Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (38)

Тридесет и осма глава
Среща между поета от Ангелската школа и един Наполеонов войник, в която войникът претърпява поражение

Като истински войник от имперската школа, Дюме, чиято бретонска кръв кипеше по време на пътуването, си представяше поетите като безобидни чешити, като комедианти, живеещи в мансарда, облечени в дрехи от черно сукно, просенено по шевовете, с груби обувки обикновено със скъсани подметки, с евтино бельо, хора, които се секнат с пръсти и имат вид на паднали от луната, когато не са заети с драсканици като Бюча.

Но огънят, бушуващ в главата и сърцето му, угасна, сякаш полян със студена вода, когато влезе в хубавата къща на поета, когато видя в двора слугата, който почистваше каретата, когато забеляза в чудесната трапезария друг слуга, облечен като банкер, към когото го отправи грумът и който го измери с поглед и му отговори, че господин баронът не е вкъщи. „Днес господин баронът е на заседание в Държавния съвет“ — каза той.

— Нали това е домът на господин Каналис, автор на стихове? — попита Дюме.

— Господин барон Дьо Каналис наистина е големият поет, за когото говорите — отговори прислужникът. — Но той е също съветник в Държавния съвет и аташе към Министерството на външните работи.

Дюме беше дошъл да удари плесница на един драскач, според собствения си презрителен израз, а намираше висш държавен служител. Салонът, в който го оставиха да чака, се отличаваше с истинско великолепие, а медалите, които блестяха върху черния костюм на Каналис, оставен от камериера му на един стол, му дадоха богата храна за размисъл. Скоро погледът му бе привлечен от блясъка и формата на една чаша от позлатено сребро, чийто надпис „Подарено от Мадам“ го порази. След това видя отсреща върху една поставка ваза от севърски порцелан, върху която бяха гравирани следните думи: „Подарък от госпожа съпругата на престолонаследника“.

Тези неми предупреждения възвърнаха здравия разум на Дюме. В това време камериерът питаше господаря си дали ще приеме един непознат, някой си Дюме, дошъл от Хавър специално за да го види.

— Как изглежда? — попита Каналис.

— Добре облечен, с орден.

Каналис направи знак, че ще го приеме. Камериерът излезе от стаята, после се върна и обяви: „Господин Дюме.“

Като си чу името и застана пред Каналис в богатия му и елегантен кабинет, като стъпи върху килим толкова красив, колкото и най-красивият килим на семейство Миньон, като срещна обиграния поглед на поета, който подръпваше пискюлите на великолепния си халат, Дюме така се притесни, че стана нужда големият човек пръв да го заговори.

— На какво дължа честта на посещението ви, господине?

— Господине — започна Дюме, който стоеше прав.

— Ако ще разговаряме по-дълго — прекъсна го Каналис, — ще ви помоля да седнете…

И Каналис се отпусна в креслото си във волтеровска поза, кръстоса крака, повдигна горния си крак, полюшвайки го на височината на очите, и се втренчи в Дюме, който се почувствува, според войнишкия израз, съвсем като пионка.

— Слушам ви, господине — каза поетът. — Времето ми е скъпо, министърът ме чака…

— Господине — започна Дюме, — ще бъда кратък. Не знам как, но вие сте съблазнили една млада хавърска девойка, богата и красива, последната и единствена надежда на две благородни семейства. Дошъл съм да ви попитам какви са намеренията ви.

Каналис, който от три месеца се занимаваше със сериозни неща и искаше да стане комендант на Почетния легион и посланик в един германски двор, напълно бе забравил писмото от Хавър.

— Аз ли? — възкликна той.

— Вие — повтори Дюме.

— Не ви разбирам, господине — усмихна се Каналис. — Все едно че ми говорите на староеврейски. Аз да съблазня девойка? Аз, който…

Усмивката на Каналис стана надменна.

— Хайде, хайде, господине! Не съм вече дете, та да се забавлявам да крада диви плодове, когато притежавам хубави и богати овощни градини, в които зреят най-прекрасните праскови на света. Цял Париж знае накъде е насочена моята привързаност. Ако в Хавър има някоя девойка, обзета от възхищение от стиховете ми, възхищение, за което аз не съм достоен, драги господине, това не би ме учудило. То е съвършено естествено. Вижте впрочем това хубаво абаносово сандъче с инкрустации от седеф, украсено с дантела от ковано желязо. Това сандъче идва от папа Лъв X. Даде ми го херцогиня Дьо Шолийо, която го е получила от испанския крал. В него държа всички писма, които получавам от всички краища на Европа от непознати жени или девойки… О, изпитвам най-дълбока почит към тези букети от цветя, откъснати от самата душа и изпратени в момент на наистина достоен за уважение възторг. За мен сърдечните пориви са нещо благородно и възвишено! Циниците навиват тези писма, за да си запалят пурата или ги дават на жените си, които си правят от тях ролки за коса. Но аз съм ерген, господине, и съм твърде чувствителен, за да не запазя тези тъй наивни и безкористни приношения в нещо като дарохранителница. Събирам ги с благоговение и преди да умра, ще накарам да ги изгорят пред очите ми. Толкова по-зле за тези, които ще ме сметнат за смешен! Разбирате ли, признателен съм, защото тези писма ми помагат да понасям критиките, неприятностите на литературния живот. Когато получа в гърба си стрелите на мой враг, окопал се в някой вестник, поглеждам това ковчеже и си казвам: „Има тук-таме някоя и друга душа, чиито рани са били изцерени или облекчени, или превързани от мен…“

Тези поетични думи, изречени с таланта на голям актьор, смразиха малкия касиер, чиито очи се разшириха и чието учудване развесели големия поет.

— Заради вас — каза този паун, който вече си разперваше опашката — и от уважение към мисията ви, която ценя, предлагам ви да отворите това съкровище и да потърсите там вашата девойка. Но аз си знам работата, помня имената и вие очевидно правите грешка, която…

— Ето, значи, какво става в тази парижка бездна с едно бедно дете — извика Дюме. — Любовта на родителите си, радостта на приятелите си, надеждата на всички ни, гордостта на един дом, заради нея шест предани души правят от сърцата си и от богатството си крепост срещу нещастието…

След малка пауза Дюме продължи:

— Вижте, господине, вие сте голям поет, а аз съм само обикновен войник… В продължение на петнадесет години съм служил на страната си, и то в последните редици. Усетил съм в лицето си въздушната вълна на много снаряди. Пресякъл съм Сибир, където бях пленник. Русите ме бяха захвърлили там като вещ. Какво ли не съм изстрадал! Пред очите ми загинаха много другари… Но никога не са ми настръхвали косите, както сега пред вас.

На Дюме му се стори, че е разчувствувал поета. Беше го поласкал, нещо почти невъзможно, защото амбициозният поет дори не си спомняше вече за първата ухайна стъкленичка, която Похвалата бе изсипала на главата му.

— Е да, добри ми човече — каза тържествено поетът, като постави ръка на рамото на Дюме, намирайки за твърде смешно, че може да уплаши един войник на императора, — тази девойка е всичко за вас. Но какво е тя за обществото? Нищо. В този момент един във висша степен полезен за страната си китайски мандарин обръща очи и потапя империята в траур. Нима това ви опечалява? Англичаните избиват в Индия хиляди хора, които не са по-лоши от нас, и може би сега, когато ви говоря, изгарят най-пленителната жена. Но вие все пак изпихте на закуска чашата си с кафе, нали? В същия този момент в Париж има много бедни майки, които раждат детето си, без да имат пелени, за да го посрещнат! А този чай е прекрасен, аз го пия в чаша, която струва пет луидора, и пиша стихове, за да кажат парижанките: очарователно! очарователно! божествено! прекрасно! грабва ти сърцето! Обществената природа, както и самата природа, има много къса памет! След десет години ще се чудите на постъпката си! Намирате се в град, където хората умират, женят се, боготворят се, където девойката се самоубива, а талантът, пълен с човеколюбиви деяния, потъва с целия си товар от теми, и всичко това едни до други, често под един и същи покрив, без да се познават! И вие искате от нас да припаднем от мъка при баналния въпрос: да бъде или да не бъде една хавърска девойка? О, но вие…

— И вие се наричате поет! — извика Дюме. — Значи, вие не чувствувате нищо от това, което пишете?

— Ха! Та ако ние изпитвахме страданията и радостите, които възпяваме, щяхме да се износим за няколко месеца като стари обувки! — усмихна се поетът. — Във всеки случай, след като сте дошли от Хавър в Париж, и то при Каналис, трябва и нещо да отнесете. Войнико (Канално зае поза и направи жест на Омиров герой), научете от поета следното: всяко голямо чувство у човека е една толкова лична поема, че и най-добрият му приятел не се интересува от нея. То е съкровище, което принадлежи само на вас, то е…

— Простете, че ви прекъсвам — каза Дюме, гледайки с ужас Каналис. — Идвали ли сте в Хавър?

— Прекарах там един ден и една нощ през 1824 година, на път за Лондон.

— Вие сте човек на честта — подзе Дюме. — Можете ли да ми дадете дума, че не познавате госпожица Модест Миньон?

— За пръв път чувам това име — отговори Каналис.

— Ах, господине — извика Дюме, — в каква ли загадъчна интрига ще хлътна? Мога ли да разчитам, че ще ми помогнете в издирванията ми, тъй като някой е злоупотребил с името ви, сигурен съм в това! Вчера е трябвало да получите писмо от Хавър!

— Нищо не съм получавал! Бъдете сигурен, господине — каза Каналис, — че ще направя всичко, което зависи от мен, за да ви бъда полезен…

Дюме си тръгна с неспокойно сърце, убеден, че ужасният Бюча се беше престорил на голям поет, за да прелъсти Модест. А в това време Бюча, умен и хитър като принц, който си отмъщава, по-ловък от шпионин, претърсваше живота и постъпките на Каналис, незабелязван от никого поради дребния си ръст, като насекомо, което си проправя път в мъзгата на дървото.