Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (60)

Шестдесета глава
Каналис разсъждава трезво

Няколко мига по-късно, облечена в прелестна пола за езда от бледозелен кашмир, на главата с малка зелена шапчица с воалетка, с велурени ръкавици и велурени ботушки, над които кокетно се показваше дантелата на бельото й, яхнала богато оседлано пони, Модест показваше на баща си и на херцог Д’Ерувил хубавия подарък, който бе получила. Беше щастлива, защото бе открила в него един от тези знаци на внимание, които най-много ласкаят жените.

— От вас ли е, господин херцог? — каза тя и му подаде блестящия край на камшика. — Отгоре имаше една бележка, на която пишеше: „Отгатни, ако можеш“ и многоточие. Франсоаз и госпожа Дюме смятат, че дължа тази очарователна изненада на Бюча. Но моят мил Бюча не е достатъчно богат, за да плати тези прекрасни рубини! А баща ми, на когото в неделя вечер казах, че нямам камшик, ми поръча от Руан ето този.

Модест показа камшика в ръката на баща си. Краят му бе обсипан с тюркоази — нещо модерно за времето си, което по-късно стана доста пошло.

— Бих дал десет години от старостта си, госпожице, за да мога да ви предложа това прекрасно украшение — вежливо отговори херцогът.

— А, ето, значи, кой се е осмелил — извика Модест, като видя Каналис да се приближава на кон. — Само един поет е способен да намери такова хубаво нещо… Господине — каза тя на Мелхиор, — баща ми ще ви се кара, вие потвърждавате думите на тези, които ви укоряват за вашето разсипничество.

— Аха — възкликна наивно Каналис, — ето, значи, защо Ла Бриер отиде така спешно в Париж!

— Нима секретарят ви си е позволил такава волност? — каза Модест, като пребледня и хвърли камшика на Франсоаз Коше с бързина, в която можеше да се прочете дълбоко презрение. — Върнете ми камшика, татко.

— А горкото момче лежи в леглото, премазано от умора! — каза Мелхиор, като последва девойката, препуснала в галоп. — Жестока сте, госпожице. „Това е единственият ми шанс да я накарам да си спомни за мен“ — така ми каза той.

— И вие смятате, че една жена може всичко да помни? — каза Модест.

Учудена, че Каналис не й отговаря, тя отдаде тази липса на внимание на тропота на конете.

— С какво удоволствие измъчвате тези, които ви обичат! — каза херцогът. — Благородството и гордостта ви обаче така не подхождат на лудориите ви, че започвам да подозирам, че сама се клеветите и нарочно се държите лошо.

— А, вие сте забелязали това чак сега, господин херцог — засмя се тя. — Проницателен сте като съпруг.

В продължение на километър яздеха в мълчание. Модест бе учудена, че Каналис вече не й отправя пламнали погледи. Той твърде много се захласваше по красотите на пейзажа, за да се приеме възхищението му за естествено.

Предишната вечер Модест бе показала на поета възхитителния морски залез, на което той не бе отговорил нищо, сякаш бе глух. „Не виждате ли?“ — бе му казала тя. „Виждам само ръката ви“ — бе отговорил той.

— Господин Ла Бриер знае ли да язди? — закачи го Модест.

— Не много добре, но ще се научи — отговори поетът, който бе станал студен като Гобенхайм преди завръщането на полковника.

В един страничен път, по който ги поведе господин Миньон, за да преминат през хубава долина и да стигнат на един хълм с изглед към Сена, Каналис изостана от Модест и херцога, като намали хода на коня си, за да може да язди редом с полковника.

— Господин графе, вие сте честен военен, затова сигурно ще разберете, че съм откровен от уважение към вас. Никой не печели, когато предложенията за женитба с всичките им дивашки или, ако щете, свръхцивилизовани спорове се правят от трети лица. И вие, и аз сме двама дискретни благородници, и вие, и аз сме преминали възрастта, когато нещо може да ни учуди. Затова нека говорим като другари. Аз ще дам примера. На двадесет и девет години съм, не притежавам поземлена собственост и съм амбициозен. Госпожица Модест безкрайно ми харесва, нещо, което навярно сте забелязали. Въпреки слабостите, които милото ви дете се преструва, че има…

— Без да броим тези, които наистина има — усмихна се полковникът.

— С удоволствие бих се оженил за нея и мисля, че мога да я направя щастлива. Богатството има първостепенно значение за бъдещето ми, което сега е под въпрос. Всички девойки за женене трябва, така или иначе, да бъдат обичани! Но вие не сте човек, който би пожелал да омъжи скъпата си Модест без зестра, а пък моето положение не ми позволява да се женя по любов, нито да взема за жена девойка, която няма да ми донесе богатство поне равно на моето. От заплатата си, от синекурната си длъжност, от Академията и от издателя си получавам около тридесет хиляди франка годишно, които са огромно състояние за ерген. Ако заедно с жена ми съберем шестдесет хиляди франка рента, ще мога да водя горе-долу същото съществуване като сега. Ще дадете ли един милион на госпожица Модест?

— О, господине, далеч съм от тази цифра — йезуитски отговори полковникът.

— Да предположим тогава — живо каза Каналис, — че не сме разговаряли, а сме си подсвирквали. Ще останете доволен от държането ми, господин графе: ще ме смятат за един от нещастниците, отхвърлени от очарователната ви дъщеря. Обещайте ми, че няма да казвате на никого, дори на госпожица Модест. Защото — прибави той за успокоение — може положението ми така да се промени, че да мога да ви я поискам без зестра.

— Кълна ви се — каза полковникът. — Вие знаете, господине, как преувеличават хората и в провинцията, и в Париж, когато става дума за забогатяване или за разоряване. Те раздуват и нещастието, и щастието, а ние никога не сме нито толкова нещастни, нито толкова щастливи, колкото се говори. Ако не се смятат платените сметки, в търговията единственото сигурно нещо са капиталите, вложени в земя. Очаквам с живо нетърпение докладите на агентите ми. Нищо още не е приключено — нито продажбата на стоката ми и на кораба ми, нито сметките ми в Китай. Едва след десет месеца ще знам с какво разполагам. Въпреки това обещах в Париж на господин Ла Бриер двеста хиляди франка зестра в наличност. Смятам да се сдобия с пожизнен имот и да осигуря бъдещето на внуците си, като им предам герба и титлите си.

Каналис бе престанал да слуша от самото начало на отговора.

Пътят беше достатъчно широк и четиримата конници яздиха редом, преди да стигнат до платото, откъдето погледът се зарейва над богатата долина на Сена към Руан, а от другата страна все още може да се види морето.

— Мисля, че Бюча е прав. Бог е велик пейзажист — каза Каналис, съзерцавайки тази единствена по рода си гледка измежду тези, които справедливо прославят бреговете на Сена.

— Само на лов, драги бароне — отговори херцогът, — когато природата се оживи от някой глас, когато шум наруши тишината, бегло уловеният пейзаж изглежда наистина величествен с променливите си ефекти.

— Слънцето е неизчерпаема палитра — каза Модест, гледайки смаяно поета.

На една забележка на Модест за вглъбеността на Каналис той отговори, че е отдаден на мислите си — оправдание, което творците могат да използуват за разлика от обикновените хора.

— Дали сме наистина щастливи, като живеем в общество с хилядите ни измислени нужди и със свръхвъзбудената ни суетност? — каза Модест при вида на това мирно и пищно поле, което настройваше към философски спокойно съществуване.

— Подобни буколики, госпожице, винаги се пишат на златни маси — каза поетът.

— И може би се замислят в мансарди — вметна полковникът.

След като погледна Каналис с пронизващ поглед, който той не издържа, Модест чу звън на камбани в ушите си, притъмня й пред очите и възкликна с леден тон:

— А, да, днес сме сряда!

— Не е за да полаская госпожицата за очевидно преходния й каприз — тържествено каза херцогът, на когото тази трагична за Модест сцена бе дала време да размисли, — но заявявам, че съм така дълбоко отвратен от обществото, от двора, от Париж, че с една херцогиня Д’Ерувил, притежаваща достойнствата и ума на госпожицата, бих живял като мъдрец в замъка си, бих правил добро, бих пресушил блатата си, бих отглеждал децата си…

— Това ви прави чест, господин херцог — отговори Модест, като доста дълго не откъсна очи от благородния придворен. — Вие ме ласкаете — продължи тя, — като не ме считате за лекомислена и смятате, че имам достатъчно душевно богатство, за да живея в самота. Такава е може би съдбата ми — прибави тя, като изгледа Каналис със съжаление.

— Такава е съдбата на всички скромни състояния — отговори поетът. — Париж изисква вавилонски разкош. Понякога се питам как досега съм издържал на това изискване.

— Да благодарим на краля — простодушно каза херцогът. — Защото ние живеем от добрината на Негово Величество. Ако след падането на господин Великия, както наричаха Сен-Марс, кралят не ни беше предоставил длъжността му, щяхме да сме продали Ерувил на Черната банда^[1]. Ах, повярвайте ми, госпожице, за мен е голямо унижение да намесвам финансовите въпроси в женитбата си.

Простотата и искреността на това признание, излязло право от сърцето, трогнаха Модест.

— Днес, господин херцог — каза поетът, — никой във Франция не е достатъчно богат, за да си позволи лудостта да се ожени заради личните качества на жената, заради добрите й маниери, заради характера или красотата й…

След като се взря внимателно в Модест, чието лице не показваше вече никакво учудване, полковникът изгледа Каналис някак особено.

— За хората на честта — каза той — означава добре да вложат богатството си, като го използуват, за да поправят щетите, нанесени от времето на старите исторически семейства.

— Да, татко! — отговори сериозно девойката.