Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (69)

Шестдесет в девета глава
Едно образцово оттегляне

След тези думи херцогинята, която бе жена със среден ръст, но твърде пълна като всички хубави жени над петдесет години, стана и се отправи към групата на Диан Дьо Мофриньоз, пристъпвайки с малките си, нервни като на сърна крака.

Под пълнотата й личеше чудният финес, който притежават този тип жени и който дължат на силната си нервна система, способна да овладее и съживи плътта. Не би могла да се обясни по друг начин леката й и несравнимо благородна походка. Само жените с благородна кръв, чието родословно дърво започва от самия Ной, умеят като Елеонор да бъдат величествени въпреки селската си пълнота.

Някой философ навярно би пожалил Филоксен, възхищавайки се на добре пристегнатата талия и грижливо подредения утринен тоалет, носен с елегантността на кралица и с лекотата на девойка.

Под смелата си прическа — буйните й небоядисани коси бяха сплетени на плитки и вдигнати високо на главата — Елеонор гордо показваше белоснежната си шия, чудесно изваяните си гърди и рамене, ослепителните си голи ръце, прочути с красотата си.

Като всички съпернички на херцогинята, Модест видя в нея една от тези жени, за които казват: „Тя ни превъзхожда до една!“

И наистина Елеонор беше от няколкото истински аристократки, твърде рядко срещани вече във Франция.

Да се опитва човек да обясни величествено изправената глава, изисканата и нежна извивка на шията, хармонията в движенията, достойнството в осанката, благородството в съвършеното съответствие между частите и цялото, станалата естествена изтънченост, които правят една жена свята и велика, би означавало да иска да анализира прекрасното. На тази поезия се наслаждаваме като на поезията на Паганини, без да си обясняваме средствата за постигането й, защото първопричината на всичко е винаги овеществената душа.

Херцогинята кимна за поздрав на Елен и леля й, след това каза на Диан с весел, чист глас, в който нямаше и следа от вълнение:

— Не е ли време да се преоблечем, херцогиньо?

И излезе, придружена от снаха си и от госпожица Д’Ерувил, които хвана под ръка. Говореше нещо тихо, докато се отдалечаваше със старата мома, която я притисна до себе си и й каза:

— Очарователна сте.

Което значеше: „Цялата съм ваша за услугата, която ни направихте.“

След това госпожица Д’Ерувил се върна в салона, за да изиграе ролята на съгледвач, и още от първия й поглед Каналис разбра, че последните думи на херцогинята не са били празна заплаха. Чиракът-дипломат се оказа твърде слаб за такава страшна борба и достатъчно умен, за да избере ако не достойно, то поне искрено поведение. Когато Ернест се появи с кърпичката на Модест, той го хвана за ръката и го заведе на моравата.

— Драги приятелю — каза той, — аз съм ако не най-нещастният, то най-смешният човек на света. Затова се обръщам към теб да ме измъкнеш от това гнездо на оси, в което се наврях. Модест е демон. Тя видя объркването ми и ми се присмива. Току-що ми спомена за двата реда от едно писмо на госпожа Дьо Шолийо, които имах глупостта да й поверя. Ако ги покаже, никога няма да мога да се сдобря с Елеонор. Затова незабавно й поискай това листче и й кажи, че нямам никакви претенции и намерения към нея. Разчитам на такта й, на девичата й почтеност и я моля да се държи все едно че никога не сме се виждали, да не ми приказва, да се отнася към мен студено. Не смея да искам от нея да проявява ревнив гняв, който впрочем чудесно би ми влязъл в работа… Върви, чакам те тук…