Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (70)

Седемдесета глава
Малка скица на обществото

Като влезе в салона, Ернест дьо Ла Бриер забеляза един млад офицер от гвардейския взвод в Авре, виконт Дьо Серизи, който току-що бе пристигнал от Рони, за да съобщи, че Мадам трябвало да присъствува на откриването на сесията. Известно е какво значение имаше това конституционно тържество, на което Шарл X произнесе речта си, заобиколен от цялото си семейство. Госпожа съпругата на престолонаследника и Мадам също присъствуваха в своите ложи.

Изборът именно на този посланик, натоварен да предаде съжаленията на принцесата, бе жест на внимание към Диан, за която казваха, че била обожавана от очарователния млад мъж, син на министър, обикновен благородник от Камарата, когато очакваше голямо бъдеще в качеството му на единствен син и наследник на огромно богатство.

Херцогиня Дьо Мофриньоз понасяше ухажването на виконта само за да подчертае възрастта на госпожа Дьо Серизи, която, според салонната хроника, разпространявана изпод ветрилата, й бе отнела сърцето на хубавия Люсиен дьо Рюбампре.

— Надявам се, че ще ни направите удоволствието да останете в Розанбре — каза строгата херцогиня на младия офицер.

Докато отваряше ушите си за злословията, набожната херцогиня затваряше очите си за лекомисленото държане на гостите си, грижливо съчетани от херцога, защото е просто невероятно колко много неща толерират тези отлични жени под предлог, че със снизходителността си вкарват в пътя заблудените овци.

— Направихме си сметката без конституционното правителство — каза Главният интендант — и Розанбре губи голяма чест, госпожо херцогиньо…

— Затова пък ще се чувствуваме по-непринудено! — каза един висок сух старец, на около седемдесет и пет години, облечен в синьо, който с разрешение на дамите не си бе свалил ловната шапка.

Това лице, което много приличаше на бурбонския херцог, беше ни повече, ни по-малко принц Дьо Кадинян, Главен ловец на кралството, един от последните големи френски благородници.

В момента, когато Ла Бриер се опитваше да мине зад канапето, за да помоли Модест за кратък разговор, в салона влезе тридесет и осем годишен човек, нисък, дебел и обикновен.

— Синът ми, принц Дьо Лудон — каза херцогиня Дьо Верньой на Модест, която не можа да овладее изражението на учудване, появило се на младото й лице при вида на този, който носеше прославеното име на известния и с храбростта си, и с мъченичеството си генерал от вандейската кавалерия.

Сегашният херцог Дьо Верньой беше третият син, заведен от баща си в емиграция, единственият оцелял от четири деца.

— Гаспар! — каза херцогинята и извика сина си. Младият принц се подчини на заповедта на майка си, която продължи, като му представи Модест:

— Госпожица Дьо Ла Басти, приятелю.

Предполагаемият наследник, чиято женитба с единствената дъщеря на Деплен беше вече решена, поздрави девойката, без да изглежда като баща си запленен от красотата й.

Модест сравни тогава днешните млади с някогашните стари, защото старият принц Дьо Кадинян вече й бе казал две-три очарователни думи, доказвайки по този начин, че уважава жените не по-малко от кралските особи. Херцог Дьо Реторе, големият син на госпожа Дьо Шолийо, известен с дръзкия си и безсрамен тон, беше поздравил Модест доста невъзпитано, както и принц Дьо Лудон.

Причината за този контраст между синовете и бащите е може би в това, че наследниците не се чувствуват вече такива величия като дедите си и си спестяват тегобите на властта, усещайки, че тяхната власт е само сянка на някогашната. Бащите все още притежават учтивостта, присъща на изчезналото им величие, както върховете запазват слънчевата си позлата, когато всичко наоколо е потънало в мрак.

Най-после Ернест успя да каже две думи на Модест, която стана от мястото си.

— Мила моя — каза херцогинята, която помисли, че Модест отива да се преоблече, и веднага позвъни, — ще ви покажат апартамента ви.