Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (31)

Тридесет и първа глава
Модест се хваща в клопката

— Кой натъжи тайнственото ми джудже? — попита тя.

— Госпожице Модест, нима ние, децата на Нещастието, плачем от мъка? Току-що тези, които смятах за свои роднини, показаха към мен толкова обич, колкото и аз питая към тях. Ще бъда нотариус, може би ще забогатея. Може би бедният Бюча ще стане един ден богатият Бюча. Вие дори не си представяте колко дързост има в това недоносче! — възкликна той.

Гърбавият силно се удари с юмрук в хлътналите гърди и застана до камината, след като хвърли на Модест поглед, който се процеди като светлинен лъч между големите му стиснати клепачи. Защото той забеляза в тази непредвидена сцена възможност да изпита сърцето на кралицата си.

За момент Дюме помисли, че писарят се е осмелил да насочи мислите си към Модест и бързо се спогледа с приятелите си, които отправиха към гърбушкото ужасени и любопитни погледи.

— И аз си имам мечти! — подзе Бюча, без да изпуска от очи Модест.

Девойката сведе клепачи с движение, което за писаря беше истинско разкритие.

— Вие обичате романите, затова позволете ми, понеже съм много радостен, да споделя с вас тайната си, а вие ще ми кажете дали е възможно романът, който съм измислил, да свърши добре. Защото в противен случай защо ми е богатство? За мен златото е щастие повече, отколкото за всеки друг. Защото за мен щастието се състои в това да обогатиш любимото същество! Вие знаете толкова неща, госпожице, кажете ми, може ли човек да бъде обикнат независимо дали е красив или грозен, само за душата си?

Модест вдигна очи към Бюча. Това бе ужасен въпрос, защото в този момент Модест споделяше подозренията на Дюме.

— Щом забогатея, ще потърся някоя хубава бедна девойка, изоставена като мен, изстрадала, нещастна, ще й пиша, ще я утеша, ще бъда добрият й гений. Тя ще прочете всичко в сърцето ми, в душата ми и ще получи едновременно две богатства — и моето злато, което деликатно ще й предложа, и моята мисъл, надарена с всички красоти, които случаят е отказал на гротескната ми външност! Ще остана скрит като причината, която търсят учените. Може би Бог съвсем не е красив? Разбира се, това дете ще изпита любопитство и ще поиска да ме види. Но аз ще й пиша, че съм чудовищно грозен, ще й опиша уродливостта си…

Тук Модест втренчено погледна Бюча. Нямаше да бъде по-красноречива, ако му бе казала: „Какво знаете вие за моята любов?“

— Ако само имам късмета да ме обикнат заради поезията на сърцето ми! Ако някой ден тази жена сметне, че съм само малко обезобразен, признайте, че ще бъда по-щастлив от най-големия красавец, от гениалния мъж, обичан от някое небесно създание като вас…

Червенината, която покри лицето на Модест, разкри на гърбавия почти цялата тайна на девойката.

— Е, добре! Да дадеш богатство на човека, когото обичаш, и да му се харесаш с ума си, а не с външността си, дали това е начинът да бъдеш обикнат? Ето мечтата на бедния гърбушко, вчерашната му мечта. Защото днес майка ви ми даде ключа към бъдещото ми съкровище, като ми обеща да ми помогне да купя кантора. Но преди да стана втори Гобенхайм, трябва да знам дали това ужасно преображение е полезно. Как смятате вие, госпожице?

Изненаданата Модест не забеляза, че Бюча се обръща към нея. Клопката на влюбения бе по-добре поставена от клопката на войника. Смаяната девойка остана без глас.

— Клетият Бюча! — тихо каза госпожа Латурнел на мъжа си. — Да не е полудял?

— Вие искате да изживеете приказката за Хубавицата и звера — отговори най-сетне Модест. — Но забравяте, че Зверът се превръща в очарователен принц.

— Мислите ли? — каза джуджето. — Винаги съм си представял, че това превръщане символизира явлението, при което душата става видима и засенчва външността със сияйната си светлина. Ако не ме обикнат, ще остана скрит, много просто! На вас и на вашите близки, госпожо — каза той на господарката си, — ще служи не едно джудже, а един живот и едно богатство.

Бюча седна на мястото си, преструвайки се на напълно спокоен, и каза на тримата играчи:

— Кой дава?

Но в себе си той си каза с болка: „Тя иска да я обичат за самата нея, тя си пише с някое мнимо величие, докъде ли са стигнали в отношенията си?“

— Мила мамо, вече е десет без петнадесет — каза Модест на майка си.

Госпожа Миньон се сбогува с приятелите си и отиде да си легне.

Тези, които искат да обичат тайно, могат спокойно да се оставят да ги шпионират пиренейски овчарки, майки, дюмеовци, латурнеловци — все още нищо не ги заплашва. Но когато ги шпионира влюбен? Тогава диамантът се бори с диаманта, огънят с огъня, умът с ума, равенството е съвършено и двете му страни се проникват взаимно.