Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (57)

Петдесет и седма глава
Модест е разкрита

По време на вечерята, която беше извънредно богата и възхитително добре поднесена, херцогът извоюва голяма победа над Каналис. Предишния ден Модест бе получила костюма си за езда и сега заговори за разходките, които можеха да направят в околностите. Разговорът така потече, че тя изрази желание да присъствува на лов с кучета, удоволствие, което не познаваше.

Херцогът веднага предложи да покаже на госпожица Миньон лов с кучета в кралската гора, която се намираше на няколко левги от Хавър. Благодарение на връзките си с Главния ловец на кралството, принц Кадинян, той видя средството, с което щеше да разгърне пред очите на Модест кралското великолепие, да я съблазни, като й покаже пленителния свят на дворцовия живот и като я накара да пожелае да бъде въведена в него чрез брак.

Погледите, които си размениха херцогът и двете госпожици Д’Ерувил и които Каналис улови, бяха красноречиви: „Наследницата е наша!“ Тъй като можеше вече да разчита само на личния си чар, поетът нямаше търпение да получи гаранция за обич.

Модест пък беше почти уплашена от това, че бе надхвърлила намеренията си по отношение на семейство Д’Ерувил и затова по време на разходката след вечеря нарочно се отдели от компанията с Мелхиор. Водена от естественото любопитство на младо момиче, тя загатна за клеветите на Елен. Когато Каналис възкликна възмутено, тя го помоли да пази тайна и той обеща.

— Това злоезичие — каза той — е нещо нормално във висшето общество. Вашата почтеност се плаши от него, а аз му се присмивам, то дори ме прави щастлив. За да прибегнат към него, госпожиците вероятно смятат, че интересите на негова милост са в опасност.

И използувайки предимството, което дава подобно съобщение, Каналис се оправда с такъв поток от шеги, така страстно и толкова духовито, като освен това благодари на Модест за доверието, в което побърза да види малко обич, че тя разбра, че се е изложила пред поета не по-малко, отколкото пред Главния интендант.

Каналис усети, че трябва да бъде по-дързък, и се обясни в любов. Той даде на Модест клетва, в която поезията му светеше като удачно споменатата лупа и в която блестеше описанието на хубостта на очарователната блондинка, възхитително облечена за семейния празник. Тази умишлена възторженост, на която вечерта, листата, небето и земята, цялата природа станаха съучастници, увлече жадния влюбен отвъд границите на здравия разум. Той започна да говори за своята безкористност и успя да подмлади чрез изтънчения си стил знаменитата тема на Дидро „Хиляда и петстотин франка и моята Софи“ или „Една сламена колиба и сърцето ти!“ — близка на всички влюбени, които добре познават богатството на тъстовете си.

— Господине — каза Модест, след като се наслади на мелодията на така възхитително изпълнения концерт по позната тема, — свободата, която ми дават моите родители, ми позволи да ви изслушам. Но всъщност вие би трябвало да се обърнете към тях.

— Кажете ми — извика Каналис, — че ако получа тяхното съгласие, вие ще се радвате да им се подчините.

— Мога да ви кажа отсега — отговори тя, — че баща ми има някои фантазии, които могат да засегнат стар род като вашия, защото той иска внуците му да носят неговата титла и неговото име.

— Скъпа Модест, бих направил всякакви жертви, за да поверя живота си на ангел-хранител като вас.

— Ще ми позволите все пак да не решавам съдбата си в един миг — каза тя и се присъедини към госпожиците Д’Ерувил.

В този момент двете благородни моми ласкаеха малкия Латурнел, за да го привлекат на своя страна. Госпожица Д’Ерувил, която ще наричаме с бащиното й име, за да я отличим от племенницата й Елен, намекваше на нотариуса, че постът председател на хавърския съд, предоставен на рода й от Шарл X, е достоен за таланта му на законовед и за почтеността му.

Уплашен от прогреса на дръзкия Мелхиор, Бюча, който се разхождаше с Ла Бриер, намери начин да поприказва няколко минути с Модест на долната площадка точно преди присъствуващите да влязат в Колибата и да се отдадат на закачките на неизбежния вист.

— Госпожице, надявам се, че още не му казвате Мелхиор? — попита той тихо.

— Малко остава, мое тайнствено джудже — отговори тя с усмивка, която можеше да вкара в грях и ангел.

— Велики Боже! — извика писарят и отпусна ръцете си, които почти докоснаха стъпалата.

— Че с какво той е по-лош от този ненавистен и мрачен референт, който толкова ви интересува? — продължи тя, като си придаде, когато стана дума за Ернест, високомерния вид, чиято тайна е известна само на девойките, сякаш Девствеността им дава криле, та да полетят така нависоко. — Да не би този господинчо Ла Бриер да ме приеме без зестра?

— Попитайте баща си — отвърна Бюча и се отмести няколко крачки встрани, за да отдалечи Модест от прозорците. — Чуйте ме, госпожице. Знаете, че този, който ви говори, е готов да ви отдаде не само живота си, но и честта си по всяко време, във всеки миг. Така че можете да му вярвате, можете да му доверите това, което не бихте казали на баща си. Кажете ми, да не би възвишеният Каналис да се е показал безкористен, та отправяте сега този укор към бедния Ернест?

— Да.

— Вярвате ли му?

— Този въпрос, писарушката ми — каза тя, като го нарече с едно от десетте или дванадесетте имена, които му бе измислила, — като че ли поставя под съмнение силата на самолюбието ми.

— Вие се шегувате, мила госпожице, значи, нищо още не е сериозно и аз се надявам, че му се подигравате.

— Какво бихте си помислили за мен, господин Бюча, ако се смятах в правото си да се подигравам на някой от тези, които ми правят чест да ме поискат за жена? Знайте, метр Жан, че дори когато се прави, че презира и най-презряното ухажване, девойката е винаги поласкана от него…

— Значи, аз ви лаская? — каза писарят и лицето му засия като празнично осветен град.

— Вие? — каза тя. — Вие ми засвидетелствувате най-ценното от всички приятелства, чувство, безкористно като чувствата на майката към дъщеря й! Не се сравнявайте с никого, защото дори баща ми е задължен да ми бъде предан. — Тя замълча. — Не мога да кажа, че ви обичам в смисъла, който мъжете придават на тази дума, но това, което чувствувам към вас, е вечно и никога няма да се промени.

— Добре тогава — каза Бюча и се направи, че вдига камъче, за да целуне върха на обувките на Модест и да ги ороси с една сълза, — позволете ми да бдя над вас като змей над съкровище. Преди малко поетът раздипли пред вас дантелата на скъпоценните си фрази и ви ослепи с евтиния блясък на обещанията. Той изпя любовта си на най-хубавата струна на лирата си, нали? Ако вашият благороден възлюбен се увери, че не сте богата и промени държанието си, обърка се, стане студен, пак ли ще го вземете за съпруг? Ще го уважавате ли винаги?

— Че той да не е Франсиск Алтор? — попита тя и направи жест, в който се четеше горчиво отвращение.

— Разрешете ми да извърша тази промяна в декора — каза Бюча. — Искам тя да бъде внезапна. След това мога отново да направя поета ви влюбен, да го накарам последователно да вдъхне в сърцето ви студ и топлина със същата лекота, с която мени доводите си „за“ и „против“ в една и съща вечер, без сам да забележи.

— Ако се окажете прав — каза тя, — на кого да вярвам?

— На този, който ви обича истински.

— На малкия херцог?

Бюча погледна Модест. Двамата направиха няколко крачки мълчаливо. Девойката беше невъзмутима и дори не мигна.

— Госпожице, ще ми позволите ли да стана преводач на мислите, скрити в дъното на сърцето ви като морски мъх под водата, мисли, за които вие не искате да си дадете сметка?

— Я гледай ти — каза Модест, — да не би пък моят частен-съветник-по-интимните-въпроси да се е превърнал в огледало?

— Не, в ехо — отговори той с жест на върховна скромност. — Херцогът ви обича, но той ви обича прекалено много. Ако аз, джуджето, добре съм разбрал безкрайната деликатност на сърцето ви, за вас ще бъде неприятно да ви обожават като Светото причастие в скинията му. И тъй като сте жена повече от всяка друга, няма да пожелаете да имате мъж, непрекъснато проснат в краката ви, в когото вечно ще бъдете сигурна, както не бихте пожелали и егоист като Каналис, който ще предпочита себе си пред вас… Не зная защо. Бих станал жена и бабичка, за да науча причината за тази представа за брака, която прочетох в очите ви и която може би е присъща на всички девойки. Тъй или иначе, вие, с вашата голяма душа, имате нужда да обожавате. Когато един мъж е на колене пред вас, вие не можете също да застанете на колене пред него. Така не се стига далече — казваше Волтер. Малкият херцог има прекалена склонност към коленичене. А Каналис няма достатъчно, да не кажа, че няма въобще. Отгатнах прикритата хитрост на усмивките ви, когато разговаряхте с Главния интендант, когато той ви говореше, а вие му отговаряхте. Никога няма да бъдете нещастна с херцога, всички ще одобрят постъпката ви, ако се омъжите за него, но няма да го обичате. Студеният егоизъм, както и прекомерно горещият възторг несъмнено предизвикват отрицание в сърцето на всички жени. Явно е, че не този непрекъснат триумф ще ви даде безкрайните сладости на брака, за които мечтаете, в които има подчинение, предизвикващо гордост, велики дребни жертви, направени с щастие, безпричинни безпокойства, опияняващо очакване на успеха, радостно откриване на неочаквано душевно величие, брак, в който ви разбират дори в най-съкровените неща и в който понякога жената закриля с любовта си своя закрилник.

— Вие сте магьосник! — каза Модест.

— Няма да намерите също и сладкото равенство в чувствата, нито непрекъснатото споделяне на всичко в живота, нито сигурността, че сте харесвана, която кара жената да приеме брака, ако се омъжите за такъв като Каналис, човек, който мисли само за себе си, чието „аз“ е единствената нота, която познава, който още не се е принизил дотам, че да обърне внимание на баща ви или на Главния интендант, един второстепенен кариерист, който не се интересува много от достойнството ви и от подчинението ви, който ще направи от вас вещ, необходима за дома му, и който вече ви обижда с безразличието си към въпросите на честта! Да, дори ако ударите плесница на майка си, Каналис ще си затвори очите, за да не види простъпката ви, толкова е жаден за вашето богатство. Така че, госпожице, нямах предвид нито големия поет, който е само един малък комедиант, нито негова милост, който би бил за вас добра партия, но не и съпруг…

— Бюча, сърцето ми е бяла книга, в която вие изписвате това, което ви се струва, че сте прочели в него — отговори Модест. — Увличате се в провинциалната си омраза към всичко, което ви кара да погледнете по-далеч от носа си. Не можете да простите на поета, че се занимава с политика, че говори хубаво, че има огромно бъдеще и затова очерняте намеренията му…

— Той ли, госпожице? Той е подъл като Вилкен и ще ви обърне гръб, докато се огледате.

— Добре де, изиграйте му вашия номер и…

— Ще го направя след три дни, в сряда. Няма да забравите, нали? А дотогава, госпожице, забавлявайте се, като слушате мелодиите на свирката му, та да могат отвратителните дисонанси на следващата му партия по-добре да изпъкнат.