Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (24)

Двадесет и четвърта глава
Силата на неизвестното

„Господи! Дали вече не съм влюбен! — възкликна младият референт, забелязвайки, че стои с писмото в ръка цял час, след като го беше прочел. — Как да постъпя? Тя си въобразява, че пише на великия ни Поет! Да продължавам ли да я мамя? Дали е жена на четиридесет години, или двадесетгодишна девойка?“

Ернест бе омагьосан от бездната на неизвестността. Няма нищо по-завладяващо от нейния непрогледен безкрай. От мрачните й глъбини се издигат огньове, които понякога я набраздяват и пораждат цветни фантазии, напомнящи картините на Мартин^[1]. В изпълнения с толкова занимания живот на Каналис подобно приключение отминава с бързината на синчец, завлечен от камънаците на буен поток. Но не и в живота на един референт, който, за да се разсее, докато очаква завръщането на системата, чийто представител е бил негов покровител, посвещава Каналис в азбуката на политическата кариера. Тази девойка — във въображението му тя все още съществуваше като хубавата русокоса — щеше да се намести в сърцето му и да предизвика безбройните щети, които нанасят романите, влизайки в живота на обикновените хора, както вълкът влиза в птичия двор.

Ернест мисли много за непознатата от Хавър и й написа следното писмо — писмо обмислено, претенциозно, в което обаче страстта започваше да се проявява под формата на раздразнение.

VIII

До госпожица О. д’Ест-М.

 

„Госпожице, не е ли нечестно от Ваша страна да се настаните в сърцето на един нещастен поет с мисълта да го зарежете, ако не отговаря на желанията Ви, и да го обречете на вечни съжаления, след като сте му показали за няколко мига образа на съвършенството, пък бил той и престорен, или поне началото на щастието?

Твърде непредвидливо поисках от Вас това писмо, в което започвате да разгъвате изящната лента на разбиранията си. Един мъж спокойно може да се влюби в непозната, която умее така добре да съедини в едно дързостта и самобитността, фантазията и чувството. Кой не би пожелал да Ви опознае, след като е прочел първата Ви изповед? Полагам наистина големи усилия, за да запазя разума си, мислейки за Вас, защото у Вас е събрано всичко, което може да внесе смут в сърцето и главата на един мъж. Ето защо се възползувам от малкото хладнокръвие, което ми остава, за да Ви смъмря най-смирено.

Мислите ли, госпожице, че някакви си писма, малко или повече правдиви, малко или повече лицемерни, защото писмата, които бихме си написали, ще бъдат израз на моментното ни настроение, а не на характерите ни изобщо; мислите ли, казвам, че колкото и да са хубави, те ще заместят някога личния ни опит, добит в обикновения живот?

Човекът е двойствено същество. От една страна, съществува един невидим живот, животът на сърцето, за който писмата могат и да са достатъчни. От друга, съществува и действеният живот, който, уви, е по-важен, отколкото Ви се струва на Вашата възраст. Тези два живота трябва да подхождат на идеала, който лелеете, нещо, което, между другото, много рядко се случва. Чистата, непринудена и безкористна почит на една просветена и същевременно целомъдрена душа е едно от небесните цветя, чиито багри и мирис действуват изцелително срещу всички скърби, рани и предателства на парижкия литературен живот. Отблагодарявам Ви се с порив, подобен на Вашия. Но след тази поетична замяна на моите мъки срещу бисерите на Вашата благотворителност, какво може да очаквате от мен? Не притежавам нито гения, нито чудесното обществено положение на лорд Байрон; още по-малко притежавам ореола на мнимата му обреченост и на измислената му социална злочестина. Впрочем какво бихте се надявали да получите от него в подобни обстоятелства? Приятелството му, нали?

Трябва да Ви кажа тогава, че той, който би следвало да бъде само горд, всъщност бе разяждан от обидна и болезнена суета, която обезсърчаваше приятелството. Аз, който съм хиляди пъти по-дребен от него, положително имам някои несъответствия в характера, които правят живота неприятен и превръщат приятелството в най-тежък товар… Какво ще получите в замяна на мечтите си? Главоболията на един живот, който няма да е напълно Ваш. Подобна сделка е неразумна. И ето защо.

Замислената от Вас поема всъщност е просто плагиатство. Опиянена от своите двадесет години, една девойка от Германия, която не беше като Вас полунемкиня, а цяла немкиня, се влюби до обожание в Гьоте. Тя направи от него свой приятел, своя религия, свой бог, въпреки че знаеше, че той е женен. Като добра германка и жена на поет, госпожа Гьоте се отнесе към този култ с много хитро снизхождение, което впрочем не излекува Бетина! Какво стана после? После превъзнеслата се девойка се омъжи за добър дебел германец.

Нека си признаем, че девойката, която се е обрекла да служи на гения и му е станала равна, защото го е разбрала, която благоговейно се е прекланяла пред него до смъртта му, както човек се прекланя пред светите ликове, изобразявани от художниците в параклисите, и която, когато Германия загуби Гьоте, се е оттеглила в някое самотно убежище, за да не вижда никого, както направи приятелката на лорд Болингброук, нека си признаем, че такава девойка би се враснала в славата на поета, както Мария Магдалена в кървавата победа на Спасителя. Ако това е възвишено, какво бихте казали за обратното?

Тъй като не съм нито лорд Байрон, нито Гьоте, тези двама великани и в поезията, и в егоизма, а просто авторът на няколко стихотворения, които се харесват, аз не бих могъл да изисквам честта да ме издигнат в култ. Не съм роден за мъченик. Имам сърце, но имам и амбиции, тъй като съм още млад и ми трябват пари.

Приемете ме такъв, какъвто съм. Добротата на краля и закрилата на министрите му ми осигуряват нелошо съществуване. По всичко приличам на съвсем обикновен човек. Ходя на парижките соарета като всеки срещнат глупак. Но колелетата на каретата ми не се въртят, както го изисква времето, по солидните пътища на рентиерите, вписани в Голямата книга. Не съм богат, но пък и нямам предимствата, които дават мансардата, неразбраният талант, славата на бедността на някои по-достойни от мен мъже, като Д’Артес например.

Каква ли прозаична развръзка очаква омайните фантазии на младежкия Ви възторг? Да спрем дотук. Ако съм имал щастието да Ви изглеждам като някаква земна рядкост, Вие пък бяхте за мен нещо светло и възвишено, една от тези звезди, които пламват и изчезват. Нека нищо не помрачи този епизод от нашия живот. Ако продължим така, бих могъл да Ви обикна, да изпитам към Вас една от тези луди страсти, които отстраняват всички препятствия, които, макар и кратки, запалват в сърцето тревожно-буйни огньове. И дори ако ми отговорите с взаимност, ще свършим по най-баналния начин: сватба, домакинство, деца… О, невъзможно е да се съчетаят в едно Белиз и Анриет Кризал^[2]!… Сбогом, прочее!“