Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (48)

Четиридесет и осма глава
Чудесно начало на играта

Докато поетът влезе в гостната със заучени движения, Ла Бриер се промъкна като куче, което се бои да не го ударят.

— А, ето го моя войник! — каза Каналис, забелязвайки Дюме, след като направи комплимент на госпожа Миньон и поздрави дамите. — Вече не се безпокоите, нали? — продължи той, като задържа ръката му с предвзет жест. — Впрочем отлично ви разбирам, като виждам госпожицата. Аз говорех за земните същества, а не за ангелите.

Личеше си, че всички очакват ключа на загадката.

— Смятам за голяма победа — продължи поетът, като видя, че трябва да даде обяснение — това, че съм развълнувал един от железните мъже, послужили на Наполеон за опорни греди, върху които той се опита да основе империята си, впрочем твърде колосална, за да бъде трайна. Такива неща само времето може да заздрави! Но дали това е победа, с която трябва да се гордея? Та аз нямам никаква заслуга за нея. Това беше просто победата на идеята над действителността. Вашите битки, драги господин Дюме, вашите героични нападения, господин графе, самата война бяха формата, в която се облече мисълта на Наполеон. Какво остана от всички тези неща? Тревата, която ги покрива, нищо не знае за тях. Жътвата не може да ни каже къде се намират. Без историка, без писмената реч бъдещето няма да узнае нищо за тези героични времена! Така че вашите петнадесетгодишни борби са вече само идеи и това ще спаси империята, защото поетите ще направят от нея поема! Една страна, която умее да спечелва такива битки, трябва да умее и да ги възпява!

Каналис млъкна и хвърли поглед върху лицата на присъствуващите, за да събере данта от учудване, която му дължаха тези провинциалисти.

— Не можете да си представите, господине, колко ми е мъчно, че не мога да ви видя — каза госпожа Миньон. — Въпреки че това донякъде се компенсира от удоволствието, с което ви слушам.

Модест се бе облякла като в деня, когато тази история започна. Решена да намира Каналис прекрасен, тя стоеше смаяна и бе изпуснала бродерията си, която се крепеше на пръстите й само на памучния конец.

— Модест, ето господин Дьо Ла Бриер. Господин Ернест, това е дъщеря ми — каза Шарл, комуто се стори, че секретарят стои много настрани.

Девойката студено поздрави Ернест, като му хвърли поглед, който трябваше да убеди всички, че го вижда за пръв път.

— Извинете, господине — каза тя, без да се изчерви, — живото възхищение, което изпитвам към най-големия наш поет, е в очите на приятелите ми достатъчно оправдание за това, че забелязах само него.

Този свеж и изразителен глас, който приличаше на прочутия глас на госпожица Марс^[1], очарова бедния референт, и без това заслепен от красотата на Модест. В изненадата си той отговори с думи, които биха били прекрасни, ако бяха верни:

— Но той ми е приятел — каза той.

— Значи, сте ми простили — отвърна тя.

— Ние сме повече от приятели — възкликна Каналис, като прегърна Ернест през рамото и се облегна на него като Александър на Хефестион^[2], — ние се обичаме като братя…

Госпожа Латурнел прекъсна големия поет и каза, показвайки Ернест на малкия нотариус:

— Господинът не е ли непознатият, когото видяхме в черквата?

— И какво ако е той? — отвърна Шарл Миньон, като видя, че Ернест се изчервява.

Модест запази самообладание и се зае с бродерията си.

— Може би госпожата има право, два пъти съм идвал в Хавър — отговори Ла Бриер и седна до Дюме.

Пленен от красотата на Модест, Каналис не разбра правилно възхищението, което тя му засвидетелствуваше, и се поздрави с пълния си успех.

— Бих сметнала един гениален човек за безсърдечен, ако нямаше до себе си предан приятел — каза Модест, за да продължи разговора, прекъснат от нетактичносгта на госпожа Латурнел.

— Госпожице, предаността на Ернест може да ме накара да помисля, че струвам нещо — каза Каналис, — защото този мил Пилад е пълен с талант, той беше половинката на най-големия министър, който сме имали, откакто има мир. Въпреки чудесния си пост той се съгласи да ми стане политически наставник. Учи ме как да работя, предава ми своя опит, а би могъл да се стреми към по-висока съдба. О, той струва повече от мен… — В отговор на едно движение, което направи Модест, Мелхиор каза мило: — Поезията, която аз пиша, той я носи в сърцето си. И ако говоря така пред него, то е, защото е скромен като монахиня.

— Стига, стига — каза Ла Бриер, който не знаеше вече как да се държи. — Приличаш ми, драги мой, на майка, която иска да омъжи дъщеря си.

— Откъде ви дойде наум да станете политик? — се обърна Шарл Миньон към Каналис.

— За един поет това означава да абдикира — каза Модест. — Политиката е поле на действие за хората с положителен ум…

— Ах, госпожице, днес трибуната е най-големият театър на света, тя замести арената на рицарските битки. На трибуната се срещат най-големите умове, така както в армията някога се срещаха най-смелите мъже.

Каналис бе подхванал любимата си тема. Цели десет минути той говори за политическия живот. Поезията била само подстъп към държавническата кариера. В днешно време ораторът ставал висш теоретик, духовен вожд в областта на идеите. Нима, ако поетът можел да посочи на страната си пътя към бъдещето, той преставал да бъде това, което е? Каналис цитира Шатобриан и заяви, че един ден той ще бъде по-значителен като политик, отколкото като литератор. Френската трибуна щяла да бъде фарът на човечеството. Сега словесните битки били заменили военните. Еди-кое си заседание на Камарата било равностойно на Аустерлиц, ораторите се били показали на висотата на генералите, като тях залагали живота си, смелостта си, силите си, не по-малко от тях се жертвували. Нима за жизнените флуиди думите не били едно от най-ужасните разточителства, които човекът можел да си позволи, и т.н. и т.н.

Тази импровизация, съставена от банални мисли, предадени със звучни изрази и с нови думи и предназначена да докаже, че барон Дьо Каналис ще стане един ден една от знаменитостите на Трибуната, направи дълбоко впечатление на нотариуса, на Гобенхайм, на госпожа Латурнел и на госпожа Миньон.

Модест сякаш присъствуваше на представление и бе във възторг от актьора, точно както Ернест от нея. Всички тези фрази референтът ги знаеше наизуст, но той слушаше с очите на девойката и се влюбваше в нея до полуда. За този истински влюбен Модест бе затъмнила всички образи, които си беше създавал за нея, докато четеше писмата й или им отговаряше.

Това посещение, чиято продължителност бе предварително определена от Каналис, който не искаше да разглезва почитателите си, завърши с покана за вечеря за следвалия понеделник.

— Няма да бъдем вече в Колибата — каза граф Дьо Ла Басти. — Тя отново става жилище на Дюме. Прибирам се в стария си дом чрез договор за откупка, валиден за шест месеца, който сключих у приятеля си Латурнел с господин Вилкен…

— Ще ми се Вилкен да не може да ви върне сумата, която сте му заели — каза Дюме.

— Ще живеете в дом, който подхожда на богатството ви — каза Каналис.

— На богатството, което ми приписват — живо отвърна Шарл Миньон.

— Би било жалко, — каза Каналис, като се обърна към Модест и мило й се поклони, — ако тази мадона не живее в обстановка, достойна за божественото й съвършенство.

Това бе всичко, което Каналис каза за Модест, защото той се стараеше да не я гледа и да се държи като човек, който въобще не мисли за женитба.

— Ах, мила госпожо Миньон, сече му умът — каза жената на нотариуса в момента, когато пясъкът в градината скърцаше под стъпките на двамата парижани.

— Дали е богат? Туй е въпросът — каза Гобенхайм. Модест стоеше до прозореца и не изпускаше нито едно движение на големия поет, без да погледне нито веднъж Ернест дьо Ла Бриер.

Когато господин Миньон се прибра, а Модест се върна на мястото си, след като двамата приятели й махнаха за сбогом от каретата, започна един от тези задълбочени разговори, който водят провинциалистите за парижаните след първата си среща с тях. Докато госпожа Латурнел, Модест и майка й го хвалеха в хор, Гобенхайм повтори въпроса си:

— Дали е богат?

— Богат? — отговори Модест. — Какво значение има, това? Не виждате ли, че господин Каналис е от тези мъже, чието предназначение е да заемат най-високите постове в държавата. Той има нещо повече от богатство, той притежава качествата за сдобиване с богатство.

— Ще стане министър или посланик — каза господин Миньон.

— Не е изключено един ден данъкоплатците да плащат разноските по погребението му — каза малкият Латурнел.

— Че защо? — попита Шарл Миньон.

— Прилича ми на човек, способен да изяде всяко богатство, въпреки качествата, които госпожица Модест щедро му приписва.

— Как да не е щедра към поет, който я нарича мадона? — каза малкият Дюме, верен на отвращението, което му бе вдъхнал Каналис.

Гобенхайм упорито приготвяше масата за вист, още повече че откакто господин Миньон се бе завърнал, Латурнел и Дюме се бяха отпуснали и играеха на по десет су фиша.

— Е, ангелчето ми — каза бащата на дъщеря си, застанала до прозореца, — признай, че татко мисли за всичко. Ако още тази вечер дадеш нарежданията си на старата си шивачка в Париж и на снабдителите си, след седмица ще можеш да се покажеш в цялото великолепие на наследница, а пък аз ще имам време да се погрижа за настаняването ни в нашата къща. Имаш хубаво пони, поръчай си костюм за езда. Главният интендант заслужава това внимание…

— Още повече, че имаме гости, които трябва да поразходим — каза Модест, чиито бузи добиваха вече здрав цвят.

— Секретарят не каза почти нищо — забеляза госпожа Миньон.

— Доста е глупавичък — отговори госпожа Латурнел. — Поетът оказа внимание на всички. Благодари на Латурнел, че се е погрижил да му наеме тази вила, и ми каза, че при избора Латурнел като че ли се е вслушал в съветите на жена. А другият беше мрачен като испанец, с втренчен поглед, сякаш искаше да глътне Модест. Ако ме беше погледнал така, щях да се уплаша.

— Има хубав глас — отговори госпожа Миньон.

— Сигурно е идвал да се осведоми за фирмата Миньон от страна на поета — каза Модест, като крадешком погледна баща си, — защото точно него видяхме в църквата.

Госпожа Дюме, госпожа и господин Латурнел приеха това обяснение на пътуването на Ернест.

— Знаеш ли, Ернест — извика Каналис, когато бяха на двадесет крачки от Колибата, — че не виждам в парижкото общество нито една девойка за женене, която да може да се сравни с това очарователно момиче!

— Е, няма какво — отвърна Ла Бриер със сдържана горчивина в гласа, — тя те обича или, ако щеш, ще те обикне. Славата ти спечели половината от битката. Накратко, всичко е в твои ръце. Ще се върнеш там сам. Към мен Модест изпитва най-дълбоко презрение и е права. Не виждам защо да се осъждам на мъчението да се възхищавам, да желая, да обожавам това, което никога няма да притежавам.

След няколко съболезнователни думи, в които личеше задоволството от собственото му ново издание на думите на Цезар^[3], Каналис изрази желание да скъса с херцогиня Дьо Шолийо.

Ла Бриер, който не можеше да понася този разговор, се оправда със съмнителната красота на нощта, за да слезе от каретата и да се затича като луд към брега, където остана до десет часа и половина в плен на нещо като умопомрачение. Той ту вървеше с бързи стъпки и си говореше сам, ту стоеше прав или сядаше някъде, без да забелязва, че безпокои двамата митничари на пост. След като бе обикнал остроумната начетеност и нападателното простодушие на Модест, той бе започнал да обожава красотата й, т.е. бе прибавил безпричинната любов, необяснимата любов към всички причини, които го бяха завели преди десет дни в хавърската черква.