Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (47)

Четиридесет и седма глава
Поетът е суетен като хубава жена

Пристигането на разкошната карета, водена от кочияш, чиято ливрея бе с герба на Каналис, предизвика сензация в Колибата, още повече че там очакваха двамата претенденти и че всички действуващи лица на нашата история бяха вече там, с изключение на херцога и Бюча.

— Кой е поетът? — обърна се госпожа Латурнел към Дюме. При шума на колата тя бе застанала до прозореца.

— Този, който ходи като капелмайстор — отговори касиерът.

— Аха! — каза жената на нотариуса, разглеждайки Мелхиор, който се перчеше като човек, който знае, че го наблюдават.

Оценката на Дюме, комуто простотата бе присъща, бе твърде строга, но в нея имаше нещо вярно. По вина на голямата дама, която прекалено го ласкаеше и глезеше, така както всички по-възрастни от обожателите си жени винаги ще ги ласкаят и глезят, Каналис бе по това време по манталитет нещо като Нарцис.

Достигнала известна възраст, жената, която иска да привърже към себе си един мъж, най-напред обожествява недостатъците му, за да направи невъзможно всяко съперничество. Защото, поне отначало, съперничката не знае тайната на това висше ласкателство, с което мъжът свиква твърде лесно. В резултат на тези женски усилия мъжете стават самодоволни, ако не са такива по рождение.

Каналис, когото хубавата херцогиня Дьо Шолийо познаваше от млад, оправда пред себе си превземките си, като си каза, че те се харесват на жената, чийто вкус минаваше за безупречен. При все че това са извънредно деликатни нюанси, не е невъзможно да ги посочим. Така например Мелхиор притежаваше декламаторска дарба, от която много се възхищаваха и която прекалено благосклонните похвали бяха докарали дотам, че и поетът, и актьорът в него загубиха всякакво чувство за мярка. Именно затова за него казваха (пак този Дьо Марсе), че не декламира, ами блее стиховете си, до такава степен удължаваше звуците и се слушаше, като рецитираше. Или казано на театрален жаргон, Каналис преиграваше. Позволяваше си да хвърля въпросителни погледи към публиката, да заема самодоволни пози и да плещи врели-некипели — изразът принадлежи на актьорите и е живописен като всичко, което създава артистичният свят.

Впрочем Каналис имаше последователи и стана основател на школа в това отношение. Неговата високопарност се беше леко отразила и на начина му да разговаря. Тонът му беше декламаторски, както видяхме от разговора му с Дюме. Умът му бе станал някак ултракокетен, обноските му също.

Накрая Каналис започна да ходи отмерено, да си измисля пози, да се поглежда крадешком в огледалата, да приспособява думите си към начина, по който е застанал. Той толкова се вълнуваше от впечатлението, което прави, че шегаджията Блонде много пъти се беше обзалагал — и беше печелил баса, — че ще обърка поета, като упорито се втренчи в прическата, обувките или пеша на костюма му.

След десет години тези превземки, който отначало притежаваха паспорта на цъфтящата младост, станаха доста остарелички, още повече че самият Мелхиор изглеждаше вече износен. Светският живот е еднакво уморителен и за мъжете, и за жените и може би двадесетте години, с които херцогинята беше по-стара от Каналис, тежаха повече на него, отколкото на нея — нея обществото виждаше все така хубава, без бръчки, без червило и без сърце.

Уви! Нито мъжете, нито жените имат приятел, който да ги предупреди, когато уханието на скромността им започне да нагарча, милувката на погледа заприлича на театралничене, изразът на лицето се превърне в превземка и зад изкусния ум прозре ръждясалият скелет. Само геният умее да се обновява като змия. Пък и в маниерите, както във всичко останало, единствено сърцето не остарява. Хората с добро сърце се отличават с простота.

А Каналис, както знаете, имаше сухо сърце. Той злоупотребяваше с красотата на погледа си, като му придаваше, без да е нужно, втренчеността, която размисълът придава на очите.

И най-после, похвалите бяха за него търговска сделка, в която искаше твърде много да спечели. Начинът, по който правеше комплименти, изглеждаше очарователен на повърхностните хора, докато по-чувствителните можеха да го приемат за обиден поради неговата баналност, поради самонадеяността, зад която се криеше предумисъл.

И наистина Мелхиор лъжеше като придворен. На херцог Дьо Шолийо, който никому не направи впечатление с речта си от трибуната, където бе принуден да се качи като министър на външните работи, той не се посвени да каже:

— Бяхте великолепен, ваше превъзходителство.

Колко ли мъже като Каналис биха били оперирани от превземките си, ако им се инжектираше неуспех в малки дози! Тези недостатъци бяха доста леки в позлатените салони на предградието Сен-Жермен, където всеки непременно внася своя дял от чудатости и където брътвежът, преструвките, напрегнатостта, ако щете, имат за фон извънмерен разкош и разточителни тоалети, които може би ги оправдават. Но те бяха в пълен разрез с провинцията, чиито странности са от точно обратния вид.

Каналис беше и неестествен, и предвзет. Той никак не можеше да се преобрази, тъй като бе успял да изстине в матрицата, в която го бе сложила херцогинята. Освен това бе твърде много парижанин или, ако щете, твърде много французин. Парижанинът се чуди, че не всичко и не навсякъде е като в Париж, а французинът, че не е като във Франция. Добрият вкус се състои в това да се приспособиш към обноските на чужденците, без все пак съвсем да загубиш собствения си характер, както правеше Алкивиад^[1], този образец на джентълмен. Истински добрите маниери са еластични. Те подхождат на всички обстоятелства, те са в хармония с всяка обществена среда, те ви карат, когато излизате на улицата, да си облечете рокля с чудесна кройка, но от скромна материя, а не да се разхождате като някои буржоазки в крещящи десени.

Каналис обаче, съветван от жена, която го обичаше повече заради себе си, отколкото заради него, искаше да дава тон, да бъде навсякъде такъв, какъвто си е. Мислеше си — грешка, допускана от някои известни парижани, — че носи със себе си своя собствена публика.