Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (4)

Четвърта глава
Сцена от семейния живот

По начина, по който Латурнелови влязоха в Колибата, дори външен човек би познал, че я посещават всяка вечер.

— Вече сте тук, шефе? — каза нотариусът, забелязвайки в гостната Гобенхайм, млад хавърски банкер, роднина на Гобенхайм-Келер, собственика на голямата банкерска къща в Париж.

Млад човек с безкръвно лице, Гобенхайм бе един от тези чернооки блондини, в чийто неподвижен поглед има нещо омагьосващо. Пестелив в думите, както и в живота, той се обличаше в черно, беше слаб като охтичав, но иначе беше кокалест, и посещаваше семейството на бившия си шеф и къщата на касиера му не толкова от привързаност, колкото от пресметливост: там се играеше вист на по две су фиша, не се изискваше да си официално облечен, можеше да се пие и само подсладена вода и нямаше нужда да се отвръща със същата любезност.

Тази привидна всеотдайност към семейство Миньон караше хората да смятат, че Гобенхайм е човек с голямо сърце, така че той можеше да не посещава висшето общество на Хавър и си спестяваше ненужните разходи, които биха нарушили реда в домакинството му. Новопокръстен във вярата на златния телец, той си лягаше всяка вечер в десет и половина и ставаше в пет часа сутринта. И най-после, тъй като бе сигурен в дискретността и на Латурнел, и на Бюча, Гобенхайм анализираше пред тях по-трънливите си сделки, ползуваше се от безплатните консултации на нотариуса и откриваше какво вярно има в градските клюки. Този още неопитен лапнизлато (изразът е на Бюча) принадлежеше към веществата, наричани в химията абсорбиращи. След катастрофата, сполетяла къщата Миньон, където семейство Келер го бе изпратило да изучава висшата морска търговия, никой в Колибата не го бе помолил за каквото и да било, не му бе възложил дори и най-простата поръчка, тъй като отговорът му бе предварително известен. Младежът гледаше Модест, както би разглеждал евтина литография. „Той е едно от буталата на огромната машина, наречена Търговия“ — казваше за него клетият Бюча, чиято интелигентност проличаваше именно от подобни срамежливо изречени думи.

Четиримата Латурнел поздравиха с най-почтително уважение една стара дама, облечена в черно кадифе, която не стана от креслото си, тъй като имаше перде и на двете очи.

Госпожа Миньон може да бъде описана с едно-единствено изречение. Тя привличаше погледите със святото си лице на майка, чийто безупречен живот е предизвикателство към Съдбата и мишена на стрелите й и която принадлежи към многобройното племе на Ниобите^[1]. Русата й, добре накъдрена и добре подредена перука подхождаше на студеното й бяло лице, а то пък напомняше лицата на бургместерските жени на Мирвелт^[2]. Старателно поддържаният тоалет, велурените обувки, дантелената якичка, правилно поставеният шал, всичко свидетелствуваше за грижите на Модест за майка й.

Когато в хубавата гостна настана тишината, за която бе споменал нотариусът, погледите на всички бяха за момент привлечени от Модест, която седеше до майка си и й бродираше шалче. Дори за някой съвсем незаинтересован човек любопитството, прикрито зад баналните въпроси, които си задават всички хора, отишли на гости, даже и когато се виждат всеки ден, би издало домашния заговор, замислян срещу девойката. Но Гобенхайм беше повече от незаинтересован. Без да забележи каквото и да е, той запали свещите на масата за игра.

Поведението на Дюме изглеждаше ужасяващо и за Бюча, и за Латурнелови, и особено за госпожа Дюме, която знаеше, че мъжът й е способен да застреля като бясно куче любовника на Модест.

След вечеря Дюме бе отишъл да се поразходи, придружен от две чудесни пиренейски овчарки, които подозираше в измяна и които бе оставил у един бивш изполичар на господин Миньон. След това, няколко мига преди пристигането на Латурнелови, той беше измъкнал пистолетите изпод възглавницата си и ги беше поставил на камината тайно от Модест.

Девойката не обърна никакво внимание на тези най-малкото странни приготовления.

При все че е нисък, набит и сипаничав и че говори тихо, сякаш се вслушва в думите си, бретонецът, бивш гвардейски поручик, е решителен и хладнокръвен и тези качества са така добре изписани на лицето му, че в продължение на двадесет години никой в армията не си бе позволил да се пошегува с него. Невъзмутимите му малки сини очи приличат на две късчета стомана. Маниерите му, изражението на лицето му, говорът му, стойката му, всичко у него добре приляга на късото му име Дюме. Силата му е добре известна и му позволява да не се страхува от никакво нападение. Способен да убие човек с юмручен удар, той бе извършил този подвиг в Бауцен, когато бе изостанал от дружината си и невъоръжен, се бе сблъскал с един саксонец.

В момента на нашия разказ твърдото и спокойно лице на този човек бе придобило възвишено-трагично изражение. Пребледнелите му устни се свиваха в гърч, овладяван само благодарение на бретонската му енергия. Всички видяха леката пот, вероятно студена, която овлажни челото му. Нотариусът знаеше, че от всичко това може да произлезе драма, която да свърши в съда. И наистина, станеше ли дума за Модест Миньон, за касиера се разиграваше игра, в която той бе заложил чест, вяра и чувства, по-важни от всякакви обществени задръжки и породени от един от онези договори, при които в случай на нещастие единственият съдия е горе на небето. Повечето от драмите са в представите, които си създаваме за нещата. Събитията, които ни изглеждат драматични, са само сюжети, превръщани от душата ни в трагедия или в комедия, според характера ни.

Натоварени да наблюдават Модест, госпожа Латурнел и госпожа Дюме се държаха малко изкуствено и гласовете им леко трепереха, но обвиняемата не забеляза нищо, толкова изглеждаше погълната от ръкоделието си. Модест полагаше всеки бод със съвършенство, способно да отчае всяка любителка на бродериите. По лицето й се четеше цялото удоволствие, което изпитваше, завършвайки листеца на някое цвете.

Седнало между господарката си и Гобенхайм, джуджето едва сдържаше сълзите си и се питаше как да стигне до Модест, за да й пошепне на ухото две предупредителни думи. С дяволската си съобразителност на богомолка госпожа Латурнел бе застанала пред госпожа Миньон и по този начин бе изолирала Модест.

Сляпата госпожа Миньон седеше мълчалива, по-бледа от обикновено и очевидно знаеше на какво изпитание ще бъде подложена дъщеря й. Може би сега вече тя не одобряваше тази хитрост, въпреки че я намираше за необходима. Оттам идваше мълчанието й. Тайно в себе си тя страдаше.

Екзюпер, пружинката на капана, нямаше представа за пиесата, в която случаят му бе отредил роля.

Гобенхайм пък, такъв си му беше характерът, показваше безгрижие, равно на безгрижието на Модест.

За посветения зрител този контраст между пълното неведение на едните и тревожното внимание на другите би бил поразяващ. Днес повече от всякога писателите си служат с подобни ефекти и това е тяхно право. Защото природата си позволява открай време да бъде по-силна от тях. Както ще видите в нашия случай, обществената природа, която е природа в природата, си доставяше удоволствието да направи историята по-интересна от романа, така както буйните планински потоци рисуват фантастични картини, забранени за художниците, и правят чудеса в подреждането и извайването на камъните за голямо удивление на скулптори и архитекти.