Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (27)

Двадесет и седма глава
Сляпата майка вижда всичко

Това писмо дойде в навечерието на безрезултатната битка между Модест и Дюме.

Щастливата Модест очакваше с болезнено нетърпение неделята, когато очите й щяха да покажат грешката или да потвърдят правотата на ума, на сърцето, един от най-тържествените моменти в живота на жената, момент, който след три месеца духовно общуване бе станал достатъчно романтичен, за да задоволи и най-екзалтираната девойка.

Всички, освен майката, бяха взели вцепенението на очакването за спокойствието на невинността. Колкото и могъщи да са семейните закони и религиозните връзки, винаги съществуват жени като Жюли д’Етанж^[1], като Кларис, души като препълнени чаши, които преливат под влияние на някой божествен тласък. Нима Модест не беше великолепна с лудата енергия, която вложи, за да обуздае разточителната си младост, само и само да не се разкрие? Нека да кажем, че споменът за сестра й бе по-силен от всяка обществена задръжка. Решена да се подчини на баща си и на семейството си, Модест бе въоръжила волята си с желязна броня. Но какво бурно вълнение изпитваше тя! Нима една майка може да не го усети?

На другия ден към обяд Модест и госпожа Дюме изведоха госпожа Миньон на слънце, на пейката сред цветята. Сляпата обърна бледото си и повехнало лице към океана, вдъхна мириса на морето и взе ръката на Модест, която остана до нея.

Докато се готвеше да разпита дъщеря си, майката се колебаеше дали да прости, или да я смъмри, тъй като бе разпознала любовта, а и тя като мнимия Каналис смяташе Модест за рядко изключение.

— Дано баща ти се върне навреме! Ако още се бави, от всичко, което обича, ще намери само теб! Затова, Модест, обещай ми пак никога да не го напускаш — каза тя с майчинско лукавство.

Модест вдигна ръцете на майка си до устните си, нежно ги целуна и отговори:

— Трябва ли пак да обещавам?

— Виждаш ли, детето ми, самата аз напуснах баща си, за да последвам съпруга си! А баща ми беше сам, аз бях единственото му дете… Затова ли Бог ме наказа? Това, което искам от теб, е да се омъжиш по вкуса на баща си, да му запазиш място в сърцето си, да не го пожертвуваш за щастието си, да си около него. Преди да загубя зрението си, написах завещанието си и той ще го изпълни. Разпоредила съм се той да задържи цялото си богатство не защото ти нямам доверие, а защото човек никога не може да бъде сигурен в един зет. Дали аз навремето постъпих разумно? Един само поглед реши съдбата ми. Красотата, тази тъй измамна фасада, не ме излъга. Но дори и с теб така да стане, бедно дете, закълни ми се, че ако външният вид те привлече, както майка ти, ще оставиш на баща си грижата да се осведоми за нравите, за сърцето и за миналото на този, когото евентуално ще си харесала.

— Никога няма да се омъжа без съгласието на баща си — отговори Модест.

След като получи този отговор, майката запази пълно мълчание и почти мъртвото й лице показваше, че разсъждава, както правят слепите, изучавайки в себе си интонацията на девойката.

— Знаеш ли, детето ми — каза госпожа Миньон след дълго мълчание. — Ако грешката на Каролин бавно ме убива, баща ти няма да преживее твоята грешка. Познавам го, ще си тегли куршума, няма да има за него на земята нито живот, нито щастие…

Модест се отдалечи за малко от майка си, после се върна.

— Защо се отстрани? — попита госпожа Миньон.

— Ти ме разплака, мамо — отговори Модест.

— Целуни ме, ангелчето ми. Не обичаш никого, нали? Нали нямаш поклонник? — попита тя, държейки Модест на коленете си, до самото си сърце.

— Не, мила мамо — отговори малката йезуитка.

— Можеш ли да ми се закълнеш?

— О, разбира се! — възкликна Модест.

Госпожа Миньон не каза нищо повече, тя още се съмняваше.

— Ако си избереш съпруг ще кажеш на баща си, нали? — подзе тя.

— Обещала съм го на сестра си и на теб, мамо. Каква грешка мога да направя, след като непрекъснато чета на пръста си: Мисли за Бетина! Горката ми сестра!

След като Модест изрече думите: „горката ми сестра“, дъщерята и майката замълчаха, а от угасналите очи на сляпата потекоха сълзи, които Модест не можа да изсуши, въпреки че коленичи пред госпожа Миньон, казвайки: „Прости ми, прости ми, мамо!“ В същия миг преданият Дюме бързо крачеше нагоре към Енгувил, нещо необичайно в живота на касиера.