Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (44)

Четиридесет и четвърта глава
Третият поклонник

— Тези двама младежи — каза госпожа Латурнел в събота вечер — не подозират колко съгледвачи ще ходят по петите им. Цели осем души ще ги проучват.

— Как, мила приятелко, двама ли? — възкликна малкият Латурнел. — Но те ще бъдат трима. Гобенхайм още го няма, мога да говоря спокойно.

Модест бе вдигнала глава и всички като нея гледаха дребния нотариус.

— Трети влюбен, а той е влюбен, застава в строя…

— Хайде де! — каза Шарл Миньон.

— Става дума не за някой друг — продължи бавно нотариусът, — а за негова милост господин херцог Д’Ерувил, маркиз Дьо Сен-Север, херцог Дьо Ниврон, граф Дьо Байо, виконт Д’Есини, Главен интендант на кралските конюшни и пер на Франция, кавалер на ордена на шпората и на Златното руно, испански гранд, син на последния губернатор на Нормандия. По време на гостуването си у Вилкен е видял госпожица Модест и е съжалявал, както казва нотариусът му, който вчера пристигна от Байо, че тя не е достатъчно богата за него. При завръщането си във Франция баща му е намерил само замъка си в Ерувил плюс сестра си в него. Младият херцог е на тридесет и три години. Натоварен съм да ви направя предложение, господин графе — каза нотариусът, като се обърна почтително към полковника.

— Питайте Модест дали иска да има още една птичка в птичарника — отговори бащата, — защото, що се отнася до мен, аз съм съгласен гос’ин Главният интендант да я поухажва.

Въпреки грижите, които полагаше Шарл Миньон, да не вижда никого, да стои в Колибата, никога да не излиза без Модест, Гобенхайм, когото трудно не биха приели в Колибата, се бе разприказвал за богатството на Дюме, защото Дюме този втори баща на Модест, бе казал на раздяла на Гобенхайм:

— Ще бъда управител на моя полковник и цялото ми богатство, извън това, което ще оставя на жена си, ще бъде за децата на малката ми Модест.

Всички в Хавър бяха повторили простия въпрос, който Латурнел вече си бе задал:

— Какво ли колосално богатство има господин Шарл Миньон, след като частта на Дюме възлиза на шестстотин хиляди франка, а самият Дюме ще му стане управител?

— Господин Миньон пристигна на борда на собствен кораб, натоварен с индиго — се говореше из Борсата. — Само товарът, без да се смята корабът, струва повече от богатството, което той твърди, че има.

Полковникът не пожела да уволни слугите си, подбрани толкова внимателно по време на пътуванията му, и бе принуден да наеме за шест месеца една къща в подножието на Енгувил, за да настани в нея камериера си, готвача и кочияша — и двамата негри, мулатката и двамата мулати, на чиято вярност можеше да разчита. Кочияшът търсеше ездитни коне за госпожицата и за господаря си и коне за каретата, с която се бяха върнали полковникът и поручикът. Тази карета бе купена в Париж и бе съвсем модерна. Украсена бе с герба на рода Ла Басти, с графска корона над него.

Тези неща — твърде дребни в очите на човек, който четири години бе живял сред необуздания разкош на Индия, на хонконгските търговци и на англичаните в Кантон — бяха обстойно обсъдени от хавърските търговци, от жителите на Гравил и на Енгувил. За пет дни слуховете обхванаха цяла Нормандия и имаха ефекта на разсипан барут, подпален от единия край.

— Господин Миньон се върнал от Китай с милиони — говореха в Руан — и изглежда, че по пътя е станал граф.

— Но той си беше граф още преди Революцията — отговаряше някой.

— Значи, вече наричаме господин графе един либерал, който в продължение на двадесет и пет години се е наричал само Шарл Миньон? Накъде отива светът?

Така въпреки мълчанието на родителите и приятелите й, Модест минаваше за най-богатата наследница на Нормандия и всички очи забелязаха достойнствата й. В един от салоните на Байо лелята и сестрата на господин херцог Д’Ерувил потвърдиха, че господин Шарл Миньон има право на титлата и герба на граф и че ги дължи на кардинал Миньон, чиито пискюли и шапка са включени от благодарност в герба като щитодържатели и корона. От Вилкенови те бяха видели госпожица Дьо Ла Басти и веднага се загрижиха за главата на обеднелия им род.

— Ако госпожица Дьо Ла Басти е толкова богата, колкото е красива — каза лелята на младия херцог, — тя би била най-добрата партия в провинцията. А и е благородничка!

Последните думи бяха насочени срещу Вилкенови, с които не се бяха разбрали, след като се бяха унижили да им гостуват.

Такива са дребните събития, които въвеждат още един герой в нашата домашна сцена, противно на законите на Аристотел и Хораций. Но биографичната справка за този герой, дошъл толкова късно, няма да удължи разказа, защото е съвсем оскъдна. На господин херцога и тук не е отредено повече място, отколкото му е отредено в Историята.

Плод на брачната есен на последния губернатор на Нормандия, негова милост господин херцог Д’Ерувил се роди през 1796 година във Виена, където семейството му бе емигрирало. През 1814 година старият маршал, баща на сегашния херцог, се завърна с краля и почина през 1819 година, без да ожени сина си, въпреки че беше херцог Дьо Ниврон. Остави му само огромния замък в Ерувил, парка, няколко пристройки и едно с голяма мъка откупено стопанство, или всичко петнадесет хиляди франка рента.

Луи XVIII удостои сина с титлата Главен интендант на кралските конюшни, а Шарл X му даде дванадесетте хиляди франка пенсия, които се полагаха на бедните перове на Франция. Какво бяха заплатата на Главен интенданти двадесет и седемте хиляди франка рента за това семейство? Вярно е, че в Париж младият херцог разполагаше с кралските карети и имаше къща на улица „Сен-Тома-дю-Лувр“ при Големите кралски конюшни. Само че заплатата му стигаше едва за зимата, а двадесет и седемте хиляди франка — за лятото в Нормандия.

Ако този голям благородник беше още ерген, грешката не бе толкова негова, колкото на леля му, която не бе чела басните на Лафонтен. Госпожица Д’Ерувил предяви огромни претенции, които не бяха в духа на времето, тъй като за безпаричните благородници от известни родове вече почти не се намираха богати наследнички от висшата френска аристокрация, достатъчно затруднена в усилията си да осигури поне някакво състояние на разорените си от закона за делбата на имуществото синове. За да може младият херцог Д’Ерувил да се ожени изгодно, трябваше да се ухажват богатите банкерски семейства, а високомерната дъщеря на рода Ерувил се изпокара с всички с обидното си държане. През първите години на Реставрацията — от 1817 до 1825, — въпреки че търсеше милиони, госпожица Д’Ерувил отказа ръката на госпожица Монжено, дъщерята на банкера, с която се задоволи господин Дьо Фонтен. След като изпусна много хубави партии, тя намери, че богатството на семейство Нюсенжан е твърде безсрамно натрупано и не се поддаде на амбицията на госпожа Нюсенжан да направи дъщеря си херцогиня. В желанието си да възвърне величието на рода Д’Ерувил кралят почти бе уредил сватбата и публично нарече луда госпожица Д’Ерувил.

Така лелята направи смешен и без това смешния си племенник. Когато великите човешки неща си отиват, от тях остават само трохи, вехтории, би казал Рабле, и през нашия век френските благородници ни показват твърде много такива останки от минало величие. В тази дълга история на нравите нито Духовенството, нито Аристокрацията имат от какво да се оплачат. И двете групи, които са чудесна и велика обществена необходимост, са добре представени в нея. Но нима не би означавало да се откажем от красивото звание историк, като проявим пристрастие, като не опишем тук израждането на расата, така както сме описали на други места образа на Емигранта чрез граф Дьо Морсоф (вижте „Лилията в долината“) и сме събрали цялото благородство на благородниците у маркиз Д’Еспар (вижте „Забраната“).

Как стана така, че расата на силните и смелите, че гордият род Д’Ерувил, който даде на кралството известния маршал, на църквата кардинали, на династията Валоа капитани и на Луи XIV воини, стигна до това крехко и по-дребно от Бюча същество? Този въпрос човек може да си зададе в не един парижки салон, като чуе да съобщават някое голямо френско име, а види да влиза дребен, слабичък, тъпичък човечец, който като че ли едва душа носи, или някой преждевременно състарен мъж, или пък някакво чудато същество, у което наблюдателят с мъка търси поне една черта, в която въображението да открие признак на прежно величие. Разгулният живот по времето на Луи XV, оргиите от този егоистичен и зловещ период родиха излинялото поколение, у което от всички изчезнали големи качества са останали само маниерите. Формата, ето какво е единственото наследство, запазено от благородниците. Така че, с някои изключения, смъртта на Луи XVI, който загина изоставен от всички, може да се обясни с жалкото наследство, останало от царуването на мадам Дьо Помпадур.

Рус, блед и слаб, със сини очи, Главният интендант не бе лишен от интелектуални достойнства. Но дребният му ръст и грешките на леля му, заради която той напразно ухажва Вилкенови, го бяха направили извънредно стеснителен.

Родът Д’Ерувил за малко не бе загинал заради едно недоносче (виж „Прокълнатото дете“, Философски издирвания). Великият Маршал, защото в семейството наричаха именно така този, когото Луи XIII направи херцог, се бе оженил на осемдесет и две години и естествено родът бе продължен.

Въпреки всичко младият херцог обичаше жените. Но ги поставяше твърде високо, прекалено много ги уважаваше, обожаваше ги, а се чувствуваше добре само с онези, които не заслужават уважение. Поради този си характер той водеше двойствен живот. Реваншираше се с леснодостъпните жени за обожанието, на което се отдаваше в салоните или, ако щете, в будоарите на предградието Сен-Жермен. Тези нрави и ниският му ръст, страдалческото му лице, сините му екзалтирани очи го правеха още по-смешен, което впрочем бе твърде несправедливо, защото той беше умен и изтънчен. Но умът му нямаше блясък и се проявяваше само когато херцогът се отпускаше. Затова Фани-Бопре, актрисата, която минаваше за най-добрата му приятелка — и най-скъпо платената, — казваше за него:

— Той е добро вино, но така здраво запушено, че човек си счупва тирбушоните!

А хубавата херцогиня Дьо Мофриньоз — нея Главният интендант можеше само да обожава — го унищожи с думи, които за нещастие всички заповтаряха като всяко добре казано злословие.

— Прилича ми — каза тя — на изящно бижу, с което повече се хвалят, отколкото си служат, и което държат в памук.

Дори наименованието на длъжността му — Главен интендант^[1], разсмиваше заради контраста добрия Шарл X, въпреки че херцог Д’Ерувил яздеше отлично. Хората са като книгите, понякога ги оценяват твърде късно.

Модест бе зървала херцог Д’Ерувил по време на престоя му у Вилкенови и всички тези размишления сега почти неволно й минаха през главата. Но в положението, в което се намираше, тя разбра колко важна щеше да бъде изискаността на херцог Д’Ерувил, благодарение на която тя нямаше да зависи от никакъв Каналис.

— Не виждам защо да не приемем херцог Д’Ерувил — каза Модест на Латурнел. — Въпреки бедността ни — тя погледна хитро към баща си — аз минавам за наследница. Накрая ще взема да публикувам една програма… Не сте ли забелязали колко се промениха погледите на Гобенхайм от една седмица насам? Той е направо отчаян, че не може да отдаде партиите вист на нямото си обожание към моята личност.

— Шт, душичко! — каза госпожа Латурнел. — Ето го и него.

— Алтор старши е в отчаяние — каза Гобенхайм на господин Миньон от вратата.

— Защо? — попита граф Дьо Ла Басти.

— Казват, че Вилкен е неплатежоспособен, а на Борсата смятат, че вие притежавате няколко милиона…

— Никой не знае какви задължения имам в Индия — сухо отговори Шарл Миньон — и нямам намерение да правя от сделките си публично достояние. Дюме — каза той на ухото на приятеля си, — ако Вилкен е притеснен, бихме могли да откупим имението на същата цена и да му платим в брой.

При такива именно обстоятелства Каналис и Ла Бриер, предшествувани от вестоносец, пристигнаха в неделя сутринта във вилата на госпожа Амори. Разбра се, че херцог Д’Ерувил, сестра му и леля му ще пристигнат във вторник и ще се настанят в къща, наета в Гравил, уж за да укрепят здравето си. При това съвпадение на Борсата в се заговори, че благодарение на госпожица Миньон наемите в Енгувил ще се покачат.

— Ако така продължава, тя ще превърне Енгувил в болница — каза по-малката госпожица Вилкен, отчаяна, че не е станала херцогиня.

При настроението на Модест вечната комедия на Наследницата, която щеше да се играе в Колибата, можеше спокойно да се нарече, както девойката се бе пошегувала, Програмата на една девойка. Защото, веднъж загубила илюзиите си, Модест бе решена да даде ръката си само на човека, чиито качества напълно я задоволят.