така както не бива да оставя да се търкалят книги и вестници, които не е чел. Невинността на девойките е като млякото, което се пресича от гръмотевица, от силен парфюм, от горещината, от нищо и никакво, просто от дъха ни. След като прочете прощалното писмо на голямата си дъщеря, Шарл Миньон веднага изпрати в Париж госпожа Дюме. Семейството оправда това внезапно заминаване с препоръката на домашния лекар, който не опроверга твърдението им. Което обаче не попречи на хавърчани да приказват. „Как е възможно? Тази здрава девойка, с този испански тен, с тези гарванови коси! Тя да е охтичава?…“ „Ами да, казват, че се е държала неразумно.“ „Така е! — бе възкликнал един от Вилкенови. — Върнала се от езда цялата потна и пила леденостудена вода. Поне така казва доктор Труснар.“

Когато госпожа Дюме се завърна, нещастията вече бяха сполетели къщата Миньон и никой не обърна внимание на отсъствието на Каролин, нито на завръщането на жената на касиера.

В началото на 1827 година вестниците гръмнаха от новини за процеса срещу Жорж д’Естурни, осъден от изправителната полиция за мошеническа игра. Младият авантюрист напусна местожителството си, без да се занимава повече с госпожица Миньон, която след ликвидацията в Хавър бе загубила стойността си. Каролин скоро научи, че е позорно изоставена и че бащината й къща е разорена. Тя се завърна в Колибата смъртно болна и за кратко време угасна. Смъртта запази поне доброто й име. Общо взето, хората повярваха в болестта, обявена от господин Миньон при бягството на дъщеря му, и в предписанията на лекаря, който уж бе изпратил госпожица Каролин в Ница.

До последния момент майката се бе надявала да запази дъщеря си. Бетина беше нейна любимка, както Модест бе любимката на баща си. Имаше нещо трогателно в тези предпочитания. Бетина бе жив портрет на Шарл, а Модест на майка си. Всеки от двамата съпрузи пренасяше своята любов върху едно от децата си. Каролин, това провансалско чедо, бе наследила от баща си и възхитителната гарвановочерна коса, свойствена на южнячките, и кафявите бадемовидни очи, блестящи като звезди, и маслинения тен, и златистата кадифена кожа, и изваяния крак, и кръшната испанска снага.

Майката и бащата се гордееха с очарователните си дъщери, които бяха толкова противоположни. „Дявол и ангел!“ — казваха хората беззлобно. Всъщност това бяха пророчески думи.

В продължение на месец нещастната германка не пожела да види никого и плака, затворена в стаята си, откъдето излезе с болни очи. Преди да ослепее, тя бе отишла, въпреки настояванията на приятелите си, да се поклони на гроба на Каролин. Образът на този гроб остана жив в мрака на слепотата й, така както червените призрачни очертания на последния предмет, видян от нас в слънчев ден, продължават да светят и след като сме затворили очите си.

След това ужасно двойно нещастие Модест бе вече единствена дъщеря, макар баща й да не знаеше това, и Дюме стана ако не по-предан, то по-предпазлив от преди. Луда по Модест, както би била всяка бездетна жена на нейно място, госпожа Дюме я обсипа с майчински грижи, но без да престъпва заповедите на съпруга си, който нямаше особено доверие в женските приятелства. Нареждането беше категорично. „Ако някога някакъв мъж, на каквато и да е възраст и с каквото и да е положение, бе казал Дюме, заговори Модест, загледа я или си позволи да й прави мили очи, този мъж е мъртъв. Пръсвам му черепа и се предавам на кралския прокурор, може би смъртта ми ще я спаси. Ако не искаш да ми отрежат главата, добре ме замествай, докато съм в града.“

От три години насам Дюме всяка вечер преглеждаше оръжията си. Той сякаш бе наполовина посветил в клетвата си двете високоинтелигентни пиренейски овчарки — едната спеше вътре, а другата пазеше в една колибка, без да лае и без да излиза. Но горко на онзи, върху когото щяха да се сключат челюстите на двете кучета!